Определение № 1658 от 24.11.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1658 гр. Плевен, 24.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА

Членове:

РЕНИ В. Г.

ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА като разгледа докладваното от РЕНИ В. Г. Въззивно частно гражданско дело № 20254400500906 по описа за 2025 година

Депозирана е частна жалба от “Кредирект“ЕООД със седалище гр.София, чрез пълномощник, срещу определение № 789/18.09.2025 г. по гр.д.№ 18/2025 г. по описа на РС-Левски,с което искането му по реда на чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 164/21.07.2025 г. е оставено без уважение.Излагат се доводи, че в постановеното определение първоинстанционният съд не е разгледал по същество наведените от дружеството възражения.Прави се искане да се отмени определение № 789/18.09.2025 г. по гр.д.№ 18/2025 г. по описа на РС-Левски, като се постанови друго, с което да се откаже присъждане на претендираните от ищеца разноски, а при евентуалност да ги намали значително.

За ответника по частната жалба – Н. Л. Н., чрез пълномощник, е депозиран отговор на частната жалба, в който е изразено становище, че постановеният съдебен акт е правилен и законосъобразен, а депозираната частна жалба е неоснователна.Прави се искане да се потвърди определение № 789/18.09.2025 г. по описа на РС-Левски като правилно и законосъобразно.

Частната жалба е депозирана в преклузивния срок, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, а по същество е частично основателна.

Ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269, изр.второ ГПК, не се прилагат в производството по 1 частна жалба.

Предмет на обжалване е определението на първоинстанционния съд от 18.09.2025 г., с което е оставено без уважение искането с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решението в частта за присъдените деловодни разноски - относно присъденото адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА.

Решението на първоинстанционния съд е влязло в сила.Уважени са предявените от ищеца Н. Н., чрез пълномощник, два иска - установителен иск с правно основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като е признат за недействителен договора за потребителски кредит от 27.09.2023 г., сключен между страните и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 499.76 лв., представляваща недължимо платена сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит от 27.09.2023 г.

На първо място в частната жалба е посочено, че е невъзможно да се установи дали представеният по делото договор за правна защита е свързан с първоинстанционното гражданско дело.

Към исковата молба, депозирана от ищеца Н. Н., чрез ЕАД Е. И., са представени договор за правна защита и съдействие и пълномощно от 19.12.2024 г. за процесуално представителство по гр.д. РС - Левски, а в договора относно договореното възнаграждение е посочено безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, които са представени в заверен препис, с оглед на чл.32 от ЗА и чл.25, ал.5 от ЗА.

На следващо място в частната жалба се сочи, че правото на иск е упражнено превратно с цел увреждане на ответното дружество.Ищецът е подал 4 искови молби срещу дружеството с цел да се възложат в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер.Исковите молби са подадени от едно и също лице, чрез един и същи процесуален представител и имат идентично съдържание, в т.ч. петитуми и обстоятелствени части.

Неоснователно е искането в частната жалба да се изискат и приложат по делото исковите молби, с които са образувани посочените 4 дела в РС-Левски, както и представените по всяко от тях списъци по чл.80 ГПК, за да се оцени общия икономически интерес на ищцовата страна при съпоставка с размера на присъдените/претендираните разноски по всяко от делата поотделно, както и в тяхната съвкупност.

2

Неоснователно се сочи в частната жалба, че с оглед на чл.3 ГПК въз основа на общия материален интерес по всички еднакви дела следва да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение, което да се присъди само веднъж, а претенцията по всички останали дела следва да бъдат оставени без уважение.

Не може да се приеме, че в процесния случай е допуснато нарушение на чл.3 от ГПК.

Делото е образувано по искова молба, депозирана от Н. Н. във връзка със сключения между страните договор за потребителски кредит № 934618 от 27.09.2023 г.

Обстоятелството, че в първоинстанционния съд са образувани 4 гр.дела между същите страни, не обуславя извод за порцесуални права, упражнени в противоречие с чл.3 от ГПК.Касае се за различни договори за потребителски кредити, сключвани в различни периоди, т.е. предмета на делото е различен, тъй като в противен случай биха настъпили последиците, предвидени в чл.126 ГПК.

Не може да се приеме, че упражняване правото на иск в защита на едно накърнено субективно право е с цел генериране на съдебни разноски в полза на ищеца.

Неоснователно се сочи в частната жалба, че първоинстанционният съд неправилно е присъдил разноски по всеки от предявените искове.

Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.

Релевантен е не общият материалния интерес по делото (сбор от цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове), а поотделно размерът на всеки един от двата обективно кумулативно съединени парични иска, въведени в предмета първоинстанционното производство (определение № 696 от 26.09.2023 г. на ВКС по ч.т.д. № 1169/2023 г., II т.о., определение № 1102 от 9.01.2025 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1102/2024 г., IV г.о.).

В §1а, ал.1 от ДР на горепосочената наредба е дадена дефиниция на „интерес“ при определяне на размера на възнаграждението за адвокатска 3 работа.

Дори и да се допусне, че общият материален интерес възлиза на 8 057.86 лв., което би определило адвокатското възнаграждение по чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата, то с оглед приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело C- 438/22 на СЕС съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения по посочената Наредба, а тези размери могат да служат единствено за ориентир .

