Решение № 4532 от 12.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4532 гр. Пловдив, 12.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330108458 по описа за 2023 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Подадена е искова молба от З. А. З. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД за прогласяване нищожност на сключените с ответниците договори. Ищецът счита договор за заем от 10.09.2020г., сключен с първия ответник, за нищожен поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

9 и 10, чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, чл. 143 ЗЗП. В тази връзка сочи, че размерът на възнаградителната лихва накърнява добрите нрави и че в договора не е посочен реално приложимият между страните ГПР, тъй като в него не било включено като разход възнаграждението по договора за поръчителство, което водело до липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит.Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство от 10.09.2020г., сключен с втория ответник, е нищожен поради липса на основание, съдържа неравноправни клаузи, противоречи на добрите нрави, обезпечава нищожна сделка. В тази връзка сочи, че така се прехвърля върху заемателя риска от липсата на предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника, което било задължение на кредитора по силата на чл.16, ал.1 от ЗПК. Иска от съда също да осъди ответниците да му платят недължимо платените по договорите суми, които след увеличение на двата иска са както следва: 294,60 лв. недължимо платени за възнаградителна лихва по Договор за заем от 10.09.2020г. и 1405,40 лв. – недължимо платени по клауза за поръчителство по договор за предоставяне на поръчителство от 10.09.2020г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

Претендират се разноски.

Ответниците са подали отговори на исковата молба в срок, в които взимат становище за неоснователност на предявените искове и развиват 1 подробни доводи в тази връзка. Претендират разноски. Ответникът "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД твърди, че договорът за заем е действителен, защото още преди сключването му ищецът е бил наясно с параметрите, включително задължението за предоставяне на обезпечение. Последното не било свързано с оценката на кредитоспособност. Оспорва доводите за нищожност на клаузата за лихва, като в ЗПК липсвало основание за недействителност - противоречие с добрите нрави, като липсвала и препратка към ЗЗД. Сочи се, че договорът е в съответствие с изисквания на чл. 11, т. 9 ЗПК, договорната лихва съответствала на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Цитира се решение на СЕС, въз основа на което счита, че след като клаузата е ясна и разбираема, не се счита за неравноправна и преценката за това не включва определяне на основния предмет на договора и съответствие между цената и предоставената стока. По повод възражението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК твърди, че в договора за заем не фигурирало задължение да се плаща възнаграждение за гарантиране на обезпеченията, не се целяло заобикаляне на нормата на чл. 19 ЗПК и не възниквали разноски, които следва да се включат в ГПР. Тази допълнителна услуга не била задължително условие за получаване на кредита. Излагат се подробни доводи по смисъла и изискванията на чл. 19 ЗПК, а по повод чл. 11, ал. 1, т. 10 считат, че не се изисква изброяване на всички разходи, включени в ГПР. Молят да се отхвърлят исковете. Представят справка за извършени плащания по договора за заем.

Ответникът "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД възразява за липсата на основание за сключване на договора за поръчителство, изразява подробни доводи в тази връзка. Сочи, че съгласно чл. 138 ЗЗД акцесорно е отношението между кредитора и поръчителя спрямо договора за заем, а не отношението между поръчителя и длъжника. Твърди, че длъжникът е можел да избира между три различни обезпечения. Възразява договорът за поръчителство да е сключен в противоречие с добрите нрави, като в тази връзка се позовава на принципа на свободата на договаряне. Твърди, че отговорността на поръчителя може да бъде ангажирана в размер, надвишаващ много повече полученото възнаграждение, поради което не счита престациите за нееквивалентни, а дори и да са такива, това не води до нищожност, а до унищожаемост поради крайна нужда. Длъжникът бил изцяло уведомен за клаузите на договора. Застъпва тезата, че договорът не е за потребителски кредит, развива доводи по повод твърденията за неравноправни клаузи, които са идентични със заявените от първия ответник.

Като взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са искове: срещу първия ответник - по чл. 22, вр. чл. 11, ал.

1, т. 9 и 10 ЗПК и чл. 143 ЗЗП, както и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; срещу втория ответник - по чл. 26, ал. 1, пр. 3 и ал. 2, пр. 4 ЗЗД , чл. 143 ЗЗП и чл. 138, ал. 2 ЗЗД и иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД.

Предявените основания за нищожност по всеки договор, доколкото не се обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, нито опредЕ. поредност, следва да се разгледат при условията на алтернативност.

2

За основателността на исковете за нищожност следва да се установи настъпването на следните юридически факти: сключване на договорите и наличието на такива пороци, водещи до тяхната нищожност. По осъдителните искове, които се предявяват наред с установителните, следва да е налице плащане от ищеца на ответника на процесните суми, без за това да е налице валидно правно основание.

Страните не спорят за сключването на процесните договори, както и по плащането от ищеца на суми по договорите както следва: по договора за заем 294,60 лв. за лихва и по договора за поръчителство 1405,40 лв. за възнаграждение за поръчител. За безспорно е обявено още, че в ГПР не е включено възнаграждението за поръчителя. Спорни остават обстоятелствата дали за получаване на тези суми има валидно правно основание, а именно – дали процесните два договора са недействителни.

