Определение № 422 от 25.09.2026, Апелативен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 422 гр. Пловдив, 25.09.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев като разгледа докладваното от Христо В. Симитчиев Въззивно частно гражданско дело № 20265000500490 по описа за 2026 година Производство по реда на чл.274, ал.1 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№9127/13.08.2026г. и частна жалба вх.

№9503/25.08.2026г., подадени от В.Х.Б., действаща като ЕТ“В.-В.Б., ЕИК:***, с адрес ***, представлявана от адв.Л., против Определение № 568/05.08.2026г., постановено по гр. д. № 326/2026 г. по описа на Окръжен съд - Х., с което е прекратено производството по делото.

В жалбите се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, за което са изложени конкретни доводи, като се иска същото да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Пловдивският апелативен съд намира, че частните жалби са допустима, тъй като са подадени в срок, от легитимирано лице – ищецът по първоинстанционното дело В.Х.Б., действаща като ЕТ“В.-В.Б. (първата жалба лично от нея, а втората – от пълномощника й адв.Л.), имат един и същ предмет, доколкото са насочени срещу определение на първоинстанционния съд за прекратяване на делото, с което се прегражда по-нататъшното му развитие.

След постъпването на жалбите, от жалбоподателката са подадени 1 последващи молби, както следва:

- молба вх.№8271/17.09.2026г., с която е поискано спиране на производството по делото, на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК, поради наличие на образувано наказателно производство (ДП 38/2025г. по описа на ОСО при ОП-Х., пр. пр. №1823/24 на РП) за извършено срещу ищцата престъпление (международна и интернет измама чрез фалшиви брокери от платоформа BINANCE за сумата от 245 110 лв, във връзка с която ищцата е била принудена за сключи заробващ договор за ипотечен кредит с Лено АД, като регистрира кухо ЕТ, без реална стопанска история, както и да сключи допълнителен договор за кредит с Креди Йес). Поискано е спира на производството по делото до приключване на наказателното производство с влязъл в сила съдебен акт.

-молба с вх.№8322/21.09.2026г., с която е поискано, на основание чл.389, ал.1, вр. чл.397, ал.1, т.3 ГПК, да бъде допуснато обезпечение на предявените искове, чрез спиране на изпълнението по изп. дело №281/2025г. по описа на ЧСИ Н.К., по което се извършва продажба на единственото жилище на ищцата.

- молба 8348/21.09.2026г., с която е направено идентично на направеното с молба с вх.№8322/21.09.2026г. искане за допускане на обезпечение.

По същество на частните жалби:

За да прекрати делото, първоинстанционният съд излага няколко съображения. Основното от тях е за наличие на арбитражна клауза в чл.6.8 от договора за кредит между страните, на която се позовава изрично ответника, според която споровете във връзка с действителността на договора подлежат на разглеждане от посочения в договора арбитраж. На следващо място, в атакуваното определение се сочи, че наличието на проведено и завършило арбитражно производство, в съгласие с чл.6.8 от договора, въз основа на което има издаден и изпълнителен лист против ищцата, изключва допустимостта на предявения иск за нищожност на арбитражната клауза в чл.6.8 от процесния договор, а оттам и на цялото производство; липса на правен интерес у ищцата от предявените искове.

От материалите по делото е видно, че в ИМ се твърди, че между ищецът ЕТ „В.-В.Б.“, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: ***, представлявано 2 от В.Х.Б., ЕГН ********** и „ЛЕНО“ АД, ЕИК 203217465, седалище и адрес на управление: г***, представлявано от А.Г.Т. е сключен Договор за бизнес кредит клиентски № ***29.01.2024г по силата на който ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на 15 000 евро, предназначен за оборотни средства, обезпечен със солидарна отговорност на В.Х.Б., ЕГН ********** от град Х. и ипотека върху недвижим имот на последната, при условията, подробно уредени в договора.

С предявените с ИМ искове е поискано прогласяване нищожността на целия договор за кредит клиентски № ***29.01.2024г, а при условията на евентуалност - отделни договорни клаузи, поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, липса на предмет и липса на действително съгласие - на основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД.

В ИМ се посочва, че на 19.11.2024г., между „Лено“ АД, ЕИК 203217465, и „СиЕйч/Люксембург/САРЛ“ - частно дружество с ограничена отговорност, учредено и съществуващо съгласно законите на Великото херцогство Люксембург, със седалище и адрес на управление: ***А, L-1253, Люксембург, регистрирано в Търговския и дружествен регистър на Люксембург под № ***, е сключен договор за цесия с нотариална заверка на подписите per. № **, акт № **, том 2-1 на нотариус Ж.Б.. per. № ** на НК, с район на действие Софийски районен съд, по силата на който „Лено“АД е прехвърлило на „СиЕйч/Люксембург/САРЛ“ всички свои вземания и прехвърлими права, произтичащи от Договор за бизнес кредит клиентски № ***29.01,2024г„ сключен с ЕТ „В.-В.Б.“, заедно с всички обезпечения, принадлежности и привилегии към вземането. Договорът за цесия бил вписан в Имотния регистър към Агенция по вписванията с вх. № 12484/04.12.2024г.

В Им се посочва, че поради твърдяно неизпълнение на договора за кредит, обезпечен с ипотека върху жилището на ищцата, кредиторът се е снабдил с Изпълнителен лист № 113/19.09.2025 г., издаден от Окръжен съд Х., въз основа на арбитражно решение, постановено по арбитражно дело № 31/2025 г. на Арбитражен съд при Асоциация Български арбитражен съд - гр.

Пловдив, за вземания за главница, договорна лихва, такси, неустойки и разноски.

