Решение № 4719 от 16.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4719 гр. Пловдив, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20265330101644 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от З. Л. М., чрез пълномощник – адв. Д. М., против „Макроадванс“ АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 511,29 евро, представляваща недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит № ***** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 26.02.2026 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата парична сума в размер на 1500 лева, при ГПР в размер на 49,65 % и ГЛП в размер на 36,99 %, като размерът на плащанията възлизал общо на 1765,87 лева. В чл. 10 от договора било предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително обезпечение по чл. 20 от договора, то тя дължи неустойка в размер на 976,50 лева. В тази връзка била начислена неустойка в посочения размер, платима разсрочено на осем вноски, всяка от които била добавена към дължимата главница по кредита. По цитирания договор ищцата заплатила сума в общ размер на 2500 лева, от която: 1500 лева – главница, 100 лева – лихва и 900 лева – неустойка. Според ищцата, договорът за кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага съображения, че в договора липсвало посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив и нямало посочване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора 1 възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита. Липсвало уточнение какви точно разходи се включват в посочения в договора годишен процент на разходите. С предвиждането за заплащане на неустойка се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото тази сума следвало да бъде включена в ГПР. С уговорката за заплащане на допълнителни разходи се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Поради невключване на неустойката в ГПР, размерът на същия не съответствал на действително прилагания от кредитора. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

В случая потребителят не можел да прецени икономическите последици от сключването на договора. Предвид изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който счита за основателен предявения иск до размера от 343,70 евро, като оспорва иска за разликата над посочения размер до пълния предявен от 511,29 евро.

Признава, че в периода 05.10.2022 г. – 27.01.2023 г. е получил плащания в общ размер на 2172,21 лева. Посочва, че в хипотеза на недействителност на договора за кредит, на възстановяване подлежи разликата между платената сума и усвоената главница от 1500 лева. Твърди, че разликата от 672,21 лева, равняваща се на 343,70 евро, е възстановена по банкова сметка на ищцата.

Моли искът да бъде отхвърлен поради плащане от ответника на сумата от 343,70 евро, до който размер искът се признава, а до пълния претендиран от ищеца размер от 511,29 евро – да бъде отхвърлен като неоснователен.

Ответникът счита, че на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК не следва да отговаря за разноските в процеса, тъй като не е дал повод за завеждане на делото, доколкото е признал иска и в срока за отговор е възстановил подлежащата на връщане сума. Сочи, че липсва покана за плащане в хипотезата на неоснователно обогатяване, като цитира съдебна практика в тази насока.

Претендира разноски.

С протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание на 01.10.2026 г., е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез намаляване на неговия размер от 511,29 евро на 343,70 евро, като в останалата част до пълния претендиран размер производството по делото е прекратено поради оттегляне на иска на основание чл. 232 ГПК.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Макроадванс“ АД, в качеството на кредитор, и З. Л. М., като кредитополучателят, е сключен Договор за потребителски кредит № 178502 от 2

30.08.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1500 лева за срок от 10 месеца. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 41,00 %, а годишният процент на разходите е 49,65 %.

Съобразно чл. 20 от договора, в тридневен срок, считано от сключването му, кредитополучателят следва да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаря на изискванията на чл. 20, ал. 3 от договора, а именно: дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лева, работещ по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в ЦКР с прострочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит с „Макроадванс“ АД.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.

10, ал. 1 от договора, кредитополучателят следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 10,80 лева плюс 0,240 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,240 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредита не е обезпечен.

С отговора на исковата молба е представено преводно нареждане, от което се установява, че на 16.04.2026 г. ответното дружество е превело сумата в размер на 343,70 евро по сметка на ищеца.

От представена справка за платени суми по процесния договор за кредит се установява, че ищецът е направил плащания в общ размер от 1111,04 евро, с които са погасени следните задължения: 766,93 евро – главница, 96,02 евро – договорна лихва, 246,31 евро – неустойка и 1,37 евро – законна лихва.

Със становище вх. № 94809/30.09.2026 г. е представено преводно нареждане, от което се установява, че на 30.09.2026 г. ответника е превел по сметка на ищеца сумата в размер на 0,40 евро.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричена начин се установи , че между „Макроадванс“ АД и ищеца З. Л. М. е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за 3 потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

В клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора е предвидено, че при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 10,80 лева плюс 0,240 % от усвоения размер на кредита за първия ден забава и 0,240 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредита не е обезпечен. Разпоредбата на чл. 20 от договора, възлага в тежест на кредитополучателя да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаря на изискванията на чл. 20, ал. 3 от договора, а именно: дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лева, работещ по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в ЦКР с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит с „Макроадванс“ АД. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 10, ал. 1 и чл. 20 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 20, ал. 3 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физическо лице - поръчител, което да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го 4 подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

Разпечатката съдържа 32 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/872fb93e-a813-4f00-99e8-1ed4dcb5d49e