Решение № 156 от 15.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 156 гр. София, 09.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветина Цолова Въззивно гражданско дело № 20231100503321 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №20067780/18.11.2022 г., постановено по гр.д. №34441 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, 170 състав по предявените от „КМС“ ЕООД искове с правно основание чл. 232, ал. 1 ЗЗД , вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД първоинстанционният съд е осъдил ответника „С.“ ООД да заплати на ищеца сумите, както следва сумата 10286,40 лв. (десет хиляди двеста осемдесет и шест лева и четиридесет стотинки), представляваща незаплатена наемна цена за периода от 21.11.2018 г. до 21.12.2018 г. по договор за отдаване на техника под наем №013/16.11.2018 г., във връзка с който е била издадена фактура № 1000000463/25.01.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 30.07.2020 г. до окончателното й заплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 33Д сумата 1548,67 лв.

/хиляда петстотин четиридесет и осем лева и шестдесет и седем стотинки/, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 05.02.2019 г. до 30.07.2020 г., като е отхвърлил иска с правно основание чл. 86, ал. 1 33Д за разликата над 1548,67 лв. до пълния предявен размер от 1551,53 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 04.02.2019 г. - 05.02.2019 г. По предявения от „КМС“ ЕООД срещу „С.“ ООД иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1790 лева (хиляда седемстотин и 1 деветдесет лева), представляваща дължима продажна цена по договор за търговска продажба на материали, обективиран във фактура №0000006671/16.04.2018 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от 01.06.2021 г. до окончателното й заплащане и на основание чл. 86, ал. 1 33Д сумата от 237,81 лв.

(двеста тридесет и седем лева и осемдесет и една ст.), представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, както следва: върху сумата от 2950 лв. за периода от 17.04.2018 г. до 03.05.2018 г. в размер 13,93 лв. и върху сумата от 19190 лв. за периода от 17.04.2018 г. до 28.05.2018 г. в размер на 223,88 лв, като е отхвърлил предявения от „КМС“ ЕООД срещу „С.“ ООД иск по чл. 327, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за горницата над уважения размер от 1790 лева до пълния претендиран размер от 22140 лева като погасен чрез плащане и чрез извършено извънсъдебно прихващане с вземане на „С.“ ООД срещу „КМС“ ЕООД, както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД г. за разликата над 237,81 лв. до пълния предявен размер от 5147,55 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата по фактура №0000006671/16.04.2018 г. за периода от 16.04.2018 г. до 30.07.2020 г.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ищеца „КМС“ ЕООД срещу така постановеното решение в частта, с която предявеният от него срещу „С.“ ООД иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 22140 лева по фактура №0000006671/16.04.2018 г. е отхвърлен поради зачетено извънсъдебно прихващане между дължимата от „С.“ ООД сума за доставка на материали и дължима от „КМС“ ЕООД на „С.“ ООД сума в размер на 17400 лева по три договора за паричен заем. С въззивната жалба се навеждат твърдения за неправилност на първоинстанционното решение като постановено в нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Ответникът не бил оспорил дължимостта на възнаграждението за доставка на материали, обективирано във фактура №0000006671/16.04.2018 г., което се потвърждавало и от изслушаната по делото съдебно-счетоводната експертиза, която потвърдила, че процесната фактура е осчетоводена в счетоводството на ответника, включена е в дневника за покупки по ДДС, отразена е в справките-декларации по ДДС и ответното дружество е ползвало данъчен кредит за сумата по фактурата. Неправилно било уважено направеното от ответника възражение за прихващане с неговото вземане по договор за заем. Посочените суми не били получени от ищцовото дружество въз основа на предоставен заем от страна на ответника. Внесените от ответника на каса на ищеца суми били суми, които са дължими на ищеца от Община Враца. В процесния период сметките на ищеца били запорирани, поради което дължимите от Община Враца пари се получавали от ответника, а управителят К. теглил сумите и ги внасял в касата на ищцовото дружество. Въззивникът твърди, че това се установявало от казаното лично от управителя К. в съдебното заседание на 08.10.2021 г. Още повече, че 2 в счетоводството на ищеца за посочения период нямало осчетоводени задължения за получени заеми от ответника. Вещото лице изрично било посочило, че по сметка 491 „Доверители“ в счетоводството на ищеца са отразявани разчети с ответника, тъй като банковите сметки на „К.“ ООД са били блокирани и клиентите са изплащали задълженията си по банкова сметка на „С.“ ООД. Не можело да се приеме заявеното от ответника, че предоставените в заем суми на ищеца са осчетоводени по сметка 422 „Разчети с подотчетни лица“, тъй като ответникът не бил подотчетно лице на ищеца.

