Определение № 6 от 06.01.2026, Районен съд - Свиленград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№6 гр. Свиленград, 06.01.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Живка Д. Петрова като разгледа докладваното от Живка Д. Петрова Гражданско дело № 20255620100820 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от Б. И. П. срещу „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, подадена първоначално пред Районен съд – Харманли. След като всички съдиите от този съд са се отвели от разрешаване на спора, с Определение № 989/22.10.2025 г. по в.ч.гр.д. № 897/2025 г. по описа на ОС – Хасково, делото е изпратено за разглеждане от Районен съд – Свиленград.

Първоначално сезираният съд е приел, че са исковата молба е редовна, поради което се е произнесъл по направеното с нея искане за допускане на обезпечение, а впоследствие е изпратил на ответника препис от исковата молба с приложенията, ведно с указанията по чл.131, ал.1 от ГПК, за отговор.

Настоящият съдебен състав, след като извърши проверка на исковата молба, я намери за нередовна, поради което с Разпореждане № 2733/02.12.2025 г. е дал на ищеца съответни указания да поправянето й. С молба с вх.рег. № 12050/30.12.2025 г. ищецът е изпълнил дадените му указания, така че е поправил исковата молба.

Ищецът Б. И. П. твърди, че на 27.11.2024 г. получил уведомление за наложен запор по изп. дело № 2492 /2015 г. по описа на Частен съдебен изпълнител Биляна Б.ова с рег.№ 856 по РНК. Твърди, че направил справка и установил, че спрямо него в полза на ответника „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД бил издаден изпълнителен лист от 26.06.2015 г. по търг. дело № 4339/2015 г. по описа на СГС, TO, VI-20 състав, издаден въз основа на Решение № 221/16.06.2013 г. по арбитражно дело арбитражно дело № 221 /2013 г. на арбитър ad hoc Бисерка Йорданова Газдова, с което ищецът бил осъден да заплати на ответника сумата 15 852, 63 лв. главница (при дадени 3 000 лв.), законна лихва от датата на постановяване на арбитражното решение (16.05.2013 г.) до окончателното погасяване на задължението и сумата 897,05 лв. - разноски. Като основание за постановяване на арбитражното решение и за издаване на изп. лист бил послужил Договор за револвиращ заем № 5000456677 от 22.11.2011 г., в който като „клиент“ (кредитополучател) бил вписан ищецът. В момента вземането било прехвърлено с договор за цесия от ответника на "КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТС БГ" ЕАД, ЕИК 202423225, поради което последното дружество сега било взискател по изпълнителното дело, въпреки че тази цесия не била съобщена надлежно на ищеца и до момента, съгласно чл. 99 ЗЗД.

Ищецът твърди, че подписът, положен върху договора за „клиент“ (кредитополучател), не бил негов и не бил положен от него. Това било установено и с експертна справка по ДП № 225/2014 г. по описа на РУ - Харманли. Ищецът не бил подписвал и приложената към договора Декларация от 18.11.2011 г., и никакви други документи във връзка с този договор.

1

Ищецът твърди също, че в договора бил вписан и несъществуващ адрес в гр. Хасково, на който той никога не бил пребивавал, като това довело и до връщане на съобщенията по арбитражното производство, което поради това протекло без негово участие. Ищецът никога не бил се съгласявал и с арбитражна клауза или арбитраж ad hok, за който също не бил уведомяван.

Предвид изложеното, ищецът иска от съда да прогласи, че процесният Договор за револвиращ заем № 5000456677 от 22.11.2011 г. е нищожен поради липса на съгласие. Така предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД.

Ищецът счита процесния договор за нищожен и поради противоречието му със закона (чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД), тъй като не било налице насрещно съвпадане на волеизявления /съглашение/ за сключване на такъв договор от негова страна, поради което и липсвало договор по смисъла на чл. 8 от ЗЗД.

С молбата – уточнение с вх.рег. № 12050/30.12.2025 г. ищецът поддържа твърдението си, че липсата на насрещно волеизявление (в случая това на кредитополучателя) водило до липса на договор, с което била нарушена разпоредбата на чл.8 от ЗЗД, което пък правило процесния договор нищожен, поради противоречието му със закона.

