Решение № 178 от 09.06.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 178 гр. Карлово, 09.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20215320101480 по описа за 2021 година

Производството е по иск с правно основание чл. 23 във вр. чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.

Ищцата - М. П. С. твърди, че на 03.02.2017г. сключила договор за потребителски кредит № 159577 с „А. Т. Е. Г.” АД. В договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем било в размер на 500.00 лева. В т. 1.7. от процесния договор било посочено, че в срок най-късно до края на следващия ден, считано от сключване договора за кредит, кредитополучателят бил длъжен да предостави на кредитодателя обезпечения по кредита, а именно - банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица. В т. 1.8. от договора било уговорено, че кредитополучателят предоставя като обезпечение Банкова гаранция, като представи на кредитодателя оригинала на Удостоверение за Банкова гаранция и копие на Договора, сключен между съответната банка и кредитополучателя за издаване на Банкова гаранция. Банковата гаранция трябвало да съдържа неотменяемо и безусловно изявление на съответната банка, че ако кредитополучателят не заплати което и да било свое парично задължение, произтичащо от Договора за потребителски кредит, Банката ще заплати на кредитодателя всички 1 дължими от кредитополучателя суми в първия работен ден, следващ деня на получаване на първо писмено искане от страна на кредитодателя. Банковата гаранция трябвало да покрива размера на всички суми, които кредитополучателят бил длъжен да изплати на кредитодателя по договора за кредит и да има срок на валидност не по-кратък от срока на кредита плюс 6 месеца. Предоставянето на Удостоверение за Банкова гаранция и копие на договора, сключен между съответната банка и кредитополучателя за издаване на Банкова гаранция ставало най-късно до края на следващия ден, считано от датата на сключване на договора, чрез изпращане на сканирано копие на документите на електронната поща на кредитодателя и същевременно изпращане на същите документи до адреса на кредитополучателя с куриер. В т. 1.9. от процесния договор било посочено, че кредитополучателят може да предостави като обезпечение поръчителство, като осигурява поне двама поръчители, които да отговарят солидарно за задълженията на кредитополучателя по договора за кредит. В този случай кредитополучателят бил длъжен да предостави на кредитодателя пълни и верни данни относно самоличността на поръчителя/ите като: три имена, ЕГН, адрес (постоянен и настоящ), данни по лична карта, месторабота, мобилен телефонен номер, актуална електронна поща и други. В срок до края на следващия ден, считано от сключване на договора за кредит, поръчителите следва да предоставят информация за себе си - лични данни и данни, касаещи тяхната кредитоспособност, като, но не само, информация относно наличие на сключен трудов договор, работодател, имуществено състояние и др. По своя преценка и с оглед кредитоспособността на кредитополучателя кредитодателят може да изиска кредитополучателят да осигури повече от двама поръчители, с оглед получаване на кредит. Поръчителите трябвало задължително да бъдат физически лица, като всеки един от тях трябвало да отговаря на следните условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако има - кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 2

„Редовен”. Кредитодателят не бил длъжен и по своя преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на съответния поръчител, можел да откаже да приеме предложените от кредитополучателя поръчители. Всеки от поръчителите трябвало да даде своето съгласие да бъде поръчител съгласно ЗПФУР и по реда и при условията, посочени в приложимите към договора Общи условия най-късно до края следващия ден, считано от датата на сключване на договора. В т. 3.3. от процесния договор било посочено, че в случай че кредитополучателят не осигури и не представи в срок надлежни поръчители, включително и ако някой от посочените поръчители не даде своето съгласие, съгласно договора и общите условия или кредитополучателят не представи в срок на кредитодателя надлежна Банкова гаранция или кредитополучателят не учреди друго надлежно обезпечение съгласно договора за кредит или действието на поръчителството, банковата гаранция или обезпечението бъдат по някаква причина прекратени, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 4.32 лв. на ден за първия ден от периода и 4,32 лв. за всеки следващ ден. Начислената неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора за кредит погасителен план.

Твърди, че й била начислена неустойка в размер на 37.27 лева, тъй като не представила в срок надлежни поръчители, банкова гаранция или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор. В т. 2.1. от договора било уговорено, че срокът на договора бил 30 дни, в т. 1.3.1., че фиксираният годишен лихвен процент бил в размер на 41.000 %, а в т. 1.5., че годишният процент на разходите бил в размер на 49.640 %. В т. 1.3.3. от договора било посочено, че общата сума която следвало да върне била 517.08 лева.

Твърди, че погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на 554.35 лева. Счита, че процесният договор бил нищожен (недействителен) на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като противоречи на законоустановените императивни правила. Смята, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Настоящият случай касаел сключването на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до сключването на 3 договора били използвани изключително средства за комуникация от разстояние. Ето защо, за действителността на договора следвало да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) - чл. 8 и сл., и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Счита, че в настоящия случай тази процедура не била спазена, тъй като доставчикът „А. Т. Е. Г.” АД не бил изпълнил императивно вмененото му задължение да предостави на потребителя - М. П. С. изискуемата преддоговорна информация, не е получил валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на договора, както и за условията, при които последният може да се откаже от него.

Смята, че всички разменени между доставчика и потребителя електронни съобщения не отговаряли на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представлявали електронни документи, които обаче се явявали неподписани такива, тъй като не била спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор (например чрез квалифициран електронен подпис), респективно същите нямали т.нар.

„формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Счита, че ответното дружество е приело за сключен процесния договор с М. П. С. в нарушение на предвидените императивни правила, без последната да е изразила валидно своето съгласие.

Смята, че било нарушено изискването процесният договор да било написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Смята, че Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не било налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите (ГПР) по кредита. Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно - кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 49.640% било в пряко противоречие с 4 императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 във вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено било посочен фиксиран лихвен процент (ГЛП) по заема от 41.000%, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водели до различен размер на ГПР от посочения.

Съгласно Решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябвало да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят било напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“.

Смята, че в договора за потребителски кредит било налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв (в размер на 130.44% за конкретния договор) било над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В 1.7. от договора било посочено, че потребителят се задължава в срок най-късно до края на следващия ден, считано от сключване на договора за кредит, да предостави на кредитора банкова гаранция или две физически лица поръчители. В т. 3.3. от процесния договор било уговорено, че при неизпълнение на задължението кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 4.32 лв. на ден за първия ден от периода и 4.32 лв. за всеки следващ ден (или в общ размер на 37.27 лева). Смята, че от една страна било налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок банкова гаранция или поръчители, отговарящи на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че било налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

Твърди, че в глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на 5 кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл смята, че клаузата, с която в договора за паричен заем било уговорено, че се дължи неустойка в общ размер на 37.27 лева (или 4.32 лева на ден) при неизпълнение на задължението за осигуряване, в срок най-късно до края на следващия ден, считано от сключване на договора за кредит, на обезпечение чрез поръчителство на физически лица, които отговарят на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.