Определение № 338 от 04.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 338 гр. София, 04.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Росица Божилова Частно касационно търговско дело № 20258003902125 по описа за 2025 година Производството е образувано по подадена от адвокат Н. Д., в качеството на процесуален представител на С. Б. и С. Б., при условията на чл. 38, ал. 1, т.

2 от Закона за адвокатурата /ЗА /, частна жалба срещу определение № 181/15.07.2025г. по т.д.№ 244/2024г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е оставена без уважение молбата му, по реда на чл. 248 ГПК, за изменение на въззивно решение № 47/22.05.2025 г. по т.д.№ 244/2024г. на Апелативен съд – Велико Търново, досежно дължимото на същия възнаграждение, за процесуално представителство на ищците в първа и въззивна инстанции. Оспорва определените от съда размери от 6 200 лева – за първоинстанционното и 3 000 лева – за въззивното производство, като претендира съответно 23 529 лева с вкл. ДДС и 29 680,40 лева с вкл. ДДС, доколкото счита, че тези размери кореспондират на действителната фактическа и правна сложност на спора и съдържанието на осъществената защита и като намира за приложими минималните размери, съгласно Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / с настоящо наименование Наредба №1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, сочена насетне в текста като Наредбата /. Развити са съображения за неправилното тълкуване и прилагане на решение на СЕС по дело С – 438/22 г..

Възпроизвеждайки части от съдържанието на решението, жалбоподателят обосновава тезата, че съгласно т. 56 от същото, преценката дали да приложи или откаже приложението на Наредбата е единствено в правомощията на българския съд, доколкото СЕС не се произнася по тълкуването на национални разпоредби, тъй като това тълкуване попада в изключителната компетентност на националните юрисдикции. При това изводът - че като хоризонтално споразумение решението на Висшия адвокатски съвет, за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения, следва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта„, по смисъла на чл.

101, пар. 1 във връзка с чл. 4, пар. 3 ДФЕС – е обоснован със същността на 1

„тайни„ действия, водещи до хоризонтално ценообразуване, от каквито действия приемането на обсъжданата Наредба несъмнено не е било предшествано. Акцентира се на чл. 36, ал. 2 ЗА, който изрично препраща към Наредбата, при определяне на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, която норма, визирайки определяне на възнаграждението от съда, а не по споразумение на страните, според касатора не нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. В тази хипотеза не може да се говори за нарушаване на конкуренцията спрямо други адвокати, поели да осъществяват безплатно процесуално представителство, доколкото възнаграждението би било дължимо само при положителен изход за представлявания и определено по един и същи начин от съда / съобразно Наредбата /. Целта на забраната за хоризонтални споразумения е да няма ограничение една и съща услуга да се предлага на по-ниска цена от „по-можещия„. При „безплатното“ процесуално представителство това е изключено, тъй като условията са еднакви за всички и не ограничават свободата на действие на другите участници на пазара.

Относно съдържанието на осъществената защита, жалбоподателят се позовава на продължителността на производството, както и на обстоятелството, че осъществяването й предполага направени от него разходи, покриващи се от възнаграждението. Подчертава, че защитата във въззивното производство обхваща както подаването на въззивна жалба от името на ищците, така и подадения от тяхно име отговор срещу въззивната жалба на ответника, оставена без уважение. Адвокатското възнаграждение за представителство в първа инстанция подлежи на изменение, с оглед промяната в правния резултат във въззивна инстанция : допълнително присъдено обезщетение на всеки от ищците от по 30 000 лева.

Жалбоподателят изразява несъгласие с определения размер от 1 200 лева, но претендираният не извежда пропорционално на вече присъдения размер на възнаграждението за защита в първоинстанционното производство, т.е. претендираният размер не е само припадащият се , с оглед промяната в правния резултат, но пропорционално на първоначално определения, а и с прилагане на минималните размери съгласно Наредбата. Така определените от съда размери, според жалбоподателя, не отговарят на правото на достойно заплащане за положения труд. Позовава се и на определение по т.д.№ 1945/2024г. на І т.о. ВКС, в което се допуска размерите по Наредбата да се ползват като ориентировъчни за представата на адвокатското съсловие относно адекватност на адвокатските възнаграждения.

Ответната страна – „ ЗАД Армеец „ АД – оспорва частната жалба, претендирайки нередовност на същата, поради квалифицирането й като частна касационна жалба / чл. 274, ал. 3 ГПК / и с оглед липсата на изложение на касационни основания по чл. 284, ал. 3 ГПК. В евентуалност се оспорва основателността й, поради несъстоятелност на изложените съображения, поддържайки мотивите на въззивния съд .

Върховен касационен съд, първо търговско отделение, констатира че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да 2 обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:

Ищците С. Б. и С. Б., представлявани от адв. Н. Д. по реда на чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗА, са предявили против

„ЗАД Армеец„ АД искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на Валентин Б. – съпруг на първата и баща на втория, в причинност с ПТП от 2022г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответника, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, лек автомобил. Исковете са предявени в размер от по 200 000 лева и уважени от първоинстанционния съд в размер на 150 000 лева – за С. Б. и 100 000 лева – за С. Б., като в полза на адв. Д. е присъдено възнаграждение от 5 000 лева. Депозирана е молба от адв. Д. по чл. 248 ГПК, в която се оспорва размера на възнаграждението, като несъответен на фактическата и правна сложност на делото и съдържанието на осъществената защита. Претендира се присъждането на допълнителни 13 975 лева, над присъдените с първоинстанционното решение 5 000 лева. С определение № 181/17.10.2024 г. по т.д.№ 85/2022г. съдът е оставил без уважение молбата, с формални мотиви за съобразена фактическа и правна сложност, отчитайки конкретно едно единствено обстоятелство – че пълномощникът се е явил лично по делото само в първото открито съдебно заседание.

