Определение № 1341 от 16.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1341 гр. София, 14.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20228002902556 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. П. П. срещу решение № 10042 от 04. 05. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четиринадесети състав по в.гр.д. № 3000 по описа на съда за 2019 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение от 11. 03. 2019 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-20 състав по гр.д. № 2826 по описа на съда за 2017 г., е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че В. П. П., ЕГН: ********** дължи на „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, ЕИК: 831558413 по договор за банков кредит от 16.

11. 2007 г., неплатена остатъчна редовна главница от общо 46660.56 евро, за която е настъпила предсрочна изискуемост към 11. 07. 2017 г. и за която сума в производството по ч.гр.д. № 39162/2010 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист на 09. 09. 2010 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените 1 правила и необоснованост, а в депозираното от касатора изложение на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

В жалбата се твърди, че независимо от това, че по делото е прието за безспорно между страните, че банката не е уведомила предварително ответницата за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита, който факт е отделен като безспорен с нарочно определение, въззивният съд е признал за установено, че се дължат не само вноските с настъпил падеж, а целия кредит, като е разгледал и уважил предявените искове изцяло, въпреки многократните уточнения в самото решение, че изискуемостта е настъпила към 11. 07. 2017 г., т.е. седем години след като банката е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и повече от шест години, след като дългът е изцяло погасен.

Твърди се, че към 11. 07. 2017 г. не просто целият дълг е бил издължен, но и са били събрани суми, които не са дължими, а според ВЛ по ССЕ след покриване на натрупаното просрочено задължение към 03. 06. 2011 г. по вноски с настъпил падеж, текуща възнаградителна лихва, начислена наказателна лихва до тази дата и покриване на остатъчната редовна главница, към същата дата е надплатена сума в размер на 4860.18 евро.

Оспорва се признатата от съда дължимост изцяло и на претендираните суми за разноски в заповедното производство. Възпроизвеждат се констатациите на съда в насока на това, че след подаването на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на 03. 08. 2010 г. и издаването на такава заповед от СРС, след постъпване на плащане от ЧСИ от продажба на имота – предмет на обезпечение, на 03. 06. 2011 г. процесният кредит е изцяло погасен с всички задължения по него, във връзка със следващите изводи в мотивите на съда, че в исковата молба се съдържа волеизявление на ищеца, че обявява кредита за предсрочно изискуем, поради което и от датата на връчването на исковата молба на ответницата, такава изискуемост е настъпила, а ответницата дължи неплатена остатъчна редовна главница в размер на 4660.56 евро.

Оспорва се правната и житейската логика на това, че съдът, след като изрично чл. 422 от ГПК урежда, че искът се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, уважава иск предявен през 2011 г., но с параметрите на 2 такъв, предявен през 2017 г. Оспорват се изцяло изводите на съда в частта им и за дължащите от ответницата разноски. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявения срещу касатора иск в частта му, уважена с обжалваната част от решението, претендират се разноски съобразно изхода на делото за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие на обжалваното решение с ТР № 4/18. 06. 2014 г. по тълк.д.

№ 4/2013 г. и с ТР № 8/02. 04. 2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, като се твърди, че съдът е цитирал и двете решения, но не се е съобразил с даденото в тях задължително тълкуване на закона. В тази част от изложението се възпроизвеждат част от оплакванията в касационната жалба, без обаче въобще да се формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по отношение на който да се обосновава претендираното противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС.

На второ място в изложението се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като с обжалваното решение са разрешени правни въпроси от значение за изхода на делото, които са съществени за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно:

2.1. Може ли съдът да уважи по реда на чл. 422 от ГПК, в хипотезата, при която банката-ищец не е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, непадежирали вноски по кредита?;

2.2. Коя страна следва да понесе разноските, направени в заповедното производство, в хипотезата на предявения по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ?;

2.3. Коя страна следва да понесе разноските, направени в изпълнителното производство, в хипотезата на предявения по реда на 3 чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ?

