Определение № 460 от 10.08.2026, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 460 гр. Варна, 10.08.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на пети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело № 20263001000366 по описа за 2026 година

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба от „ЗАД Армеец“ АД, със седалище гр.Варна срещу решение № 497/17.12.2025 година постановено по търг. дело № 399/2025 година на ВОС, с което застрахователят е осъден да заплати в полза на ищеца Д. Н. Д. сумата от 51129,19 евро (равностойността на 100000 лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на настъпило на 11.06.2024 г. ПТП, както и сумата от 407,05 евро (равностойността на 796,13 лева), представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на претенцията пред застрахователя – 21.03.2025 г. до окончателното изплащане на сумите, на осн. чл. 432, ал. 1 от КЗ, вр. с чл. 429, ал. 3 от КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както и по подадена частна жалба от „ЗАД Армеец“ АД, срещу определение № 1033/19.06.2026 година постановено по търг. дело № 399/2025 година на ВОС, с което частично е уважена депозирана от застрахователя молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното решение по повод произнасянето по разноските.

Във въззивната жалба се поддържа незаконосъобразност на обжалваното решение, като основното възражение на страната е липсва осъществяване фактическия състав на функционалната отговорност на застрахователя. Смята, че лицето Л.В., като водач на лек автомобил, не е действал противоправно, както и че не се установява наличието на причинна връзка между деянието и настъпилите вреди. Сочи се, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение при приложението на чл. 300 ГПК. Намира, че при предявена пряка претенция по чл. 432, ал. 1 КЗ, съдът не следва да прилага чл. 300 ГПК, когато представения съдебен акт е постановен въз основа признание на факти от застрахования деликвент. Поради това счита, че приложение следва да намери специалната разпоредбата на чл. 434, ал .1 КЗ и признатите факти от застрахования следва да действат спрямо застрахователя единствено, ако той ги одобри. Поради това счита, че насрещната страна не е доказала, пълно и главно, противоправността на деянието. На следващо място поддържа, че произшествието е настъпило при и по повод изпълнението трудовите функции на ищеца, поради което се обхваща от хипотезата на трудова злополука. С оглед на това процесните отношения следва да се уредят по реда на КТ и по-конкретно чл. 200 КТ. Поради това смята, че инцидент, който може да се квалифицира като трудова злополука не е обект на задължително застраховане и не се обхваща от застраховаката ГО на автомобилистите.

Ето защо смята, че за застрахователя не е възникнало задължението да обезщети пострадалото лице по реда на чл. 432, ал. 1 КЗ. На отделно основание възразява срещу 1 размера на присъденото обезщетение, като го намира за прекомерен, поради неправилното приложение на чл. 52 ЗЗД. Смята, че от данните по комплексната експертиза не се установява интензитет на болките и страданията в определените от съда размери. В процеса на кредитиране на събраните доказателства, съответно определяне размера на следващо се обезщетение, смята, че съдът неправилно е приложим нормата на чл. 172 ГПК. Прави се доказателствено искане. По същество се иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на ищцовата претенция, като се претендират и сторените разноски в производството.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият Д. Н. Д., е подал писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба, намирайки я за неоснователна и отправя искане за нейното отхвърляне. Намира, че е осъществен фактическия състав на отговорността и правилно е определен нейния размер. Претърпените от ищеца вреди смята за изводими от данните по изготвената експертиза. Сочи, че вредите понесени от ищеца са повече от описаните в мотивната част на съдебното решение. Отправя доказателствено искане за допускане на повторна СМЕ. Представя писмени доказателства, които моли да бъдат приети. Претендира разноски направени от страната.

С частната жалба на застрахователя се атакува постановеното по делото определение в производство по реда на чл. 248 ГПК. Съдебният акт се обжалва като неправилен, като се счита, че присъденото адвокатско възнаграждение за предоставена защита по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА следва да се определи в занижени размери. Тази своя теза обосновава с това, че делото не се характеризира с висока фактическа и правна сложност, позовавайки се на практиката на СЕС и постановеното решение по дело C-438/22. Намира, че дължимото възнаграждение следва да се определи, прилагайки разпоредбите на ЗПП, приложим по аналогия, чл. 46, ал. 2 ЗНА. Иска отмяна на обжалваното определение и редициране на присъденото адвокатско възнаграждение, алтернативно до сумата от 500 евро.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна.

По направените от страните доказателствени искания:

Въззивникът иска издаването на съдебно удостоверение, което да му послужи пред компетентното ТП на НОИ, за да се снабди с информация за трудовия и осигурителен статус на ищеца, съответно индивидуализацията на неговия работодател. Искането се аргументира с твърденията на страната, че инцидентът е настъпил в хипотеза трудова злополука, при която са приложими нормите на КТ.

Искането следва да се остави без уважение, като настоящият съд намира, че същото е на първо място преклудирано, като не са налице предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК.

Отделно от това, константна е практиката на касационната инстанция, че отговорността на работодателя не изключва отговорността на застрахователя, като всеки от тях е задължен към увредения на различно основание, което ангажира отговорността му за претърпените вследствие на събитие, представляващо едновременно трудова злополука и застрахователно такова, вреди. Цитираното от въззивника Тълкувателно решение № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК на ВС е неотносимо, защото в него не е обсъждан въпросът дали застрахователят по задължителна застраховка

"Гражданска отговорност" на автомобилистите отговаря за имуществените и неимуществените вреди, причинени при пътно-транспортно произшествие, признато за трудова злополука, нито е разгледан пообщия въпрос как отговарят по отношение на пострадалия различни правни субекти, които носят отговорност на различно правно основание за причинените на увреденото лице имуществени и неимуществени вреди. В т. 3 от посоченото тълкувателно решение е прието, че пострадалият работник при условията на чл. 200 КТ не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД.