По недействителността на двата договора, съдът намира следното. В уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на поръчителя по договора за предоставяне на поръчителство, което обстоятелство е безспорно по делото. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да се включи в ГПР по следните съображения. На първо място, установява се, че съгласно чл.4 от Договора за заем, потребителят се задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да предостави обезпечение – две физически лица, отговарящи на редица условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя Дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и вторият от оспорваните договори – Договор за предоставяне на поръчителство № ***г. с „Файненшъл България“ ЕООД. Общо известно е, съгласно обявените данни в Търговския регистър, че първият ответник – заемодател е едноличен собственик на капитала на втория ответника – поръчител. Макар формално двете дружества да са отделни юридически лица, посочените по-горе обстоятелства водят до извода, че уговорката в чл.4 от Договора за заем и последващото сключване на Договора за предоставяне на поръчителство имат единна цел – да набавят допълнителна печалба за „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Краткият срок за предоставяне на обезпечение и условията, на които следва да отговарят останалите обезпечения, водят до единствена възможност за потребителя да се обърне към гарант, одобрен от заемодателя. Одобреният гарант в случая е свързано със заемодателя лице, на чийто капитал заемодателят е едноличен собственик. Посочените факти водят до извода, че двата договора не са отделни и независими, както се стремят да докажат ответниците, а уговорките в първия договор предпоставят сключването на втория и обвързват потребителя да го сключи именно със свързаното лица, предвиждайки неизпълними алтернативи за обезпечение.

Тази свързаност между двата договора, както и обстоятелството, че възнаграждението за поръчителя икономически се дължи на същото лице, което дава заема и то обезпечава собствените си вземания, води до извод, че възнаграждението за поръчителя е разход по кредита и преследва цел, 3 различна от обезпечаване на вземанията, а именно – получаване на допълнително възнаграждение. Като разход по кредита с посочената цел, това възнаграждение следва да е включено в ГПР. Невключването му, обаче, нарушава чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съдът счита, че законът изисква посочване на ГПР в договора за потребителски кредит не само формално, а такъв процент на разходите, който е реално приложимият между страните по договора. Само така потребителят може в защита на правата си да направи реално сравнение за най-добрите условия за кредитиране на пазара. В противен случай, всеки размер на ГПР, посочен в договора, би изпълнявал изискванията на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК. Посочването на нереален ГПР е равнозначно на липса на посочен ГПР изобщо. На основание чл.22 ЗПК, поради нарушение на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК, договорът за заем е недействителен и искът подлежи на уважаване на това основание, а останалите не следва да се разглеждат.

Нищожен поради накърняване на добрите нрави е и договорът за предоставяне на поръчителство. Основателни са доводите на ищеца, че с този договор и предвиденото в него възнаграждение се цели прехвърляне върху длъжника на риска, който кредиторът носи, ако не направи правилна оценка на кредитоспособността. Този риск се покрива от самия длъжник, тъй като на практика кредиторът поръчителства на себе си и събира за това възнаграждение в размер половината от заемната сума. С това не се постигат целите на поръчителството, а целите на неоснователното обогатяване.

Поръчителят, ако плати, встъпва в правата на кредитора, и платеното от него няма да остане в негова тежест, а следва да бъде възстановено от длъжника.

Дори да се стигне до плащане от поръчителя, на практика това плащане икономически би излязло от имуществото на самия кредитор. Така, реално, при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва в общ размер от 2294,60 лв. ще се отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна печалба в размер на възнаграждението на поръчителя в размер на 1405,40 лв. Така установените обстоятелства водят до извода, че договорът за предоставяне на поръчителства излиза извън правилата на добросъвестността, като прехвърля риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна печалба за кредитора под формата на възнаграждение за свързания с кредитора поръчител. Като накърняващ добрите нрави, този договор също следва да се прогласи за нищожен.

С оглед нищожността на двата договора за заем и за предоставяне на поръчителство, получените по тях суми за възнаградителна лихва в размер на 294,60 лв. и за възнаграждение за поръчител по договора за предоставяне на поръчителство в размер на 1405,40 лв.,като получени при начална липса на основание и доколкото не се твърди да се дължат на друго основание, подлежат на връщане съответно от първия и от втория ответник и осъдителните искове следва да се уважат.

При този изход от спора, право на разноски има ищецът, който е 4 доказал разноски в размер на 254,22 лв. за държавна такса – 141,78 лв. по исковете срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД и 112,44 лв. по исковете срещу „Файненшъл България” ЕООД. Ищецът е сторил и разноски в размер на общо 1164 лв. за адвокатски хонорар. Последният е изчислен на основание чл.38 от ЗА, с вкл. ДДС, като за два иска, поради сходството в предмета между исковете за нищожност, от една страна, и осъдителните искове за връщане даденото при начална липса на основание, от друга страна. Стойността е изчислена върху исковете с по-висока цена. Така за исковете срещу първият ответник се дължи сумата от 635,35 лв., а за исковете срещу втория ответник се дължи хонорар в размер на 528,65 лв.