Решение № 19038 от 12.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19038 гр. София, 12.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА при участието на секретаря РАЛИЦА ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА Гражданско дело № 20261110114700 по описа за 2026 година

Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД , вр. чл.

149, чл. 150, чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК , вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

Ищецът „Т.С.” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Е. Д. Г. за заплащане на следните суми: сумата от 1796,14 евро, представляваща главница за цена на потребена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: ***, абонатен № ***, за период от 01.05.2023 г. до 30.04.2025 г., ведно със законната лихва о т 04.05.2026 г. до изплащане на вземането, сумата от 237,28 евро, представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за п е р и од а от 15.09.2024 г. до 17.04.2026 г., сумата от 26,78 евро, представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2023 г. до 30.04.2025 г., ведно със законната лихва от 04.05.2026 г. до изплащане на вземането, и сумата от 6,52 евро, представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.07.2023 г. до 17.04.2026 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 225/2026 г. по описа на РС Ихтиман. След постъпило в срок възражение по чл. 414 ГПК са предявени в срок установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът твърди да е налице облигационно отношение, възникнало с ответника в качеството му на собственик на процесния имот въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е необходимо 1 изричното им приемане. Претендира ответникът да е клиент на топлинна енергия на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Посочва, че на основание чл. 139 ЗЕ разпределението на топлинна енергия между потребители в сграда - етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Твърди се, че в рамките на процесния период дяловото разпределение за сградата, в която се намира топлоснабденият имот, се е извършвало от „Д.“ ООД. Поддържа, че съгласно Общите условия за ответника е налице задължение за заплащане на ищеца на стойността на услугата дялово разпределение, дължимата цена за която не е била заплатена. Предвид липсата на изпълнение на падежа на задължението за заплащане на главницата за доставена топлинна енергия за битови нужди, както и на главницата, представляваща стойност на извършена услуга дялово разпределение, претендира заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху двете главници. Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Е. Д. Г.. Ответникът оспорва като недопустима претенцията за ТЕ за 2/3 от претендираните суми за периода от м. 05.2023 г. до м. 02.2024 г., като в тази връзка посочва, че с влязло в сила съдебно решение, постановено по гр. д.

№ 24964/2024 г. по описа на СРС, 169-и състав, е признато за установено, че Е.

Д. Г. не дължи 2/3 от сумите начислени за топлинна енергия за периода от м.

05.2021 г. до м. 02.2024 г. поради липса на облигационна връзка. С оглед изложеното прави искане за прекратяване на производството в тази част.

Ответникът релевира възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва наличието на облигационни отношения между страните, като твърди, че не е собственик, нито ползвател на процесния имот. Оспорва и претенцията за предоставена услуга дялово разпределение, като в тази връзка на първо място излага, че липсва облигационна връзка с дружеството, предоставящо услугата – „Д.“ ООД, а на следващо място посочва, че ищецът не е легитимиран да претендира стойността на услугата. Оспорва изпадането в забава досежно двете главни задължения. Моли съда да отхвърли предявените искове.

Претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Д.“ ООД, не оспорва предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.

149, чл. 150 и чл. 153 ЗЕ:

По иска за цена на потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2023 г. до 29.02.2024 г.:

От приетото по делото Решение № 15506/13.08.2025 г., постановено по гр. д. № 24964/2024 г. по описа на СРС, 169-и състав, се установява, че с влязло в сила на 11.09.2025 г. решение е признато за установено по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Е. Д. Г., ЕГН **********, срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК ***, че Е. Д. Г. не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите, 2 начислени за имот с адрес: ***, както следва: 2/3 от сумите: Главница за ТЕ за периода м. 05.2021 г. – м. 02.2024 г. в размер на 4748,89 лв., лихва за ТЕ за периода от 01.05.2021 г. до 12.04.2024 г. в размер на 403,96 лв., поради липса на облигационна връзка.

Със същото решение са отхвърлени предявените от Е. Д. Г., ЕГН **********, срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване недължимост н а 1/3 от сумата от 4748,89 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за обект на адрес: ***, за периода м. 05.2021 г. – м. 02.2024 г., както и от сумата от 403,96 лв., представляваща начислена лихва за забава върху главницата за периода 01.05.2021 г. до 12.04.2024 г., поради липса на облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия и липса на доставка, и изтекла погасителна давност, съобразно установения му дял в собствеността на имота.

В настоящото производство е предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Е. Д. Г. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149, чл. 150, чл. 153 ЗЕ за признаване на установено, че в полза на ищеца срещу ответника съществува вземане за сумата от 1796,14 евро, представляваща главница за цена на потребена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: ***, абонатен № ***, за период от 01.05.2023 г. до 30.04.2025 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.05.2026 г., до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 225/2026 г. по описа на РС Ихтиман.

Видно от гореизложено, за част от процесния период – от 01.05.2023 г. до 29.02.2024 г., между същите страни за същия имот е постановено влязло в сила решение, което със сила на пресъдено нещо установява, че ответникът в настоящото производство не дължи на ищеца по делото 2/3 от стойността на потребената топлинна енергия в процесния имот за посочения по-горе период, както и че в полза на ищеца в настоящото производство съществува вземане срещу ответника за 1/3 от стойността на потребената топлинна енергия в процесния имот за посочения по-горе период.

Съгласно трайната практика на ВКС, за съвпадащия период (01.05.2023 г. – 29.02.2024 г.), за частта от 2/3 от вземането, за която с предходното влязло в сила решение по чл. 124, ал. 1 ГПК отрицателният установителен иск е бил уважен (признато е, че не се дължи), последващият иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е процесуално недопустим (напр. Решение № 60215 от 2022 г. на ВКС; Решение № 314 от 2024 г. на ВКС). Производството за тази част подлежи на прекратяване поради наличие на влязло в сила решение между същите страни за същия спорен предмет (сила на пресъдено нещо по чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК).

За частта от 1/3 от вземането , за която отрицателният установителен иск е бил отхвърлен, искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е допустим и основателен (Решение № 60215 от 2022 г. на ВКС; Определение № 2324 от 2025 г. на ВКС).

3

Той е допустим с оглед правния интерес на кредитора да стабилизира издадената заповед за изпълнение и да се снабди с изпълнителен титул по чл. 416 ГПК, и е основателен, тъй като настоящият съдебен състав е задължен по силата на чл. 297 ГПК да зачете формираната от отхвърлителния диспозитив сила на пресъдено нещо относно съществуването на вземането (Определение № 735 от 2024 г. на ВКС;

Определение № 2324 от 2025 г. на ВКС).

При отрицателния установителен иск основанието не индивидуализира спорното право – ищецът отрича самото съществуване на претендираното от кредитора парично вземане. Кредиторът (ответник по отрицателния иск) носи тежестта да докаже възникването му и е длъжен да изчерпи всички възможни основания, от които то би могло да произтече (Решение № 60215 от 2022 г. на ВКС; Решение № 287 от 2010 г. на ВКС; Решение № 6672 от 2025 г. на СГС).

В Решение № 60215 от 15.07.2022 г. по гр. д. № 3616/2020 г. на ВКС, IV г. о. се приема, че при уважен отрицателен установителен иск силата на пресъдено нещо отрича предметното право спрямо всички негови възможни основания до приключване на устните състезания. Ответникъткредитор може да предяви нов иск за същото съдебно отречено право, само ако го основе на нов факт, възникнал след този момент, което в случая не е така.

Тъй като с влязло в сила Решение № 15506/13.08.2025 г., постановено по гр. д. № 24964/2024 г. по описа на СРС, 169-и състав, е признато за установено, че ответникът не дължи 2/3 от стойността на доставената топлинна енергия за част от процесния по настоящото дело период (до 29.02.2024 г.) поради липса на облигационна връзка, това вземане е съдебно отречено с обвързваща сила.

Повторното претендиране на тези 2/3 за периода 01.05.2023 г. – 29.02.2024 г. чрез последващ иск по чл. 422, ал. 1 ГПК между същите страни се сблъсква със забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК за непререшаемост на спор, разрешен с влязло в сила решение. Наличието на сила на пресъдено нещо съставлява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно (Решение № 730 от 2024 г. на СГС; Решение № 314 от 2024 г. на ВКС). Затова за съответстващата част от 2/3 за припокриващия се 10-месечен период искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е процесуално недопустим и производството по него подлежи на прекратяване по реда на чл. 299, ал.

2 ГПК (Решение № 46 от 2013 г. на ВКС; Решение № 314 от 2024 г. на ВКС).

За частта от 1/3 от вземането, с оглед отхвърления отрицателен установителен иск, със сила на пресъдено нещо се установява, че оспореното субективно материално право съществува в правния мир с индивидуализиращите го белези (Решение № 60215 от 2022 г. на ВКС;

Определение № 1017 от 2024 г. на ВКС; Определение № 735 от 2024 г. на ВКС). Правните последици на отхвърлителното решение по отрицателен установителен иск са тъждествени на тези при уважен положителен установителен иск (Решение № 60215 от 2022 г. на ВКС; Определение № 1017 от 2024 г. на ВКС).

4

В Определение № 2324 от 08.05.2025 г. по к.гр.д. № 759/2025 г. на ВКС, IV г. о., ВКС изрично приема, че решението, с което е отхвърлен отрицателен установителен иск за парично вземане, не е изпълнително основание и не подлежи на принудително изпълнение. Поради това кредиторът има правен интерес да подаде заявление по чл. 410 ГПК и при възражение да предяви иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, чиято функция е да стабилизира заповедта за изпълнение и да позволи издаване на изпълнителен лист по чл. 416 ГПК. Наличието на предходно отхвърлено решение по отрицателен иск не прави иска по чл. 422 ГПК недопустим.

В Определение № 735 от 21.02.2024 г. по к.гр.д. № 2822/2023 г. на ВКС, IV г. о. се приема, че съществуването и основанието на вземането, потвърдени с отхвърлянето на предходния отрицателен установителен иск, не могат да се пререшават в производството по чл. 422 ГПК, тъй като влязлото в сила решение обвързва страните и съда.

Следователно за признатата 1/3 част от потребената ТЕ в съвпадащия период искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е допустим и основателен. Настоящият съдебен състав е длъжен съгласно чл. 297 ГПК да зачете признатото съществуване на вземането за тази 1/3 част, без да допуска пререшаване на въпроса.