В Им молба не се съдържат твърдения, че отпуснатият по договора кредит не е бил предназначен за търговската/професионална дейност на 3 кредитополучателя В.Х.Б., в качеството й на ЕТ „В.-В.Б.“, респ. че е договорът е сключен извън рамките на търговската й дейност. Не се съдържат също твърденията, че полученият кредит формално е уговорен и отпуснат като такъв за оборотни средства на кредитополучателя, но в действителност е послужил за лични нужди на В.Х.Б., несвързани с дейността й като ЕТ или че сключването му с нея в това й търговско качество е било изискване на кредитора. С други думи, в ИМ изобщо не се съдържат твърдения, че ищцата е сключила процесния договор за кредит като потребител по смисъла на §13 от Др на Закона за защита правата на потребителите, съгласно която легална дефиниця, „Потребител“ е всяко физическо лице, което придобИ. стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Не се твърди и да са нарушени правата й като потребител, гарантирани от посочения закон, както и от други специални закони относно договори за кредит, сключени от потребители.

Във връзка с възраженията за нищожност на клаузата на чл.6.8. от процесния договор за кредит, предвиждаща компетентност на Арбитражен съд при Асоциация на Български арбитражен съд по всички спорове във връзка с договора, в това число във връзка с недействителността му, неизпълнението му или прекратяването му, в ИМ се поддържа, че същата противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 от ЗЗД, както и че е нищожна поради липса на съгласие, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, тъй като липсва действителна воля на ищеца за дерогиране на държавната съдебна компетентност, поради едностранното и налагане от кредитора, без индивидуално договаряне и разясняване на последиците от арбитражното производство. Никъде в Им не е направено възражение, че спорът не е арбитрируем, на основание чл.19 от ГПК, тъй като една от страните е потребител.

Единствено във връзка с местната подсъдност на делото, в ИМ се навеждат твърдения, че ищцата В. Б. има качеството на потребител по смисъла на чл. 113 от ГПК, доколкото участва в правоотношението като физическо лице - солидарен и ипотекарен длъжник, извън рамките на самостоятелна професионална финансова дейност, при предварително изготвен от ответника договор и липса на възможност за 4 индивидуално договаряне, поради което е приложима специалната местна подсъдност по постоянния адрес на ищцата в гр. Х.. Според настоящата инстанция обаче, тези твърдения, от една страна, не опровергават и не противоречат на изложените също в ИМ твърдения, че с процесния Договор за бизнес кредит клиентски № ***29.01.2024г., ответникът е предоставил на ищеца В.Х.Б., в качеството й на ЕТ „В.-В.Б.“, кредит в размер на 15 000 евро, предназначен за оборотни средства. От друга страна, тези твърдения очевидно са израз на тезата на ищцата, че е подписала договора и участва в правоотношението, освен като ЕТ, в качеството на кредитополучател, и в лично качество, като солидарен и ипотекарен длъжник, поради което в това й качество, извън битието й на ЕТ, следва да се счита за потребител. Тази теза обаче не държи сметка, че сключвайки договора за кредит в търговското си качество, физическото лице В.Х.Б., регистрирана като ЕТ „В.-В.Б.“, така или иначе ще отговаря с цялото си имущество към кредитора за задълженията по договора, независимо дали подпише договора и като солидарен длъжник.

Съответно, тъй като като не се касае за два различни субекта, физическото лице В.Х.Б., сключила договора за кредит в качеството си на ЕТ „В.-В.Б.“, няма как да има, отделно от качество си на кредитополучател, и качество на солидарен длъжник за собственото си задължение, поето в рамките и във връзка с упражняваната като ЕТ търговска дейност, тъй като се касае за едно и също лице. По отношение на качеството й на ипотекарен длъжник, то произтича от друг юридически факт - сключеният ипотечен договор за обезпечаване на задължения по процесния договор за кредит, който договор за учредяване на ипотека не е предмет на предявените искове.

Твърдения, че ищцата е сключила процесния договор за кредит като потребител, а не във връзка с дейността си като ЕТ, че договорът е за предоставяне на услуга на нея, като потребител, а не за оборотни средства като търговец и че при сключването му, ищцата не е действала в рамките на търговска или професионална дейност са направени за първи път в частната жалба до настоящата инстанция. ТакИ. са и твърдения и възражения й, че спорът не е арбитрируем, тъй като се касае за потребителски спор, който съгласно чл.19, ал.1 ГПК не подлежи на разглеждане от арбитраж. Посочените твърдения, направени за първи път с частната жалба, не са част от фактическите твърдения, на които са основани предявените по делото с ИМ искове, съответно, тези нови твърдения не може да се считат за уточняване и 5 допълване на исковата молба, респ. на фактическите твърдения, на които са основани предявените искове. Поради това и тези твърдения не могат да се вземат предвид при преценката дали спорът, с който е сезиран първоинстанционния съд е потребителски, респ. дали подлежи на разглеждане от арбитраж. Отделно от изложеното, тези твърдения не са подкрепени и с доказателства. В крайна сметка, с оглед принципа на диспозитивното начало, не е допустимо съдът служебно да преценява дали ищецът е потребител, при липса на такИ. твърдения от негова страна в ИМ и позоваване на правата му на потребител във връзка със спора, предмет на делото.

В обобщение, при липса на фактически твърдения, а и на представени доказателства, сочещи, че ищцата е сключила процесния договор за кредит, в качеството си на потребител, следва да се приеме, че спорът, с който е сезиран първоинстанционния съд, не е потребителски и е арбитрируем. Съответно, няма причина да се приеме, че арбитражната клауза в чл.6.8 от договора за кредит е нищожна, като противоречаща на чл.19 от ГПК. Ето защо, правилно първоинстанционния съд е прекратил производството, на основание чл.8, ал.1 от Закона за арбитража, като е зачел възражението на ответника за наличието на арбитражна клауза в атакувания с предявените искове договор за кредит.