Определение № 56 от 12.08.2020, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Номер 56

11.08.2020 г.

Окръжен съд – Велико Търново

Град Велико Търново

На 11.08.2020 година в закрито заседание в следния състав:

Председател:

Членове:

Ивелина Солакова

Татяна Събева

Йордан Воденичаров като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно частно гражданско дело № 20204100500518 по описа за 2020 година

Производство по реда на чл.274 и сл. от ГПК.

Предмет на подадената от адвокат К. Б. и адвокат Н. И. И. от РАК- пълномощници на С.

М. Н. , частна жалба е определение № 579/02.06.2020 г. по гр.д.№ 1902/2019 г. на ГОРС, с което е отхвърлена молбата им подадена по реда на чл.248 ГПК за изменение и допълване на постановеното по делото решение № 42/24.02.2020 г. в частта му за дължимите от ответника , но неприсъдени разноски, които според тях трябва да включват сумата 50 лева, представляваща заплатена държавна такса , сумата 300 лева, представляваща сбор от две адвокатски възнаграждения / по 150 лева за всеки адвокат/ вземане , възникнало на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т. 2 ЗА , както и в частта му, с която е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, с искане да бъде отменено/ определението/ като незаконосъобразно и молбата – уважена.

Обжалването се гради на доводи за неприложимост на правилото на чл.78, ал.2 ГПК, тъйкато ответникът не е направил признание на иска, а само настъпилата погасителна давност за вземанията , без да се е отказал от защита срещу него в цялост- оспорвал е наведеното в исковата молба отрицание да съществува между страните въобще правоотношение, чийто източник да е договор за мобилни услуги и ищецът да е получавал такива.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК ответникът „А.з. с. н. в.“ ЕАД София чрез пълномощник в качеството му на юрисконсулт е оспорил жалбата с доводи в подкрепа на приложението на правилото на чл.78, ал.2 ГПК.

Частната жалба е процесуално допустима.

Решението в своя диспозитив дава положителен отговор , явяващ се резултат на целен/ по практическо същество/ отрицателен установителен ефект - несъществуване на право на принудително изпълнение поради погасяване по давност на вземанията, прехвърлени на ответното дружество по реда на чл. 99 ЗЗД – чл. 110, чл.111, б."в" , чл.120 от ЗЗД. Спор между страните , че в полза на ищеца - длъжник по облигационното отношение / че е такъв , съдът е приел в мотивите на решението , с което е отрекъл основателността на голословното оспорване в противоположен смисъл/ са настъпили последиците на предвидения в закона фактически състав на това особено субективно право / възражение от материалноправен характер/ на погасителна давност,осигуряващо / при упражняването му – чл. 120 ЗЗД/ действието на погасяване на една от съставките на самото вземане – правомощието на кредитора да иска изпълнение/ удовлетворяване чрез принудителната намеса на компетентен орган / съд, съдебен изпълнител/, не е съществувал и не съществува, както преди , така и след завеждане на исковото производство до приключване на устните състезания.

Ответникът е заявил , че зачита тези последици с показателния израз : „Считам същия за основателен единствено по повод института на давността“. Признанието на този установителен иск е очевиден факт, противно на очевидно погрешното виждане в частната жалба, че трябвало признанието да бъде придружено с недвусмислено изявление , че се отказва от защита срещу него.

Повдигнат е значимия спорен въпрос: дал ли е с поведението си ответникът повод за завеждане на делото, т.е. предизвикал ли е неоснователно предявяването на иска по обратния смисъл на чл.78, ал.2 ГПК, позован на последиците на погасителната давност?

Отговорът е отрицателен.

Дотолкова, доколкото е напълно ясно, че здравият разум не позволява уредба на отговорност при която да се понася юридическа санкция за правомерно поведение, лесно обяснимо е , че неоснователно предизвикателство/ според смисъла на израза в предходното изречение / ще има винаги когато поведението на правния субект/ бъдеш ответник/ преди завеждане на делото най общо казано е неправомерно от гледище на обективното право / или поне е житейски неоправдано поради вероятността да се превърне в неправомерно/ и е поставило другия правен субект / бъдещ ищец/ в неизбежна необходимост да търси съдебна защита на дадено негово субективно право: то да е нарушено/ застрашено / неудовлетворено в една обективна ситуация на голословно непризнание , някакво необосновано словесно или подразбираемо чрез действие, оспорване, признание , но с отказ за изпълнение, действия, противни на онова, което трябва да се стори, за да се постигне някакъв произтичащ от съдържанието му резултат или неотзивчивост/ мълчание и/или бездействие на длъжника , когато е бил длъжен да действа/ например изпаднал в забава и т.н. В случая ответникът нито с писмено изявление , нито с действия е отричал извънсъдебно последиците на погасителната давност след изтичането на срока й за всяко от вземанията / за първото с най- стария падеж- на 12.02.2019 г. / : не е предприел действия за принудителното им събиране по реда на ГПК и не е изразил готовност да ги предприеме. Такива действия биха имали значението на подразбираемо оспорване на вече породеното/ макар и още неупражнено/ субективно право на погасителна давност и следователно щяха да бъдат годни да го смутят/ нарушат в представите на неговия носител, като това смущаване при право на принудително изпълнение на кредитора, което на практика неминуемо предстои да бъде погасено с упражняването на първото, би било лишено от здрав смисъл и неоправдано , защото той хем е бездействал , докато е текъл давностния срок, хем след това се опитва принудително да ги събере , когато практически е ясно, че правото му да търси този резултат ще отпадне, поради което не заслужава да избегне отговорността за разноски. Фактът , че ответникът- нов кредитор на ищеца е изпратил на втория писмена покана за изпълнение/ с дата 07.11.2018 г. / с предупреждение , че ако не последва доброволно плащане или уговаряне на план за разсрочено плащане, ще прибегне до средствата , уредени в ГПК е напълно правомерен и оправдан, поради което - негоден да обоснове извод за отричане на последиците на погасителната давност като повод за завеждане на делото. Вземанията към този момент са били годни да принудителното им осъществяване по предвидения в ГПК ред и ищецът е бил длъжен да ги погаси . Ето защо именно той / а не ответникът/ с поведението си на неизпълнение на неговите задължения е дал сам на себе си повод / от някакво притеснение / да търси по съдебен исков ред / отделен е въпросът , доколко е имал действителен интерес да го прави / упражняване на породеното субективно право на погасителна давност / което разбира се е могъл и извънсъдебно да го направи , понеже не съществува норма в закона, която да предвижда , че се упражнява само съдебно/ в резултат на правомерното бездействие на кредитора да събере вземанията си в давностния срок /те са негово право , а не задължение/.

