Решение № 260852 от 09.02.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е

№……………/ 09.02.2021 г., гр. София

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти ноември през 2020 година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ

НАЙДЕНОВА мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА секретар Алина Т., като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело номер 7929 по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С Решение № 84088 от 04.04.2019 г., по гр. д. № 45838/2018 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 162 състав, са отхвърлени предявените от Н.П.И. срещу „Ф.И.” ЕАД, отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за недължимост на сумата от 1674,63 лв., представляваща главница по договор за паричен заем № PLUS-01473346/04.2010 г., и на сумата от 389,83 лв., законна лихва за забава върху главницата към 08.11.2018 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.10.2016 г. по гр.д. № 30028/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 72 състав, претендирани по изпълнително дело № 20178380403596 по описа на ЧСИ М. Б. с per. № 838 на КЧСИ, както и предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 1864,65лв., платена от ищцата сума без основание в хода на принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело, преведена на взискателя „Ф.И.“ ЕАД за погасяване на задължения за законна лихва, договорна лихва и разноски съобразно удостоверение на ЧСИ с изх. № 104256/08.11.2018 г. С решението н.п.и. е осъдена да заплати на „Ф.и.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., разноски в производството.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищцата Н.П.И. чрез пълномощник адв. В.Ц., с оплаквания за за незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат уважени изцяло. Твърди се, че процесните задължения не са установени по силата на влязло в сила съдебно решение, а въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, и доколкото същата не се ползва със сила на пресъдено нещо, то разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, уреждаща петгодишния давностен срок, е неприложима, а за процесните вземания следва да се приложи давността, предвидена за съответното вземане, която в случая е 5 год. от падежа на задължението по договора за кредит, или тече от 05.06.2012 г. и е изтекла към 05.05.2017 г., в хода на образуваното вече изп. дело, и преди да е била прекъсната давността от действия по изпълнението или то други предхождащи действия с прекъсващ ефект съгласно ЗЗД, при което вземанията по издадения изпълнителен лист, се явяват погасени по давност, поради което същите не подлежат на принудително изпълнение, а събраните в хода на изпълнението суми и преведени на взискателя-настоящ ответник, подлежат на връщане от него на ищцата като получени на отпаднало основание, евентуално без основание, след като правото на принудително изпълнение е било погасено по давност. Оспорва извода на СРС в случая възражението за давност да е преклудирано с изтичане срока по чл.414 от ГПК, доколкото ищцата твърди след този срок да е настъпил друг факт- изтичане на давностния срок. Претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът оспорва жалбата с писмен отговор с довода, че решението е правилно. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.

2 ГПК, намира следното :

Обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено по предявените с исковата молба и последващите уточнения към исковата молба, обективно съединени искове- установителен по чл.439 от ГПК и осъдителен по чл.55 от ЗЗД, по които ответникът е имал възможност да вземе становище в срока по чл.131 от ГПК, и в рамките на предмета на спора, очертан от тях и определението на съда по чл.140 от ГПК.

По правилността на решението, съдът намира следното:

Ищцата Н.П.И. твърди, че е длъжник по изпълнителен лист от 21.10.2016 г., издаден по гр.д. № 30028/2016 г, по описа на СРС, 72 състав, за сумата от

1674.63 лв., главница по договор за заем, вземанията по който са били прехвърлени от заемодателя на ответника с договор за цесия, ведно със законната лихва върху нея от 06.06.2016 г. до изплащането й, за сумата от 434,27 лв., договорна лихва, за сумата от 801.63 лв., лихва за забава, и за сумата от общо 390,08 лв., разноски по делото, като въз основа на изпълнителния лист по молба от 25.05.2017 г. е образувано изпълнително дело при ЧСИ М. Б.. Поддържа, че падежът на главното вземане по договора е настъпил на 04.05.2012 г., а погасителната давност не е била прекъсната с подаване на заявлението по чл. 410 ГПК или е предприемане на изпълнителни действия, поради което считано от 05.05.2012 г. същата е изтекла (петгодишна за главницата и тригодишна за лихвите). Ето защо счита, че не дължи непогасената част от главницата и лихвите, претендирани по изпълнителното дело съгласно справка за остатъка от дълга в изп.дело, като същевременно събраната й в хода на принудително изпълнение сума от общо 1864,65 лв., преведена на взискателя, е платена на отпаднало основание, евентуално без основание (поради изтеклата погасителна давност за вземането към момента на плащане) и с нея ответикът се е обогатил. С оглед на изложеното моли да бъде установена недължимостта на сумата от 1674,63 лв., представляваща главница по договор за паричен заем № PLUS-01473346/04.2010 г., и на сумата от 389,83 лв., законна лихва за забава върху главницата към 08.11.2018 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.10.2016 г. по гр.д. № 30028/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 72 състав, претендирани по изпълнително дело № 20178380403596 по описа на ЧСИ М. Б. с per. № 838 на КЧСИ, както и ответникът да бъде осъден да й върне сумата от 1864,65 лв., платена от ищцата сума без основание в хода на принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело, и преведена на взискателя „Ф.И.“ ЕАД за погасяване на задължения за законна лихва, договорна лихва и разноски съобразно удостоверение на ЧСИ с изх. № 104256/08.11.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Ответникът „Ф.И.” ЕАД оспорва исковете, като твърди, че в случая е приложима петгодишна погасителна давност за вземанията, която е започнала да тече след издаване на изпълнителния лист и влизане в сила на заповедта за изпълнение и към настоящия момент не е изтекла.