В тази връзка, съдът намира за необходимо да изясни, че ако ищецът твърди, че не е подписал договора, това е основание да се счита, че договорът е нищожен поради липса на съгласие (липса на волеизявление), респ. че е несключен, което го прави недействителен и не поражда правни последици, тъй като липсва ключов елемент - съвпадането на насрещни воли, изразено чрез подпис. В тази хипотеза основанието за прогласяване нищожността на договора е чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД.

В същата хипотеза не може са се приеме, че е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД – за прогласяване на договора за нищожен поради противоречие със закона.

Сделката противоречи на закона, когато има основание, но това основание (причина, кауза) не е позволено от закона, както и когато тя има предмет, но този предмет е забранен от закона. Не всяко нарушение на законова разпоредба води до нищожност на сделката.

В условие на евентуалност, ако съдът намери, че главният иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД е неоснователен, ищецът иска от съда да прогласи процесния договор за нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД - поради накърнява добрите нрави.

В молбата – уточнение с вх.рег. № 12050/30.12.2025 г. ищецът излага твърдения, че поведението на ответника и неговите служители - съставянето и подписването на договори от името на клиенти, и възлагане на задължения за връщане на пари, лихви, такси, комисионни и други значителни парични тежести – било неприемливо от гледна точка на обществения морал и грубо и явно нарушавало добрите нрави.

С молбата си с вх.рег. № 12050/30.12.2025 г. ищецът уточнява също, че не твърди за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор.

С молбата си с вх.рег. № 12050/30.12.2025 г. ищецът е посочил, че „евентуално поддържа, че договорът е недействителен по чл.42 от ЗЗД“, ако се приеме, че не е налице нищожност поради липса на съгласие. С първоначалната искова молба иск с правно основание чл.42, ал.2 от ЗЗД не е предявен, като нито са изложени обстоятелства, че договора е сключен от лице, действало като представител на ищеца, без да има представителна власт, нито е направено искане за прогласявяне недействителността на договора, поради сключването му чрез мним представител, който е действал от името на ищеца, без да е имал представителна власт. Ето защо, иск с правно основание чл.42, ал.2 от ЗЗД не следва да се приема за разглеждане в настоящото производство.

По същите съображения не следва да се приеме за разглеждане и предявения с уточняващата молба с вх.рег. № 12050/30.12.2025 г. иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК – за признаване за установено в отношенията на страните, че процесният договор е подправен, тъй като положеният за „клиент“ подпис не е на ищеца. Такъв иск също не е предявен с първоначалната искова молба, а последващо обективно съединяване с първоначалните искове не е допустимо.

2

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като недопустими и иска производството по делото да бъде прекратено.

Ответникът твърди, че спора между страните бил разрешен със сила на пресъдено нещо - с арбитражно решение № 221 от 16.05.2013г. по арб. дело № 221/2013 г. по описа на арбитър Бисерка Газдова. С това решение Б. И. П. бил осъден да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД посочените в решението суми, представляващи задължения, произтичащи от договор за кредит № 5000456677 от 22.11.2011г. Твърди, че от ищеца били предявени искове за прогласяване нищожността, евентуално за отмяна на арбитражното решение, по които било образувано ТД № 525/2025 г. по описа на ВКС, I т.о. Делото било прекратено поради недопустимост на исковете, а определението за прекратяването било потвърдено с определение по ВЧТД № 1187/2025 г. по описа на ВКС, I т.о. В хода на производството пред ВКС било установено, че въз основа на изпратените от ЧСИ Б.ова заверени копия от документи се установявало, че на 09.10.2015г. ищецът получил ПДИ, с приложен изпълнителния лист, издаден въз основа на арбитражното решение, а на гърба на изпълнителния лист били направени отбелязвания за постъпили плащания в полза на взискателя за удовлетворяване на вземането в периода 2016г. - 2019г. Направен бил извод, че ищецът узнал за арбитражното решение на 09.10.2015г., когато му била връчена ПДИ, но не по-късно от началото на периода, през който са удостоверени на гърба на издадения въз основа на арбитражното решение изпълнителен лист плащанията на дълга по изпълнителното дело. С оглед на горното, можел да се направи извод, че ищецът знаел и могъл още преди 10 години да предприеме процесуални действия за защита на своите права, ако и тогава е смятал, че не е подписал процесния договор за кредит. Упражняването на процесуални права не следвало да е в ущърб на кредитора с оглед бездействието на ищеца през последните 10 години.