Затова приложимо е тук правилото на чл. 78, ал.2 ГПК, изключващо отговорността на ответника да му заплаща направените по производството разноски, както и правото на адвокатите му да търсят от него заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2, ал.1, т.2 ЗА/ тъй-като основната предпоставка за пораждането му е да е признато от съда , че носи отговорност за разноски към ищеца/.

По изложените съображения частната жалба срещу определението , засягаща неудовлетворението на молбата по чл.248, ал.1 ГПК относно посочената й по-горе част е неоснователна.

Основателна е обаче относно онази нейна част, включваща присъдено в полза на ответника юрисконсултско възражение , погрешно прието за попадащо в понятийния израз“ разноските се възлагат на ищеца“, съдържащ се в разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК. Той, запълващ диспозицията на правната норма, означава , че когато се осъществи хипотезата й / както е в настоящия случай/ , ищецът няма право на разноски към ответника , а всички разноски които е сторил по делото си остават за негова сметка.

Юрисконсултското възнаграждение е едно възникнало по благоволение на закона право в полза на страна по исков процес , която е спечелила изцяло или отчасти спора- чл.78, ал.8 ГПК . Иначе казано може да се определи като вземане, което няма в предмета си нещо , което вече е изразходено и трябва да се възстанови , а нещо , което трябва да увеличи актива на имуществото на юридическото лице и се схваща като своеобразна оценка и награда на/за положен труд / разход на умствена енергия и време / на лице , което по длъжност и трудови функции осъществява във всички случаи юридическа помощ за това юридическо лице, т.е. съвсем очевидно няма как да попада в категорията „заплатени разноски”.

Ответникът, макар и юридическо лице, което е било защитавано от юрисконсулт според диспозитива на решението не е спечелил нито изцяло , нито отчасти спора по делото / щеше да го е спечелил, ако съдът се бе произнесъл по типично отрицателен установителен иск , че ишецът не му дължи погасяване чрез плащане на цедираните вземания на основание , че не е страна по договора за мобилни услуги и/или не е получавал такива за посоченото във фактурите време на потребление/, поради което няма правото по чл.78, ал.8 ГПК.

Предвид горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ без уважение частната жалба срещу определение № 579/02.06.2020 г. по гр.д.

№ 1902/2019 г. на ГОРС, с което е отхвърлена молбата на адвокат К. Б. и адвокат Н. И. И. от РАК- пълномощници на С. М. Н., подадена по реда на чл.248 ГПК за допълване на постановеното по делото решение № 42/24.02.2020 г. в частта му за неприсъдени разноски, които според тях са дължими от ответника „А. з.с. н.в.“ ЕАД –С. и трябва да включват сумата 50 лева, представляваща заплатена държавна такса , сумата 300 лева, представляваща сбор от две адвокатски възнаграждения / по 150 лева за всеки адвокат/ вземане , възникнало на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т. 2 ЗА, като лишена от процесуално основание.

ОТМЕНЯ определение № 579/02.06.2020 г. по гр.д.№ 1902/2019 г. на ГОРС, с което е отхвърлена молбата на адвокат К. Б. и адвокат Н. И. И. от РАК- пълномощници на С. М.

Н., подадена по реда на чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 42/24.02.2020 г. в частта му, с която е присъдено в полза на „А. з. с. н. в.“ ЕАД –С. юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева., вместо което :

ИЗМЕНЯ решение № 42/24.02.2020 г. по гр.д.№ 1902/2019 г. на ГОРС в частта му за разноските с характер на определение, с която С. М. Н. , с ЕГН: ********** е осъден да заплати на „А. з. с. н. в.“ ЕАД, с ЕИК * юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева , като ОТМЕНЯ така осъдително постановеното .

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________