Определение № 1011 от 26.04.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1011 гр. Пловдив, 25.04.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно частно гражданско дело № 20235300500856 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД с ЕИК 131134023, седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Димитър Хаджикоцев“ 52-54, чрез пълномощника по делото юрисконсулт М. Н., подадена против разпореждане от 25.02.2023г. обективирано в Заповед № 1308 /25.02.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 1154 /2023г. по описа на РС Пловдив, XXI гр.с., в частта, с която е отхвърлено заявлението на "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за разликата над присъдената главница от 3 216,02 лева до претендираната от 3 634, 54 лева, за договорна лихва в размер на 273, 30 лева за периода от 15.08.2022 г. до 15.11.2022 г. и за обезщетение за забава от 572, 33 лева за периода от 15.08.2022 г. до 10.01.2023 г., както и за разноските над уважените размери до претендираните. Жалбоподателят релевира оплаквания за неправилност на постановено от заповедния съд разпореждане. Поддържа, че уговорката за договорна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, за което се позовава на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, уреждаща максималният размер на годишния процент на разходите /ГПР/. Излага съображения за основателността на претенцията за обезщетение за забава като сочи, че потребителят продължава да ползва предоставените парични средства след изтичане на срока на договора и за това дължи заплащането на лихва. С уточняваща молба се сочи, че съдът неоснователно е отхвърлил претенцията за договорна лихва и неправилно е присъдил главницата след 1 приспадане на извършените плащания. Настоява се за отмяна на разпореждането и се моли за издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за пълния размер на претендираната главница от 3 634, 54 лева, договорна лихва от 273, 30 лева и обезщетение за забава от 572, 33 лева, ведно с присъждането на разноските по делото.

Съгласно разпоредбата на чл,413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Районен съд-Пловдив е бил сезиран от "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Н. Г. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С.“ № *** , с предмет вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит № 7053290289 от 13.05.2022 г. Претендираните суми по договора за кредит са за невърната главница от 3 634, 54 лева, договорна лихва от 273, 30 лева за периода от 15.08.2022 г. до 15.11.2022 г. и обезщетение за забава от 572, 33 лева за периода от 15.08.2022 г. до 10.01.2023 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането. Към заявлението е приложено копие от договора за потребителски кредит и извлечение от сметка.

С обжалваното разпореждане районният съд е оставил без уважение претенцията за присъждане на договорна лихва със съображенията, че същата противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна и не е възникнало задължението за заплащане на вземането за договорна лихва. По отношение на обезщетението за забава районният съд е приел, че на осн.чл.9.4 от договора наред със законната лихва върху просрочените задължения е начислен и договорения лихвен процент в размер на 40,43 %, поради което обезщетението за забава се равнява на 50,43 %. Според районния съд, клаузата на чл.9.4 от договора,позволяваща начисляването на обезщетение за забава е неравноправна на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, защото задължава потребителя при неизпълнение на негово задължение да плати необосновано високо обезщетение, с което се заобикаля забраната на чл. 33, ал. 2 ЗПК. По изложените съображения и след като е приел, че вземанията за договорна лихва и обезщетения за забава не могат да бъдат присъдени, извършените от потребителя плащания са приспаднати от размера на главницата, съобразно уточняващата молба на заявителя, поради което районният съд е присъдил главницата в размер на 3 216,02 лева и е отхвърлил заявлението за разликата до претендирания размер от 3 634, 54 лева.

Настоящата инстанция споделя изводите на заповедния съд. Съгл. чл.411, ал.2, т.3 от ГПК заповедният съд следва да издаде заповед за изпълнение след като извърши преценка относно наличието на неравноправни клаузи в договора с потребителя или относно обоснована вероятност за това и при наличие на подобен извод да откаже 2 издаването на заповед за изпълнение.

Вземането за договорна лихва се основава на чл.9.1 от договора за потребителски кредит, който предвижда задължение на потребителя да заплаща договорна лихва в размер на 40, 43 %. Според разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. Договорната /възнаградителна/ лихва принципно съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума, но когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В случая се касае за потребителски договор, при който едната страна е послаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, и следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва).

Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта, поради което при сключване на договора размерът на законната лихва е 10%. С други думи: уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40, 43 % е повече от трикратно по-висок от размера на законната лихва. Предвид характера на предоставяната по договора услуга (предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните), следва да се приеме, че процесната уговорка не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите. Горният извод не се опровергава от разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, която регламентира максималния размер на ГПР по потребителски кредити, включващ като компонент както възнаградителната лихва, така и другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Законодателното ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК е поставено не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид. При липсата на нормативна уредба относно размера, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието с добрите нрави не следва да се извърши въз основа на максимално допустимия размер на ГПР, доколкото възнаградителната лихва е само компонент от същия и той не се изчерпва с нея, а от конкретната клауза, регламентираща възнаградителната лихва. В случая е уговорено възнаграждение, което се явява почти половината от предоставената сума, изчислена на годишна база, поради което се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните.

3

Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за имуществото състояние на потребителя. Следователно се налага извод, че предвиденият фиксиран лихвен процент от 40, 43 % противоречи на добрите нрави и води до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което клаузата на чл.9.1 за договорната лихва се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и правилно е било отхвърлено заявлението за това вземане.

По отношение на претендираното обезщетение за забава се установява, че същото се основава на уговорката в чл.9.4 от договора между страните, съгласно която при просрочие потребителят дължи и лихва за просрочие в размер на законната лихва.

В уточняващата молба заявителят е посочил, че за срока на забавата е начислила допълнително възнаграждение по следния начин- договорна лихва върху просрочената главница /40, 43 %/ и обезщетение за забавено плащане /лихва за просрочие/ в размер на законната лихва върху просроченото задължение /ОЛП+10 пункта/. В предвид на последното се претендира присъждане на обезщетение за забава в размер на 572, 33 лева, формирано от договорна лихва върху просрочена главница от 458, 84 лева и обезщетение за забавено плащане от 113, 49 лева, посочено сумарно в счетоводното извлечение. При тези данни съдът намира, че доколкото договорът е с падеж 15.11.2022г., заявителят под формата на мораторни лихви, е претендирал и договорна такава извън срока на договор, посочена сумарно в счетоводното извлечение в общ размер на 572, 33 лева, възлизащо на 50, 43 %. Налице е противоречие на договорната клауза на чл.9, 4 с разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, съгласно която, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Правилото на закона е императивно и цели да предпази икономически по-слабата страна в правоотношенията с кредитора от клаузи, предвиждащи заплащането на обезщетение за забава в размери, по-високи от определената по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД законна лихва. В тази насока е налице неравноправност на клаузата, въз основа на която се претендира вземането - съгласно чл. 145, ал. 2, т. 5 ЗЗП, поради което заявлението за издаване на заповед за изпълнение за това вземане правилно е било отхвърлено.

Според уточненията на заявителя, потребителят е заплатил по договора сумата в общ размер на 2 062, 92 лева, от която са отнесени за погасяване 1 644, 40 лева за главницата, 366, 40 лева за договорна лихва и 52, 12 лева за обезщетение за забава.

Както се каза, последните две вземания не се дължат, поради което постъпилите плащания следва да се приспаднат от общия размер на кредита, поради което правилно районния съд е издал заповедта за изпълнение за главницата от 3216, 02 лева и е отхвърлил заявлението за претендирания размер от 3 634, 54 лева.