Решение № 4209 от 18.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4209 гр. София, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20251100502894 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 22772/16.12.2024 г., постановено по гр.д. № 42099/2024 г. по описа на СРС, 179 състав, са уважени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Л. Е. Г., ЕГН **********, дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „Македония“ № 16, вх. В, ет. 4, ап. 39, аб. № 296322, суми, както следва:

6302,69 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 23.04.2024 г., до окончателното изплащане на вземането;

883 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.202 г. до 11.04.2024 г.;

71,95 лв., представляваща цена за дялово разпределение за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на 1 подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 23.04.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.

За процесните суми е издадена Заповед за изпълнение от 13.05.2024 г. по ч.гр.д. № 24188/2024 г. по описа на СРС, 179 състав.

С решението е отхвърлен искът за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.07.2021 г. до 11.04.2024 г. в размер на 15,14 лв.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 793,80 лв. за исковото производство и сумата от 195,05 лв. за заповедното производство, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 1,04 лв.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Директ“ ООД.

Срещу така постановеното решение в уважителната част е депозирана въззивна жалба от ответника Л. Г..

Въззивникът излага съображения за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, както и противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Поддържа, че не е доказано качеството потребител на топлинна енергия. Ползвател на имота било трето за спора лице – И.П.Г.. На основание чл. 30, ал. 2 ЗС ответникът следвало да отговаря най-много за половината задължения. Оспорена е доказателствената стойност на извлеченията от сметки и съобщенията за фактури. Недоказани били дължимите суми, оспорва и заключенията по двете експертизи – били използвани непредставени по делото документи. Възразено е срещу дяловото разпределение, посочено е, че не бил монтиран годен измервателен уред.

Недоказани били претенциите на ищеца и по основание, и по размер. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а исковете – отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивните жалби, с който ги оспорва като неоснователни. Счита решението на районния съд за правилно в обжалваната част и моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

2

Третото лице помагач „Директ“ ООД не изразява становище по въззивната жалба на ищеца.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в уважителната част. В отхвърлителната част решението е влязло в сила като необжалвано.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество на спора съдът приема следното:

Съдът е сезиран с искова молба от 16.07.2024 г., с която са предявени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия; 2) обем на реално доставената на 3 ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер на дължимата лихва.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения.

Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че „Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и подзаконови актове по прилагането му. Установява се от представените по делото доказателства, че процесният имот се намира в сграда – етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия.

Законът императивно урежда възникването на облигационно правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.

Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това 4 лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по общите правила на ГПК – напр. с откриване на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.

С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия, изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.

149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.

Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за топлоснабдена сграда – етажна собственост. Тогава всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът придава допълнителни правни последици на придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот – сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия.

Следователно облигационното отношение между топлопреносното предприятие и друг правен субект може да възникне както с изричен писмен 5 акт /при постигане на съгласие за същественото съдържание на договора/, така и презюмирано /със самия факт на придобиване на собственост или вещно право на ползване/. Възникването на ново облигационно правоотношение за конкретен имот /без значение дали изрично или презюмирано/ води до преустановяване на действието за в бъдеще на предходното правоотношение за този имот. Следователно, за да може да се прецени с кое лице ищцовото дружество е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за конкретен имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кого последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.

По делото е установено, че с Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 113, том II, рег. № 6328, дело № 178/2018 г. от 16.08.2018 г. ответникът и трето за настоящия спор лице – И.П.Г., са придобили собствеността върху процесния имот. По делото обаче е представено и Заявление-декларация от 08.10.2018 г. – след сделката, с което ответникът е заявил пред ищцовото дружество искане за откриване на партида за топлоснабдения процесен имот на свое име. Документът е подписан от ответника, като автентичността му не е оспорена в срока за отговор на исковата молба – арг. от чл. 193, ал. 1, изр. 1 ГПК

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в момента на придобиване на процесния имот – 16.08.2018 г., е възникнало облигационно отношение между Л. и И.Г. от една страна и топлопреносното предприятие от друга. С подаване на заявлението обаче на 08.10.2018 г. и с обективираното в същото волеизявление на ответника в настоящото производство да бъде открита партида на негово име за процесния имот е възникнало ново облигационно отношение – само Л. Г. от една страна и ищцовото дружество от друга. Въззивният съд приема, че по делото е доказано качеството клиент на топлинна енергия единствено на ответника в процесния период. В този ред на мисли неоснователни са възраженията на въззивника както по отношение недоказаността на качеството му на потребител на топлинна енергия, така и по отношение на твърдението, че същият следва да бъде отговорен само за половината от задълженията към топлопреносното дружество. Фактът, че трето за спора лице – И.Г., ползва имота в процесния период (видно от представените по делото доказателства – съдебно решение) е ирелевантно за възникване на 6 облигационно отношение между страните по делото. Релевантно е само титулярството на правото на собственост, респ. волята на лицето да бъде открита партида на негово име по отношение на целия имот (както е в настоящия случай). Ползването на имота има значение само във вътрешните отношения между ответника и ползвателя на имота и могат да бъдат предмет на друг съдебен процес, но нямат значение в настоящото производство.