От своя страна въззиваемата страна е направила искане за допускане на повторна СМЕ, което настоящата инстанция намира за неоснователно и ненеобходимо за разрешаването на настоящия спор, поради което също следва да се остави без уважение.

Въззивният състав намира, че съдът не е длъжен да уважи всяко доказателствено искане по чл. 201 ГПК при оспорване на заключението, а следва да направи преценка дали 2 експертното становище е обосновано и компетентно дадено; налице ли са противоречия в становището на вещото лице; като част от експертизата се смятат и дадените от експерта обяснения и разяснения в проведеното съдебно заседание по изслушването на същат, чл.

200, ал. 2 ГПК. Именно с тези мотиви съдът е отказал да допусне повторна експертиза в медицинската част. При преценка на заключението за целите на произнасянето по подновено пред въззивния съд доказателствено искане по чл. 201 ГПК, настоящият състав намира експертизата за пълна и професионално дадена. Експертното заключение се разглежда като едно цяло, съставено съответно от съобразителна и заключителна част, ценено по правилата н а чл. 202 ГПК. В този смисъл твърдението, че е налице отлика в обстоятелствената и заключителната част на експертизата не е самостоятелно основание за допускане на повторна експертиза.

Представените с отговора писмени доказателства, доколкото са нововъзникнали, следва да бъдат приети, на основание чл. 266, ал. 2 т. 2 ГПК.

Поради изложеното настоящият състав на въззивната инстанция, намира, че въззивната и частната жалби са отправени срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, при правен интерес от обжалването. Производството е допустимо и като такова следва да ангажира настоящата въззивна инстнация с произнасяне по същество на повдигнатия спор.

Предмет на обжалване е решението в неговата цялост.

Не се установяват допуснати процесуални нарушения, които да налагат повтаряне на действията на първата инстанция, страните не се и позовават на такива по смисъла на ТР № 1/2013 година, на ОСГТК, на ВКС. Поради което, посочените нарушения по преценка на вече събраните доказателства следва да се разгледат в рамките на самостоятелното установяване на фактите от въззивната инстанция в акта по същество.

За събиране на становищата на страните делото следва да бъде насрочено в открито съдебно заседание, поради което и на основание чл. 267 ГПК,

Воден от горното, съставът на ВАпС,

ОПРЕДЕЛИ:

ПРИЕМА ЗА разглеждане въззивна жалба подадена от „ЗАД Армеец“ АД, със седалище гр.София срещу решение № 497/17.12.2025 година постановено по търг. дело № 399/2025 година на ВОС, с което застрахователят е осъден да заплати в полза на ищеца Д. Н.

Д. сумата от 51129,19 евро (равностойността на 100000 лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на настъпило на 11.06.2024 г. ПТП, както и сумата от 407,05 евро (равностойността на 796,13 лева), представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на претенцията пред застрахователя – 21.03.2025 г. до окончателното изплащане на сумите, на осн. чл. 432, ал. 1 от КЗ, вр. с чл. 429, ал. 3 от КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

ПРИЕМА за разглеждане частна жалба от „ЗАД Армеец“ АД, със седалище гр.София срещу определение № 1033/19.06.2026 година постановено по търг. дело № 399/2025 година на ВОС, с което частично е уважена депозирана от застрахователя молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното решение по повод произнасянето по разноските ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ доказателственото искане на въззивника за издаване на съдебно удостоверение, което да му послужи пред компетентното ТП на НОИ, за да се снабди с информация за трудовия и осигурителен статус на ищеца, на основание чл. 266, ал.

1 ГПК.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ доказателственото искане на въззиваемия за допускане на повторна СМЕ, при липса на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК.

ПРИЕМА като доказателства по делото представените с отговора в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмени доказателства, на основание чл. 266, ал. 2 т. 2 ГПК.

3

НАСРОЧВА производството в открито съдебно заседание на 11.11.2026 г. от 14.30 часа.

ДОПЪЛНИТЕЛНО на осн. чл. 7 ГПК, съдът:

УКАЗВА на страните, че предоставения по искане на пълномощник на страна по делото в първа инстанция пълен достъп до електронното дело(с присъединени сканирани копия на всички сезиращи документи), служебно се предоставя и от въззивната инстанция на потребителя, заявил съгласие за уведомяване като избран начин на връчване и по настоящото дело (чл. 38а ал. 3 ГПК) и конклудентното съгласие на ползвателя на портала за използване на този електронен канал до приключване на производството се зачита до оттеглянето му с нарочно искане; изпратените през ЕПЕП съобщения се считат връчени при изтичане на 7-дневен срок за изтеглянето им от портала; застрахователят като страна, която е задължена на осн. чл. 50, ал. 5 ГПК да осигурява електронна кореспонденция със съда, съгласието за уведомяване чрез портала може да се оттегли само след посочване на друг регистриран в ЕПЕП потребител, дал съгласие за уведомяване или друг адрес за електронна препоръчана поща по смисъла на чл. 38, ал. 2 ГПК; в противен случай предупреждава застрахователя, че съдът ще ползва общодостъпна (обявена в Интернет на страница на застрахователя) информация за контакт и може да му налага глоба по реда на чл. 91, ал. 2 вр. чл. 89, ал. 2 ГПК като страна, неизпълнила задължението си за посочване на електронен адрес по чл. 50, ал. 5 ГПК, когато тази липса на електронна комуникация затруднява хода на производството; при пропускане на крайния срок (даване ход на устните състезания в последното по делото заседание) за представяне на справка за разноските пред въззивен съд по чл. 80 от ГПК и доказателства за извършването им, правото на страните да искат изменение на размера, определен от съда ще бъде преклудирано.