Въззивното решение е обжалвано от всяка от страните, както следва :

Ищците обжалват отхвърлянето на исковете за разликата над присъдените 150 000 лева до претендираните 200 000 лева - ищцата С. Б. и над присъдените 100 000 лева и до претендираните 180 000 лева - ищецът С. Б..

Ответникът е обжалвал изцяло уважените искове , съответно – в размер на 150 000 лева за ищцата и на 100 000 лева – за ищеца. От адв. Д. е депозирана и частна жалба срещу определение № 181/17.10.2024 г. по т.д.№ 85/2022г. на ОС – Ловеч, като се поддържа искане за допълнително възнаграждение от 13 975 лева, за защитата на ищците в първоинстанционното производство.

Въззивният съд е оставил без уважение жалбата на ответника и частично уважил жалбата на ищците, с присъждане на допълнителни 30 000 лева на всеки от тях. Потвърдил е определение № 181/17.10.2024 г. по т.д.№ 85/2022г., постановено в производство по реда на чл. 248 ГПК . Присъдил е допълнително възнаграждение от 1 200 лева с вкл. ДДС, за процесуално представителство на ищците от адв. Д. в първа инстанция, като последица от промяната на правния резултат във въззивната. За процесуалното представителство на ищците във въззивна инстанция е присъдено възнаграждение от 3 000 лева с вкл. ДДС, обосновано с формално изброяване на приложимите критерии, но без конкретизация на обстоятелства, относими към същите, освен това, че е проведено само едно открито съдебно заседание, в което адв. Д. не се е явил, депозирайки писмено становище.

3

С молба по чл. 248 ГПК адв. Д. е претендирал изменение на въззивното решение, в частта по присъденото му адвокатско възнаграждение, с искане за определянето му в правилен размер както за първа, така и за въззивна инстанция. Не е подадена частна касационна жалба срещу въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено определение № 181/ 17.10.2024 г. по т.д.№ 85/2022г. на Окръжен съд – Ловеч. Размера на претендираните допълнителни възнаграждения, за защита във всяка от инстанциите, кореспондира с минималните размери по Наредбата, като са наведени доводи за тяхната приложимост.

С определение № 181/15.07.2025 г. , в производство по чл. 248 ГПК, молбата е оставена без уважение, с мотиви, че съгласно решение на СЕС по дело С-438/22, задължително за съда, Наредбата не намира приложение, вкл. в хипотезата на чл. 38, ал. 2 вр. с чл. 36, ал. 2 ЗА, препращащ към Наредбата.

Съдът е посочил, че делото не е с правна и фактическа сложност, проведено е едно открито съдебно заседание във въззивна инстанция, в което адв. Д. не се е явил, не са събирани доказателства, освен приемането на постановление за прекратяване на наказателното производство срещу делинквента. По тези съображения е счетено, че присъденото възнаграждение за въззивна инстанция от 3 000 лева с вкл. ДДС е съответно на положения труд и справедливо възмездяване на същия. Досежно възнаграждението за защита в първоинстанционното производство е посочено, че допълнително присъденият размер кореспондира на промяната в правния резултат – допълнително присъдени 60 000 лева, пропорционално на определеното от първоинстанционния съд възнаграждение от 5 000 лева, при защитен материален интерес от 250 000 лева, за който определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК е влязло в сила.

Частната жалба е частично основателна.

С неподаването на частна касационна жалба срещу определение № 181/17.10.2024г. по т.д.№ 85/2022г. на Окръжен съд – Ловеч същото е влязло в сила и следователно не подлежи на преразглеждане размера на присъденото възнаграждение от 5 000 лева, за постигнатия в първоинстанционното производство правен резултат – уважаване на исковете за 150 000 лева – на С.

Б. , съответно за 100 000 лева – на С. Б.. Подлежи на преценка правилността на въззивното решение, с характер на определение, което съдът е отказал да измени по реда на чл. 248 ГПК , с което – но само като последица от промяната на правния резултат във въззивна инстанция – е коригиран размера на дължимото адвокатско възнаграждение / с допълнително присъдени 1 200 лева с вкл. ДДС/, пропорционално на присъденото от първоинстанционния съд.

С оглед присъдени от първоинстанционния съд, за уважени искове в размер на 250 000 лева – 5 000 лева, без вкл. ДДС, за допълнително присъдените 60 000 лева / 2 х 30 000 / пропорционално се припадат 1 200 лева , без начислен ДДС. Въззивният съд е присъдил допълнително сумата 1 200 лева, но с вкл. ДДС. Следователно, определението му се явява 4 неправилно, доколкото с вкл. ДДС дължимата сума, определена с оглед промяната в правния резултат и пропорционално на присъденото в първоинстанционното производство, възлиза на 1 440 лева / 1 200 + 240 /.

Следователно, в тази й част, частната жалба е частично основателна – за допълнителна сума от 240 лева.

По отношение дължимото възнаграждение за въззивното производство, определено в размер на 3 000 лева, с вкл. ДДС, настоящият състав съобразява следното: С молбата по чл. 248 ГПК адв. Д. изрично е претендирал възнаграждение и с оглед успешната защита на доверителите си, срещу отхвърлената изцяло въззивна жалба на ответника, с материален интерес от 250 000 лева, т.е. се явява защитен материален интерес от 310 000 лева. По тези му доводи липсват мотиви в атакуваното въззивно определение. Съдържанието на осъществената в тази инстанция защита се състои в депозиране на въззивна жалба, отговор на въззивната жалба на ответника и писмено становище за единственото открито съдебно заседание, в което адв. Д. не се е явил.