Поддържа се наличието на основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК с твърдение, че обжалваното решение е очевидно неправилно, в каквато насока се излага, че мотивите на решението са в явно противоречие с диспозитива му, доколкото съдът е констатирал, че ответницата не е била уведомена за обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение; приел е, че кредитът, чийто срок за погасяване е 15. 11. 2031 г. е станал изискуем с получаване на исковата молба от ответницата на 11. 07. 2017 г.; приел е също, че в договора за банков кредит има неравноправни клаузи, като ги е приел за нищожни. Въпреки приетите за доказани факти, съдът „установява“ по реда на чл. 422 от ГПК дължимостта на цялата претендирана от банката сума, както и пълния размер на сторените по делото разноски. Все в този смисъл се твърди, че според атакувания съдебен акт, банката съвсем правомерно е поискала издаване на заповед за незабавно изпълнение, получила е изпълнителен лист, провела е изпълнение, получила е дължимото се през 2011 г., а това че е обявила кредита за предсрочно изискуем шест години по-късно, през 2017 г., остава един незначителен факт, който по никакъв начин не се отразява в правната сфера на ищеца.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

4

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск в частта му - предмет на въззивното решение в обжалваната му част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си, че:

От фактическа страна се установява, че на 16. 11. 2007 г., между „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, като кредитор и ответницата, като кредитополучател, е бил сключен договор за банков кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на ответника кредит в размер на 55677.60 евро; На 05. 12. 2007 г. сумата от 55677.60 евро е постъпила по разплащателна сметка, открита на името на кредитополучателя; Съгласно чл.

4.1 от договора, за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на 9.95 % за целия срок на договора; Лихвата се формира от фиксирана надбавка от 5,95 % плюс променлива стойност, формулирана като „Стойност на банковия ресурс“ (СБР) и определена от банката; Чл. 4.2 от договора предвижда, че при промяна на пазарните условия, банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР; Новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя.

Съгласно чл. 4.6 от договора, при забава в плащането на дължими суми по кредита, кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава наказателна надбавка към лихвата в размер на 12 пункта годишно.

Наказателната лихва представлява договорната лихва, увеличена с наказателната надбавка, начислявана на годишна база върху цялата усвоена и непогасена главница за времето на забавата до окончателното изплащане на забавените задължения.

Чл. 11 от договора предвижда, че при неплащане от страна на кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151-вия ден, кредитът (непогасената главница, ведно с дължимите такси, разноски, лихви и наказателна лихва) става автоматично предсрочно изискуем.

От приетото по делото заключение по ССЕ /основно на л. 84 и допълнително на л. 147/ се установява, че ответницата е заплащала 5 задълженията си по кредита до 15. 08. 2009 г.; Вноската с падеж на посочената дата не е била платена; За периода до 15. 07. 2010 г. са падежирали още 12 броя месечни вноски за главница в размер на общо 492.81 евро (отговор на втора задача от заключението); На 22. 07. 2010 г. банката счетоводно е отнесла кредита като предсрочно изискуем; За периода от 15.

08. 2009 г. до 22. 07. 2010 г. забавата е 352 дни (таблица № 3, л. 89); До тази дата тя е начислявала възнаградителна лихва, а след нея това е преустановено и е започнало начисляване на наказателна лихва /договорна плюс 12 пункта/.

Прието е за безспорно между страните, че банката не е уведомила предварително ответницата за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита; Този факт е отделен като безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между страните по делото (с определение от 13. 12. 2017 г.).

На 03. 08. 2010 г. банката е подала заявление за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и било образувано ч.гр.д. № 39162/2010 г. по описа на СРС, 79 състав, по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, като възражението на ответницата по чл. 414 ГПК било прието по реда на чл. 423 ГПК; На 25. 02. 2011 г. ответницата е подала възражение по чл. 414 ГПК, както и такова по чл. 423 ГПК (л. 26-29); С окончателно определение СГС е приел възражението по чл. 423 ГПК и е върнал делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия (л. 30-32, ч.гр.д № 19072/2014 г. на СГС). СРС е дал указания на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД да предяви установителен иск в едномесечен срок от уведомяването, което е станало на 03. 02. 2017 г. На 06. 03. 2017 г., „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД е депозирала исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело; В исковата молба се съдържа волеизявление на ищеца, че обявява кредита за предсрочно изискуем; Препис от исковата молба е връчен на ответницата на 11. 07. 2017 г., считано от която дата е настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит /частта без падежиралите към този момент вноски/.