Определение № 5083 от 07.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5083 гр. София, 07.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20248002100580 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и насрещна касационна жалба на Д. П. М., срещу въззивно решение № 1202/30.10.2023 г. постановено по гр.д. № 818/2023 по описа на Апелативен съд – София, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 3748/13.12.2022 г. по гр. д. № 1819/2022 г. на Софийски градски съд и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, да заплати на Д. П. М.: сумата 10 200 лв. обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16.04.2020 г. до окончателното й изплащане и сумата 50 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 16.04.2020 г. до окончателното й изплащане, в следствие на повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 3766/2017 г. на СпНС, 6 състав, като искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв.

Ответникът Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта, в която искът за неимуществени вреди е уважен до размера от 50 000 лв., а искът за имуществени вреди - до размера от 10 200 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: 1. Как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на 1 обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и 2. Може ли при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес и при какви обстоятелства е възможно да стане това. Счита, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 15/04.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1510/2019 г., III г.о.; решение № 159/09.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 89/2019 г., III г.о.; решение № 199/29.10.2018 г. на ВКС по гр. д.

№ 363/2018 г., IV г.о; решение № 332/04.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2807/2015 г., III г.о.;

Ищецът Д. М. оспорва касационната жалба на Прокуратурата на Република България. Излага съображения за правилност на обжалвания акт в частта, в която исковете за имуществени и неимуществени вреди са уважени.

Ищецът обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 50 000 лв. до 100 000 лв. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, който могат да бъдат обобщени в следния смисъл: за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ. Според жалбоподателя - ищец въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 344/24.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2378/2014 г., IV г.о.; решение № 319/17.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2829/2015, IV г.о.

Ответникът Прокуратурата на Република България, не е взел становище по насрещната касационна жалба на ищеца.

Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:

С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца имуществени и неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление. Посочено е, че с постановление от 09.05.2017 г. М. бил привлечен към наказателна отговорност като обвиняем в престъпление по чл. чл.282, ал.2, вр, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК за това, че в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т.1, б.“а“от НК, а именно - Министър на Външните работи, при условията на продължавано престъпление, не положил достатъчно грижи за ръководене на 2 повереното му имущество, като сключил две споразумения, от които произтекла вреда в размер на 494 458,03 лв. поради неспазено ценово предложение на изпълнителя и му била взета и мярка за неотклонение „подписка“. С присъда от 29.10.2018 г. по н.о.х.д. № 3766/2017г. на СпНС ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение за извършване на престъпление по чл.217, ал.4, вр. ал.2, вр.ал.1 от НК /тъй като в съдебната фаза обвинението е било изменено/. Присъдата била протестирана пред АСпНС по в.н.о.х.д. № 185/2019 г., който потвърдил оправдателната присъда на първата инстанция. Срещу присъдата на въззивния съд постъпил протест, по който било образувано к.н.д. № 1087/2019 г. на ВКС, I НО, приключило с окончателно решение от 16.04.2020 г., с което въззивна присъда на АСНС № 6/ 07.06.2019г. била оставена в сила.

За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство /почти четири години според въззивния съд/ и проведени девет съдебни заседания по н.о.х.д. № 3766/2017 г. на СпНС; предприетата срещу ищеца мярка на неотклонение – „подписка”; посочил е, че повдигнатото обвинение, се явява „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, като за извършването му се предвижда наказание до шест години лишаване от свобода; взел е предвид степента на засягане на емоционалния, личния и професионалния живот на ищеца. Посочено е, че воденото срещу него наказателно производство за извършване на продължавано престъпление по служба, с оглед широкото публично разгласяване на неговия ход, оповестяван от средствата за масова информация и естеството на длъжността която ищеца е заемал- министър, предизвикал по-голямо негативно отражение в неимуществената сфера на лицето. Обсъдени са и свидетелските показания, според които М. се е ползвал с името на успешен политик, имал забележителна за възрастта си кариера, но широко разпространеното в медиите обвинение спряло професионалното му развитие с години.

Свидетелите посочили, че ищецът бил притеснен за себе си и за семейството си, затворил се, познатите му започнали да странят от него. Повдигнатото и поддържано обвинение му причинило едновременно притеснение от несигурността и потиснатост от това, че разпространената информация за престъпление, което не е извършил, уронило добро му име. Посочено е, че ищецът като политик и общественик, вкл. като участвал в управлението на страната в качеството си на външен министър, ищецът се е ползвал с безспорен авторитет в обществото. Тази сфера на изява на ищеца предпоставяла засилено очакване и изискване за почтеност, поради което и претърпените вреди от обвинението в престъпление поначало били по-големи.

Техният размер бил още по-голям, тъй обвинението било за престъпление именно от професионалната област на увредения. Съдът се е позовал на решение № 267/26.06.2014 г. по гр. д. № 820/ 2012 г. на ВКС, IV г.о., посочвайки, че последното обстоятелство е от значение за определяне на размера на обезщетението. В заключение, обсъждайки поотделно и в 3 съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е счел, че обезщетение в общ размер от 50 000 лв. е необходимо и достатъчно да компенсира ищеца за претърпените от незаконната процесуална принуда морални вреди по воденото срещу него наказателно производство.

По отношение на претенцията за имуществени вреди, въззивният съд е посочил, че в производството пред СпНС, както и пред въззивната и касационната инстанция, ищецът е бил представляван от адвокат. Обсъдил е представените по делото три договора за процесуално представителство, сключени между М. и Адвокатско дружество „Д., А. и съдружници“, с предмет: процесуално представителство срещу адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1800 лв. с ДДС за защита по досъдебно производство – пр.пр. № 228/2017 г. на СГП; процесуално представителство срещу адвокатско възнаграждение в размер на сумата 4 800 лв. за производството пред СпНС по н.о.х.д. № 3766/2017 г.; и процесуално представителство срещу адвокатско възнаграждение в размер на сумата 3 600 лв. за въззивното производство, и представените доказателства за плащане на договореното възнаграждение.

Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. От значение, следователно, е стойността, с която имуществото на увредения обективно е намаляло. Законът изисквал поправяне на реално причинените вреди, без да налага на пострадалия задължение да полага грижата да ги ограничи. Прието е, че за обвиненото лице не съществува задължение да търси по - евтина или безплатна правна помощ, а напротив, неговото положение изисквало да бъде намерена найквалифицираните специалисти, за да бъде оказана най-добрата защита.

Изложени са мотиви по направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение платено от ищеца в наказателния процес, като е обоснован извод, че заплатените от ищеца адвокатски възнаграждения за всяка от фазите на процеса не са прекомерни, а адекватни на свършената работа, предвид многобройните проведени заседания и защитата на три съдебни инстанции при конкретната фактическа обстановка, и правната и фактическа сложност на делото, поради което няма основание за намаляване на адвокатското възнаграждение от общо 10 200 лв.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и 4 постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Въпросът поставен от ищеца и първият въпрос поставен от ответника, поставени от страните в аспекта произтичащ от обжалваемия за тях интерес по отношение на иска за обезщетение за неимуществени вреди, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ал. 1 т.3 от ЗОДОВ. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че касационното обжалване на въззивното решение, в частта му по предявения иск за неимуществени вреди, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по посочения въпрос, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС.