Определение № 327 от 16.04.2019, Окръжен съд - Варна

О П Р Е Д Е Л Е

Н И Е

Номер

……………… Година 2019г. Град Варна

Варненският окръжен съд

Наказателно отделение

На шестнадесети април Година две хиляди и деветнадесета В закрито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛА ДАСКАЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТАНЧО САВОВ

РУМЯНА ПЕТРОВА като разгледа

ВЧНД №409 по описа на ВОС за 2019 година, докладвано от съдия Р. Петрова, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава XXII от

НПК, чл.309 ал.6 вр. с ал.1 от НПК, образувано по жалба от подс. М.И.Ц., чрез адв. Петър Недков против протоколно определение от 04.04.2019г., постановено по НОХД №2164/2017г. по описа на ВРС, с което на основание чл.309 от НПК е взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“ по отношение на същата.

В жалбата се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението на съда, с което е взета най- тежката мярка за неотклонение. Излагат се доводи, че наказателното производство спрямо подсъдимата се води от 2012г., като с поведението си през целия период до приключване на досъдебното производство същата не е бавила или препятствала хода на разследването. Нещо повече, в хода на съдебното производство подсъдимата се явявала винаги когато е била призовавана и не е ставала причина за отлагане на делото. Твърди се, че има постоянен адрес ***, а и към настоящият момент страда от диабет в напреднал стадий. С оглед горното счита, че въпреки постановената ефективна присъда, не е налице реална опасност М.Ц. да се укрие, поради което моли съда да отмени наложената от ВРС мярка за неотклонение „Задържане под стража“ и да й наложи по- лека такава, а именно „Парична гаранция“ или „Подписка“.

Настоящият състав на съда, след като се запозна със събраните по делото доказателства, относими към предмета на доказване, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и във връзка с направените оплаквания в жалбата, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от легитимирана за това страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Първоинстанционният съд в съответствие с вмененото му от НПК задължение, след постановяване на съдебния акт по същество, се е произнесъл по отношение на мярката за неотклонение спрямо подсъдимата, каквото произнасяне дължи, независимо от това дали е сезиран или не от страните в процеса. В постановеният акт не са посочени мотиви или съображения, поради които е прието, че по отношение на подс. Ц. следва да бъде взета именно тази мярка за процесуална принуда. С оглед предмета на делото обаче не следва атакуваното определение да се отмени на процесуално основание и делото да се върне за мотивиране на съдебния акт, а въззивната инстанция следва да се произнесе по същество, съобразно чл.345 ал.2 от НПК.

Предметът на произнасяне по чл.309 от НПК, е очертан от законодателя, който в ал.1 и ал.2 е предвидил процесуална възможност при постановяване на ефективно изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода и при налагане на наказание 10 години и повече лишаване от свобода /или по-тежко/, съдът, постановил присъдата да измени мярката за неотклонение в по-тежка или да вземе за първи път такава. В случая е налице втората хипотеза с оглед наложеното на подсъдимата наказание лишаване от свобода, изтърпяването на което не е било отложено по реда на чл.66ал.1 от НК.

Съгласно ТР №3/2012г., ОСНК на ВКС, постановяването на присъда и наложеното с нея наказание, не може да бъде единственото основание за утежняване процесуалното положение на подсъдимия в процедурата по чл.309 от НПК. Това тълкуване е била дадено обаче при действието на чл.309 от НПК в предишната му редакция. Текстът е бил изменен с ДВ бр.42/2015г., като с цитираната промяна в НПК са въведени основания за изменение на определената или вземане на мярка за неотклонение, извън тези, посочени в нормата на чл.66 ал.1 НПК, а именно визираните в чл.309 ал.1 и ал.2 от НПК.

Постановяването на присъдата, с която на подс. Ц. е наложено ефективно наказание лишаване от свобода е довело до промяна на обстоятелствата, при които спрямо подсъдимата не е имало взета мярка за неотклонение/ а не като е приел ВРС, че същата е била със мярка за неотклонение „Подписка“/. Нейното добросъвестно процесуално поведение по време на досъдебното и съдебното производство е било демонстрирано в условията на бъдещ, неясен резултат от съдебното следствие – осъдителен или оправдателен съдебен акт, както и в условията на възможни санкционни последици, които за инкриминираното деяние варират в много широки граници, допускащи при определени предпоставки да се наложи наказание и при условията на чл.66 от НК. В настоящият момент е постановен съдебен акт с наложено високо по размер ефективно наказание лишаване от свобода. Според практика на съда по ЕКЗПЧОС / решения по делата Летелие срещу Франция и Томази срещу Италия/, строгостта на очакваното наказание е прието за релевантно основание за продължаващо задържане преди постановяване на съдебния акт, т.е., с още по-голямо основание наложено вече наказание лишаване от свобода в значителен размер, може да мотивира опасността от укриване.

Задържането на едно лице, след постановяване на присъда, е предмет на защита по чл.5, параграф 1, б.“а“ от Конвенцията и в тази връзка в постановените по този текст решения на съда в Страсбург са очертани няколко основни изисквания, обосноваващи законност на задържането на това основание. Изисква се съдебния акт да е постановен от компетентен съд с юрисдикция да разгледа делото, задържането да намира основание в националното законодателство, да е налице каузална връзка между задържането и осъждането на лицето на лишаване от свобода. Всички посочени предпоставки в конкретният случай са налице. Откриват се в европейската практика и постановени решения по идентични казуси - по делата Wemhoff v Germany и Crociani v Italy, където лицата, които до осъждането са били освободени под гаранция, се задържат в очакване на обжалването на съдебния акт. В практиката е отразено изрично, че задържането няма да стане незаконно с обратна сила, дори и присъдата, на която се основава, да бъде отменена от по-горен национален съд. В тази връзка задържането на подсъдим след постановяване на обжалваем съдебен акт, според съда в Страсбург, не е в нарушение на залегналата и в националното законодателство - чл.16 от НПК - презумпция за невиновност.

Независимо от изложеното, съобразявайки и цитираното ТР, настоящият съдебен състав при преценка на адекватната и съответна мярка за процесуална принуда, освен постановената присъда и наложеното с нея наказание, отчита необходимостта от своевременно безпрепятствено протичане на делото във въззивната инстанция, което е свързано със защитими права и на самата подсъдима – делото да се разгледа в разумни срокове по смисъла на чл.22 от НПК и ЕКЗПЧОС.

Действително от деянието е изминал срок около

7 години, който надминава разумния за провеждане на наказателното производство и то не по вина на подсъдимата, но очевидно постановеният размер на наказанието не е бил очакван от подсъдимата, поради което съобразявайки и характеристиките на извършеното престъпление, наличието на предходна съдимост за същото такова деяние, мотивират опасност от укриване, с цел избягване реализацията на наказателната репресия.

В жалбата като основен довод се сочи, освен процесуалното поведение на подсъдимата и нейното здравословно състояние, и по- конкретно наличието на диабет с усложнения. Доказателства за горното, вкл. и с депозираната жалба не са представени, а такива не са приложени и по досъдебното производство.

На следващо място, това заболяване не е несъвместимо с условията на арест, където подсъдимата би могла да получи адекватна помощ при необходимост, поради което не се явява основание за по- лека мярка за неотклонение.

Целите на мерките за неотклонение действат във всички етапи на наказателното производство, като осуетяването на възможността от укриване, се постига с предоставените от НПК процесуални възможности, сред които е и вземане на най – тежката мярка за процесуална принуда, която според настоящият състав на съда на този етап от наказателното производство се явява адекватна и съответна на целите, визирани в нормата на чл.57 от НПК.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.345ал.1 от НПК, Варненският окръжен съд О

П Р Е

Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 04.04.2019г., постановено по НОХД №2164/2017г. по описа на ВРС, с което на основание чл.309 от НПК е взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“ по отношение на подсъдимата М.И.Ц..

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.