Въззивният съд намира следното по исковете:

По установителния иск с правно основание чл. 439, ал.

1 ГПК.

Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е предоставена на страните, в рамките на изпълнителния процес, възможност за оспорване на предприетото срещу длъжника изпълнение по конкретното образувано въз основа на съдебно изпълнително основание, изпълнително дело, като изискването на чл. 439, ал. 2 ГПК е искът да се основава на непреклудирани от силата на пресъдено нещо факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене. В този смисъл, когато е предявен отрицателен установителен иск, в който ищецът се основава само на факти и обстоятелства настъпили до изтичането на срока по чл. 414, ал.

2 ГПК, то същият би бил недопустим /така определение № 292 от 3.06.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 156/2011 г., III г. о. и определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о./.

В настоящия случай, ищецът се позовава на изтекла след издаване на заповедта за изпълнение, но преди предприемане на първото изпълнително действие по образуваното срещу нея изпълнително дело, погасителна давност.

Видно от представените по делото доказателства, заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е влязла в сила на 05.10.2016 г., и е бил издаден въз основа на нея изп.лист на 21.10.2016 г. Към настоящия момент, с предявяването на иска по чл. 439 ГПК, страната се позовава на новонастъпил факт - период от време изминал след датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение. Настъпилите след този момент факти не се преклудират от влязлата в сила заповед. Ето защо и длъжникът, позовавайки се на новонастъпил факт - на периода от време настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение, не заобикаля реда за оспорване на вземането по чл. 424 ГПК.

За да отхвърли предявените искове, СРС е приел, че процесните вземания са установени с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и поради неподаване на възражение срещу нея в срока по чл. 414 ГПК, приел е също така, че влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва със сила на пресъдено нещо, от което следвало, че на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността за вземанията е станала петгодишна, като началният момент, от който започвала да тече същата, е датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Според СРС от влизането в сила на процесната заповед, е започнал да тече нов петгодишен давностен срок за вземанията по нея, който е прекъснат на 24.07.2017 г. с налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата-длъжник в изпълнението, и е била прекъсвана давността многократно в хода на изпълнителното производство с всяко плащане от работодателя към съдебния изпълнител (ежемесечно в периода 06.09.2017 г. - 10.09.2018 г.), и не е изтекла към подаване на настоящата искова молба и предявените отрицателни установителни искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. По осъдителния иск е приел същrs за неоснователен, доколкото посочените суми не са били платени без основание, тъй като е приел, че вземанията за разноски и лихви по изп.лист също не са били погасени по давност, доколкото давността и по отношение на тях (петгодишна за разноските и тригодишни за лихвите) е започнала да тече, считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение (05.10.2016 г.), респ. от възникване на вземанията за такси и разноски по изпълнителното дело, като същата е била прекъсната с описаните действия по принудително изпълнение и не е била изтекла към датите на извършените от работодателя плащания към съдебния изпълнител.

Настоящият въззивен състав не споделя изводите на СРС в частта, че заповедта за изпълнение се ползва със сила на пресъдено нещо, както и от датата на нейното взилане в сила следва да се преценява дали е изтекла предвидената в закона давност, считано от датата на влизането й в сила. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е неприложима при заповедното производство, приключило без да се стигне до иска за признаване на изпълнението. Заповедта по чл. 410 и чл. 417 от ГПК и издаденият изпълнителен лист нямат последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на вземането на кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Това е така, защото изпълнителният лист, издаден по реда на тези производства се издава без да се провежда исково производство, в което със сила на пресъдено нещо да е установено съществуването на вземането на кредитора.

Срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл.

117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. В настоящия случай вземанията на ответника са установени със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която няма данни да е подадено възражение по чл. 414 ГПК, съответно да е проведено исково производство по чл. 422 ГПК, и която макар да притежава сила, аналогична на силата на пресъдено нещо, не е акт, постановен в резултат на спорно и състезателно исково производство, и от влизането й в сила не може да започва да тече нова давност.

Съгласно мотивите на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС започването на производство, в което длъжникът не участва (каквото действие е подаването на заявление по чл. 410 ГПК), не може да прекъсне давността, а разпоредбата на чл. 116, б. "б" ЗЗД е изключителна и не може да бъде тълкувана посредством аналогия на правото. Поради това подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, която е започнала да тече за съответното вземане съобразно общите правила, нито с влизането в сила на заповедта за изпълнение, респ. с издаването на изпълнителния лист, поради неподаване на възражение в срок започва да тече нова давност. Това разрешение се осланя на императивните норми на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, в които основания за спиране и/или прекъсване на давността свързани с инициирането на заповедното производство и издаването на изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение, не са предвидени, а както се посочи по-горе последиците на чл. 117, ал.2 ЗЗД, са неприложими в настоящия случай, тъй като заповедта за изпълнение е влязла в сила без провеждане на исково производство, т. е. без вземанията да са установени с влязло в сила решение. Съгласно ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Отмененият ГПК не съдържа подобна уредба, поради което на молбата за издаване на изпълнителен лист не може да бъде придадено действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и поради едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист.