Решение № 618 от 07.06.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 618 гр. Варна, 07.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Н. П.

Членове:

Ивелина Владова мл.с. Марина К. Семова при участието на секретаря Доника Здр. Христова като разгледа докладваното от мл.с. Марина К. Семова Въззивно гражданско дело № 20243100500449 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 1209/05.01.2024 г. , подадена от Н. М. М., ЕГН **********, гр. *********, чрез адв. Н. Б., срещу Решение № 3843/27.11.2023 г. , постановено по гр.д. № 5901/2023 г. на РС - Варна, 25-ти съдебен състав, с което е прието за установено по отношение на А. М. В., ЕГН **********, *********, че Н. М. М. й дължи сумата в размер на 450 лева, представляваща главница по сключен между страните договор за заем, предоставен чрез банков превод на 30.06.2022 г. със срок на връщане един месец, ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 30.01.2023 г., до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед № 539/06.02.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №1145/2023 г. на РС-Варна.

Въззивникът счита обжалваното решение за неправилно и необосновано. Заявява, че процесната сума е получил не като заем, а за задоволяване на текущи семейни нужди, доколкото към датата на предаването й с ищцата-въззиваема живеели на семейни начала и се грижили заедно за трите им деца, като никога не са сключвали договор за заем и не са уговаряли срок за връщане на сумата. Намира, че противно на възприетото от първоинстанционния съд, обстоятелствата, свързани със съвместното им съжителство и отглеждането на децата им, са пречка между страните да се сключи договор за заем. Счита, че показанията на св. П., дадени пред първа инстанция, не следва да се кредитират от съда безкритично, а основанието за предаване на сумата, посочено в преводното нареждане не доказва по 1 безспорен начин сключването на договор за заем, доколкото преводът е направен през мобилно банкиране, където много често основанията са предварително зададени или самата система ползва последното основание за превод. По същество отправя искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендира присъждане на съдебноделоводни разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна А. М. В., чрез адв. Д. В., която счита така депозирана жалба за неоснователна, а постановеното решение за правилно и обосновано. Отбелязва, че всички изложени от въззивника оплаквания са неоснователни, несъстоятелни и неверни от фактическа страна, а по съществото си не се отразяват на правилността на обжалваното решение.

Твърди, че считано от 2021 г. страните не съжителстват съвместно, като грижите и издръжката за децата им се поемат единствено от нея, като в тази връзка, както и по повод други възникнали спорове, към настоящия момент между страните има множество висящи съдебни производства. Изрично заявява, че сумата от 450 лева е предадена в заем на ответника-въззивник за негови лични нужди, а не за покриване на текущи нужди на семейството.

Отбелязва, че направените в жалбата възражения относно основанието на банковия превод са наведени за първи път пред въззивната инстанция, поради което не следва да се разглеждат от съда като преклудирани, евентуално счита същите за недоказани. По същество отправя искане за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на решението. Претендира съдебно-деловодни разноски.

В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната жалба посредством депозирана пред съда молба. Прави възражение за прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски.

Въззиваемата страна, също редовно призована, чрез процесуалния си представител, поддържа отговора на въззивната жалба, също посредством депозирана пред съда молба. Представя списък с разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.

За да се произнесе по подадената жалба, настоящият състав съобрази следното:

Производството пред Районен съд – Варна е образувано по повод искова молба, депозирана от А. М. В. срещу Н. М. М. за приемане за установено в отношенията между страните, че Н. М. М. дължи на А. М. В. сумата от 450 лева, представляваща главница по сключен между страните договор за заем, предоставен чрез банков превод на 30.06.2022 г. със срок на връщане един месец, ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 30.01.2023 г., до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед № 539/06.02.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №1145/2023 г. на РС-Варна.

Ищцовата страна навежда твърдения, че е сключила устен договор за заем с Н. М. М., като на 30.06.2022 г. му предоставила сумата от 450 лева – паричен заем за покриване на негови лични нужди. Излага, че сумата била предоставена чрез банков превод по открита на негово име сметка в „Първа Инвестиционна банка“ АД с уговорка за връщането й в едномесечен срок.

2

Подчертава, че писмен договор не бил сключен поради близките отношения между двамата – бивши партньори и родители на родените от съвместното им съжителство деца, и доверието, което ищцата имала към М.. Сочи, че след като срокът за връщане на заема изтекъл (30.07.2022 г.) ответникът започнал да избягва контакт с В., когато тя го търсила по телефона, от което и тя разбрала, че той няма намерение да се издължи. Отбелязва, че и понастоящем ответникът не е престирал никакво плащане по договора, поради което и дължи законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението. Отправя искане за уважаване на иска и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК насрещната страна Н. М. М. депозира отговор на исковата молба, като счита иска за допустим, но неоснователен.

Оспорва твърденията за наличие на правоотношение по договор за заем с ищцата, като посочва, че никога не е сключвал такъв, а сумата е получил за покриване на текущи плащания на семейството. Отбелязва, че към датата на превода страните живеели на семейни начала и се грижили заедно за трите си деца, като се разделили едва през септември 2022 г. В тази връзка и сумата не е предоставена като заем и не е уговарян срок за връщането й. Отправя искане за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от активно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално допустима е и отговаря на останалите съдържателни изисквания на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.

При така очертания предмет на делото и при осъществяване на проверката по чл. 269 от ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно, като постановено в пределите на правораздавателната власт на съда.

Производството се провежда по реда на чл. 422 от ГПК, в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, при постъпило възражение срещу издадена заповед за изпълнение на вземането, като установителният иск е предявен в едномесечния преклузивен срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК. Решението е постановено при наличието на положителните и липсата на отрицателните процесуални предпоставки, поради което производството се явява допустимо и настоящият състав следва да се произнесе по правилността на обжалваното решение, при съобразяване принципа за ограничен въззив.

Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, намира жалбата за неоснователна, като приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правно осн. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, като сумата, предмет на делото, се претендира от ищцата по силата на сключен между страните договор за заем за потребление. С договора за заем за потребление заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. От така дадената в закона легална дефиниция следват характеристиките на договора за заем за потребление – реален и 3 неформален договор, който се счита сключен от момента на предаване на сумата в собственост на заемателя без да се изисква спазване на някаква форма.

За успешното провеждане на иск с правна квалификация по чл. 240 от ЗЗД е необходимо ищецът да установи, че между него и ответника е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за заем, като ищецът, в качеството му на заемодател, е предал на ответника, в качеството му на заемател, парична сума в претендирания размер, а последният е поел задължение да я върне.

По делото не е спорно, а се установява и от събраните доказателства – извлечение от електронно банкиране на А. В. и платежно нареждане за извършен превод по банка, вкл. и събраните посредством разпита на свидетелката Ц. П. гласни доказателства, че на 30.06.2022 г. ищцата А. М. В. е предоставила на ответника Н. М. сумата в размер на 450 лева чрез банков превод по открита на негово име банкова сметка.

Спорът между страните касае основанието, по силата на което процесната сума е предадена, съответно получена от М. и по-конкретно въпроса дали последният е поел задължение за връщането й, доколкото е получил паричния превод като заем за задоволяване на свои лични нужди или не дължи връщане на сумата, тъй като последната е получил за задоволяване на текущи нужди на семейството.

Видно от представените по делото писмени доказателства, а именно извлечение от електронно банкиране и преводно нареждане, е че в тях като основание за получаване на сумата е вписано „заем“. В тази връзка и направените във въззивната жалба оспорвания досежно основанието за получаване на сумата, а именно че преводът е направен през мобилно банкиране, където много често основанията били предварително зададени или системата ползвала последното въведено основание за превод, не следва да се обсъждат от въззивния съд като преклудирани, доколкото те са въведени за първи път с въззивната жалба, а освен това липсват доказателства в подкрепа на тези твърдения. Следва да се отбележи, че дори и последните да бяха наведени своевременно, то те се опровергават от показанията на свидетелката Ц. П., които също са в насока, че се касае именно за заемно правоотношение.

С оглед така изложеното отразеното в писмените документи основание за превода се подкрепя и от показанията на свидетелката П., които съдът кредитира като достоверни и обективни, кореспондиращи с останалия доказателствен материал по делото, като отчита и обстоятелството, че последната е възприела пряко и непосредствено фактите, за които свидетелства. Свидетелката е присъствала на телефонния разговор между страните, проведен на високоговорител докато П. пътувала с ищцата към гр.

София. При този разговор свидетелката чула, че ответникът поискал ищцата да му преведе парична сума, която му била нужна да заплати сметка за ток на апартамента, в който той живее. В. предложила на М. сама да заплати въпросната сметка, за което той да й даде абонатния си номер, но последният отказал. Свидетелката е посочила, че в този период страните вече не живеели заедно, а ответникът понякога вземал децата при него в апартамента си.

Поради това и ищцата превела поисканата сума на М., който заявил, че ще върне парите в рамките на един месец.

При тези доказателства съдът намира, че по делото по категоричен 4 начин се установява наличието на заемно правоотношение между страните, като ответникът е получил процесната сума със задължение да я върне в едномесечен срок. Последният не е провел успешно доказваане на възражението си, че е получил сумата за задоволяване на текущи нужди на семейството, а не като заем. Нещо повече, до обратния извод води и изложеното от свидетелката П., че ищцата е предложила на ответника тя да заплати въпросната сметка, но той отказал, което обстоятелство е още една индикация, че процесната сума е получена с оглед задоволяване на негови лични нужди, а не за такива на семейството. Разпитаният на страната на ответника свидетел Г. С. сочи единствено, че страните живеели заедно в периода, когато сумата е предоставена – месец юни 2022 г., но не установява релевантни за спора факти, свързани с конкретното основание за получаването й. Дори изложеното от този свидетел да отговаря на истината, това само по себе си не е достатъчно да обори доказателствената стойност на останалия събран по делото доказателствен материал и не изключва възможността между страните да съществува заемно правоотношение, по силата на което М. да е получил процесната сума в размер на 450 лева като заем със задължение да я върне.