На последно място в частната жалба са изложени доводи, че присъденото адвокатско възнаграждение от първоинстанционния съд не е съобразено с промените в националното законодателство, с оглед на постановеното решение на СЕС на 25 януари 2024 г. по дело С-438/22.

Както се посочи, размерите на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа нямат задължителен характер обвързваща сила, а единствено могат да служат за ориентир.

В §1а, ал.2, т.2 от ДР към горепосочената Наредба, на която също се позовава частният жалбоподател, са посочени компонентите, които следва да се съобразят при преценката за „фактическа и правна сложност“ на делото.

Частният жалбоподател счита също така, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение следва да се съобразят и допълнителни критерии, произтичащи от спецификата на спора: по спорните въпроси съществува значителна по обем съдебна практика; съдът следи служебно за неравноправни клаузи в потребителски договори съгласно чл.7, ал.2 ГПК; без да направи опит за доброволно уреждане на спора ищецът е използвал наличието на отделни правоотношения с дружеството, за да образува множество граждански дела пред първоинстанционния съд (общо 4), част от които са приключили с присъдени разноски в негова полза.

Освен това се позовава и решение на СЕС от 13.07.2023 г. по дело С-35/22 и решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-417/22 , в които съдът на ЕС дава указания на националните съдилища да изследват като основен критерий при разпределяне на разноските по делата дали е налице добросъвестно упражняване на права от страна на потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца.

В първото решение е посочено, че член 6, параграф 1 от Директива 4

93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която, ако потребител не е извършил извънсъдебни действия спрямо продавач или доставчик, с когото е сключил договор, съдържащ неравноправна клауза, този потребител трябва да понесе направените от него разноски по съдебното производство, образувано по негова инициатива срещу този продавач или доставчик, за да упражни правата си по Директива 93/13, когато продавачът или доставчикът е признал иска на потребителя, преди да бъде направено каквото и да било оспорване, дори неравноправността на тази клауза да е била установена, при условие че компетентният национален съд може да вземе предвид наличието на трайно установена национална съдебна практика, която констатира неравноправността на аналогични клаузи, и поведението на същия продавач или доставчик, за да стигне до извод за неговата недобросъвестност и евентуално да го осъди вследствие на това да понесе тези съдебни разноски.

В процесния случай се претендира възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА.

Съгласно чл.2, ал.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа в случаите по чл.38, ал.2 полагащото се възнаграждение се определя от съда съобразно критериите, предвидени в наредбата.

Чл.36, ал.2 ЗА, към който препраща чл.38, ал.2 ЗА, предвижда, че размерът на адвокатското възнаграждение трябва да бъде справедлив и обоснован.

В частта, в която е посочено, че той не може да бъде по-нисък от предвидения в наредбата на ВАС размер за съответния вид работа, както се посочи, тя противоречи на чл.101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл.4, § 3 ДЕС съгласно даденото с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и не се прилага.

При преценка относно справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение следва да се отчита фактическата и правна сложност на спора, т.е. да се съобразят всички релевантни обстоятелства, включително вид, характер на спора, материален интерес, вид и количество на свършената работа, фактическа и правна сложност на делото, предприети действия и др.

Приложими в процесния случай са разпоредбите на чл.7, ал.2, т.1 и т.2 от горепосочената Наредба.

По делото са проведени две съдебни заседания, на които процесуалният 5 представител на ищеца Н. Н. не се е явявал, но своевременно са били депозирани писмени молби от същия, които осигуряват движението на производството по делото.

При определяне на възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗА на процесуалния представител на страната, упражнила правата си на защита като потребител, следва да бъде определено възнаграждение, което без да е обвързано с минималните размери по Наредба № 1/2004 г., следва да отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, като се съобрази фактическата и правна сложност на делото, положения от адвоката квалифициран труд, обемът на извършените действия.

Изхождайки от гореизложеното въззивният съд счита, че на ЕАД Е. И., представлявано от Е. И., осъществило процесуално представителство на ищеца Н. Н. в хода на първоинстанционното производство, е дължимо адвокатско възнаграждение в общ размер на 480 лв. с ДДС (по 200 лв. за всеки иск без ДДС).

Ето защо следва да бъде потвърдено определението от 18.09.2025 г. в обжалваната му част – в частта, в която е оставено без уважение искането с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решението от 21.07.2025 г. в частта за присъдените деловодни разноски - в частта, в която е осъдено „Кредирект“ ЕООД със седалище гр.София да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И., представлявано от Е. И. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер на 480 лв. с включен ДДС.

Следва да бъде отменено горепосоченото определение в обжалваната му част, в която е оставено без уважение искането с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решение от 21.07.2025 г. в частта за присъдените деловодни разноски - в частта, в която е осъдено „Кредирект“ЕООД да заплати на ЕАД Е. И., представлявано от Е. И., адвокатско възнаграждение за разликата над 480 лв. с включен ДДС до 1 825.84 лв. с включен ДДС, т.е. за сумата от 1 345.84 лв. с включен ДДС, като вместо него бъде постановено друго такова в тази му част, като се измени на основание чл.248 ГПК решението от 21.07.2025 г. в частта за присъдените деловодни разноски относно адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА, в частта, в която е осъдено „Кредирект“ ЕООД със седалище гр.София да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И., представлявано от Е.