Решение № 4633 от 03.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4633 гр. София, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100504524 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 1737 от 03.02.2025 г., постановено по гр.д. № 2717/2024 год., по описа на СРС, 169 състав, е уважен предявеният от Т. П. Б. срещу Столична Община, осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД, за сумата от 3 000,00 лева, представляваща част от пълния размер на неимуществените вреди в размер на 5 000,00 лева, претърпени от травматично увреждане –навяхване разтягане на връзковия апарат на дясна глезенна става, настъпило на 29.04.2021 г. вечерта при попадане на десния крак на ищеца в неравност, покрита с изкуствена настилка, на излизане от спортно игрище, находящо се в ж.к. Разсадника между блокове с номера 21,22 и 23, изразяващи се в претърпени болки, страдания, дискомфорт, негативни емоции, неудобство, стрес, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.01.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.

Със същото решение Столична община е осъдена да заплати на Т. П. Б. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1150,00 лева, представляваща сторени разноски по делото.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника Столична община, чрез процесуалния си представител - гл. юрисконсулт Т. К., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Счита, че изводите за основателност и доказаност на ищцовата претенция, респ. за недоказаност на възраженията на ответника, са в противоречие със събрания по делото доказателствен материал.

Поддържа, че отделните елементи от фактическия състав на деликтната отговорност по чл.

49 ЗЗД не са безспорно доказани. Оспорва механизма на процесния инцидент, тъй като свидетелските показания са противоречиви относно мястото и обстановката, при която е настъпило увреждането, както и липсата на категорично заключение на вещото лице. Със 1 същите аргументи оспорва и извода за наличие на причинно – следствена връзка между инцидента и претърпените вреди, като посочва и заинтересованост на разпитаните по делото свидетели. Оспорва размера на присъденото обезщетение да съответства на характера и интензитета на търпените вреди, болки и страдания, които също не се установяват от заключението на СМЕ. Поддържа, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат, доколкото ищцата е потърсила лекарска помощ два дни след падането. Моли така постановеното решение да бъде отменено. Претендира разноски.

Въззиваемият ищец - Т. П. Б., в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК чрез процесуалния си представител - адв. М. П., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения. Сочи, че механизмът на настъпване на увреждането, както и причинната му връзка с настъпилите вреди е установен в рамките на производството пред първата инстанция, като събраните доказателства безспорно установяват компрометираната част от площадката, което е довело и до падането на ищеца. Поддържа, че в процесния случай отговорността на Общината е гаранционно-обепечителна и е свързана с неизпълнение на задълженията й по поддръжка на пътната инфраструктура в състояние, което да е безопасно за движението на пешеходците. Твърди, че релевираното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат е неоснователно и недоказано. Моли решението да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и е производна за възложителя на работата, като възниква доколкото е налице виновно и противоправно поведение на извършителя на работата и зависи изцяло от обема на отговорността на причинителя, която е лична и виновна по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Когато при изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД (в този смисъл т. 3 от 2

Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС). Достатъчно е да се касае за дейност, която се осъществява по възлагане на този работодател и при или по повод изпълнението й да са причинени вреди, без да е необходимо да се персонифицира прекият причинител на увреждането - работник или служител на работодателя. Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл.

49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.

За да възникне притезателното право на увредения да претендира обезщетение от претърпяното вредоносно деяние срещу „Столична община“ за обезвреждане на претърпените имуществени и неимуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) Наличие на правоотношение по възлагане на работа; 2) Осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние - в случая бездействие, вреда - имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа - чрез действие/бездействие, което пряко съставлява извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (в този смисъл - ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента.

За да може да се ангажира отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД следва да се докаже, че бездействието като релевантен факт е обусловено от неизпълнението на конкретно задължение за предприемане на определено активно поведение, което произтича от закона, техническите и други правила и/или от характера на работата, включително и от дадените по надлежния ред устни указания на възложителя.

Спорен пред настоящата инстанция, предвид оплакванията в жалбата, се явяват обстоятелствата относно механизма на настъпване на увреждането и вредите, които то е причинило впоследствие.В тази връзка следва да се посочи, че от показанията на свидетеля Слави Любомиров, очевидец на инцидента, които настоящият съдебен състав намира за последователни, непротиворечиви и възприети непосредствено и кредитира с доверие, се установява, че заедно с ищеца са играли футбол пред блока на ищеца, като напускането на площадката е било в тъмната част на денонощието, като именно на тротоара след изхода й, ищецът е стъпил на неравни плочки попаднал в неравност. Последната била трудно забележима както поради обстоятелството, че спъването е настъпило в тъмната част от денонощието. Свидетелят дава сведения още, че след попадането на крака в неравността ищецът извикал от болка и се обадил на баща си и посетили болнично заведение.

Неоснователни са възраженията относно заинтересованост на свидетеля, доколкото характера на мероприятието, в което е участвал ищеца, а именно футболен мач, предполага последният да е бил със свои приятели и последните да са единствените свидетели – очевидци на инцидента.

За установяване вида и характера на уврежданията, както и на механизма на 3 настъпването им в рамките на първоинстанцционното проиводство е изслушано и заключение на в.л. Р.Д., което настоящият състав намира за обективно и компетентно изготвено и кредитира с доверие. Според изготвената СМЕ, описаното в медицинската документация, като претърпяно от ищеца увреждане – навяхване и разтягане на ставните връзки на глезена – е резултат от спъване в необезопасена и необозначена неравност на изхода на спортна площадка и падане от собствен ръст с подгъване на ходилото в глезенната става.

Настоящият състав на въззивния съд намира възраженията срещу изготвеното заключение за неоснователни, доколкото жалбоподателят нито е поставял конкретни въпроси към вещото лице, нито е оспорил заключението му – преди или по време на неговото изслушване. Релевирани едва във въззивната жалба, възраженията във връзка със заключението на вещото лице, като несвоевременно направени след преклузивния срок по чл.200, ал.3 ГПК, се явяват процесуално недопустими и не следва да бъдат обсъждани.

С оглед на гореизложеното настоящият състав счита, че се доказва настъпването на уврежданията по начина, изложен в обстоятелствената част на исковата молба.

По изложените съображения съдът намира за обоснован извода на СРС за наличие на всички елементи от фактическия състав на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Ето защо и поначало отговорността на ответника следва да бъде ангажирана за всички причинени имуществени и неимуществени вреди, които ищецът успее да докаже, че са в причинна връзка с увреждането.

По отношение на релевираното във въззивната жалба оплакване за прекомерност на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди, настоящият състав намира същото за неоснователно. В тази връзка следва да се посочи, че обезщетението за неимуществени вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД се определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани. в правната норма на чл. 52 ЗЗД - по справедливост от съда. А съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.