Ответникът прави и възражение, че спорът не е подведомствен на съда, поради наличие на арбитражна клауза в Общите условия към процесния договор. Твърди, че в чл.

13.1. от Общите условия била уредена арбитражна клауза, според която „всички спорове, произтичащи от или във връзка с ДРЗ, включително споровете, породени или отнасящи се до неговото тълкуване, недействителност, изпълнение или прекратяване, ще бъдат отнесени за разрешаване еднолично до който и да е от посочените по-долу арбитри.“.

Твърди, че към датата на сключване на процесния договор нямало законово изискване за подписване на Общите условия към договора, като достатъчно било приемането им чрез подписване на основния договор или нарочен документ.

Ответникът оспорва твърдението на ищеца, че всички подписани от него документи договорът за кредит, обратните разписки за връчване на поканата за доброволно изпълнение и за прехвърлянето на вземането и останалите изпратени му съобщения – не били подписани от него, като го счита за напълно голословно и в разрез с всички останали обстоятелства по делото. За ответника будило силно недоумение шансът друг да е подписвал всички документи от името на ищеца и да е плащал неговия кредит, и може би от чуждо трудово възнаграждение да са удържани по близо 100 лева всеки месец; че ответникът не е разбрал за задълженията си по кредита, съответно за задълженията по изпълнително дело № № 2492/2015 г. по описа на ЧСИ Биляна Б.ова, докщолкото лично Б. П. през 2012 и през 2013 г. извършвал частични плащания по сключения договор за кредит. По отношение на твърдението, че никога ищецът не бил имал настоящ адрес в гр. Хасково, ответникът посочва, че всеки кредитополучател в това число и ищеца носил наказателна отговорност за предоставяне на неверни сведения и за невярно деклариране.

СЪДЪТ, след като се запозна с исковата молба и с отговора на исковата молба, и съобрази представените с тях писмени доказателства, намери предявените искове за недопустими.

Видно от представените с отговора на исковата молба писмени доказателства, налице е влязло в сила арбитражно решение, с който спора между страните е разрешен със сила на пресъдено нещо. Арбитражното решение е окончателно стабилизирано като необжалваемо с 3

Определение № 1980/25.06.2025 г. по ч.т.д. № 1187/2025 г. на ВКС, I т.о., с което е потвърдено Определение № 1327/29.04.2025г. по търг. дело № 525/2025 г. на ВСК, I т.о.

С последното е прието, че с арбитражно решение № 221 от 16.05.2013г. по арб. дело № 221/2013г. по описа на арбитър Биляна Газдова ищецът Б. И. П. е осъден да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД сумата 15 852, 63 лв., ведно със законната лихва от датата на постановяване на решението до окончателното погасяване на задължението, както и 80,00 лв. – разноски и 765,05 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Прието е, че липсват доказателства арбитражното решение да е било редовно връчено на Б. И. П.. Констатирано е, че на 09.10.2015г. Б. И. П. лично е получил покана за доброволно изпълнение (ПДИ), в която било посочено, че изп. дело № 20158560402492 на ЧСИ Б.ова е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 26.06.2013 г. от СГС на основание решение по арб. дело № 221/2013г. на арбитър бисерка Газдова (този изпълнителен лист е представен с исковата молба). С оглед тази констатация ВКС е направил извод, че на 09.10.2015г. на ищеца е била редовно връчена ПДИ, с приложено към нея копие на изпълнителния лист, сочещ арбитражното решение, основание за издаване на листа, и възпроизвеждащо диспозитива на решението. Поради това е прието, че на 09.10.2015г. е започнал да тече предвидения в чл.48, ал.1 от ЗМТА (сега Закон за арбитража - загл. изм. с ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 01.08.2025 г.) тримесечен срок, от който е обусловена допустимостта на иска по чл.47 от ЗМТА. Прието е, че към датата на подаване пред ВКС на исковата молба по чл.47 от ЗМТА – 11.02.2025г. този срок е изтекъл, поради което предявените искове за прогласяване нищожността на арбитражното решение, евентуално – за отмяната му, са недопустими.