От представените по делото доказателства се установявало, че заемни средства по процесните договори за заем изобщо не са предоставяни от ответника на ищеца. Св. К. изрично заявил, че не е получавал парични средства по договорите, а показанията на св. Т. били противоречиви и непоследователни. Първо посочила, че парите са получени по договор за заем, като впоследствие заявила, че средствата са били получени от Община Враца като възнаграждение за извършена работа от ищеца. Изложените съображения били приложими и към представеното платежно нареждане за плащане на сума в размер на 2950 лева, в което като основание било посочено „вътрешни разчети“, а не плащане по договор за заем. При релевирано от ответника възражение за настъпила компенсация между процесните вземания въз основа на извънсъдебно изявление за прихващане, в негова доказателствена тежест било да установи, че има изискуемо и ликвидно активно вземане, с което е прихванал. От събраните по делото доказателства обаче се установявало, че ответникът няма ликвидно вземане към ищеца, доколкото последното нито е съдебно установено, нито е безспорно. Ето защо моли съда да отмени първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от „КМС“ ЕООД искове с правно основание чл. 327, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, т. 1 ЗЗД и чл.

86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 1790 лева до пълния предявен размер от 22140 лева, както и за разликата над 237,81 лева до пълния предявен размер от 5147,55 лева, както и да постанови ново решение, с което да осъди ответника да му заплати сумите: 1) главница в размер на 20350 лв. с ДДС, представляваща разликата над 1790 лева по пълния предявен размер от 22140 лева – дължима продажна цена по договор за търговска продажба на материали, обективиран във фактура №0000006671/16.04.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 20350 лева от завеждане на делото; 2) обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва за забава от изпадането в забава до завеждането на исковата молба за разликата над 237,81 лева до пълния предявен размер от 5147,55 лева или сумата от 4909,74 лева. Претендира разноски по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответника „С.“ ООД е депозирал отговор на въззивната жалба, в който се излагат аргументи за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, поради което моли същото да бъде потвърдено.

Претендира разноски за въззивното производство.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и 3 взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени за разглеждане искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По делото не се спори, а и от представената двустранно подписана и неоспорена фактура №0000006671/16.04.2018 г., както и от заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводната експертиза, което не е било оспорено от страните, се установява, че посочената фактура е била осчетоводена от ответното дружество, последното е включило фактурата в справката-декларация по ЗДДС, както и е ползвало данъчен кредит за сумата по фактурата. Посочените действия представляват недвусмислено признание за получаване на материалите, посочени във фактурата, което обуславя и възникването на задължението за плащане на посочената във фактурата цена на ищеца. Предвид изложеното, съдът намира, че между ищцовото дружество „КМС“ ЕООД (с предходно наименование „ Комос“), в качеството му на доставчик, и ответника „С.“ ООД, в качеството му на купувач, е сключен договор за търговска продажба на материали, доколкото страните са постигнали съгласие по съществените елементи на договора, а именно – предмет и цена.

Основните спорни между страните въпроси са дали е налице частично плащане на сумата по фактурата от страна на ответника в размер на 2950 лева, както и дали е извършено извънсъдебно прихващане между сумата, дължима от ответника по процесната фактура, и насрещно вземане на ответника „С.“ ООД в размер на 17400 лева по предоставени заеми от ответника на ищеца.

Институтът на прихващането изисква наличието на насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия (активното вземане) да е изискуемо. Задължението на прихващащия (пасивното вземане) може да не е изискуемо, достатъчно е да е изпълняемо. Другата предпоставка е ликвидността, т.е. вземането да е установено по основание и размер, както и е да е безспорно (установено с влязло в сила решение или заповед за изпълнение, но също така и неоспореното от длъжника, срещу когото се прихваща). Тя е изискване само към активното вземане.

4

Потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление на прихващащия. За да породи предвидения в закона ефект – погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа белезите, които индивидуализират всяко едно от тях по страни, основание и размер. Извършено извън процеса, т.нар. в практиката и доктрината „извънсъдебно прихващане“, изявлението е безусловно. За да породи действие, трябва да достигне до адресата.

В случаите, когато при предявен иск ответникът по него направи възражение за прихващане на претендираното от ищеца вземане със свое вземане към ищеца съдът ще трябва да разгледа това възражение и да се произнесе по отношение на него. С това възражение ответникът твърди, че искът е неоснователен, тъй като вземането на ищеца, до размера на предявеното с възражението насрещно вземане, е погасено чрез извършено прихващане. При това в ГПК, освен правилото на чл. 298, ал. 4 от ГПК, не се съдържат специални правила по отношение на правото на прихващане и упражняването му, поради което приложение намират тези, установени с разпоредбите на чл. 103-чл. 105 от ЗЗД. От същите е видно, че решаващо за прихващането е изявлението на една от страните по реда на чл. 104, ал. 1 изр. 1 от ЗЗД, което е насочено към насрещната страна в правоотношението. С направеното в исковото производство възражение за прихващане това изявление не се променя от такова насочено към насрещната страна, в такова отправено до съда с искане последния да извърши прихващане. С оглед на това, съдът извършва проверка за това дали са били налице предпоставките за прихващане, осъществили ли са се те и към кой момент.