Решение № 9 от 13.01.2025, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№9 гр. П., 13.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Г. Палова

Членове:

Мариана Ил. Да

Асен В. Велев при участието на секретаря С.ка Ст. Коцева като разгледа докладваното от Асен В. Велев Въззивно гражданско дело № 20245200500787 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

С Решение № 107/08.07.2024 г., постановено по гр.д. № 20215230100372 по описа за 2021 г. на Районен съд – П. е уважен предявеният установителен иск от С. Т. В., ЕГН ********** и С. Н. В., ЕГН ********** – съпрузи, с адрес: гр. П., ул. „О. П." №*, срещу С. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С. Т." №**, ет.*, ап.**, че същите са съсобственици на част от поземлен имот с идентификатор *****.***.****, а сега поземлен имот с идентификатор *****.***.****, с площ от 39 кв.м., с административен адрес: гр. П., ул. „Г. С.

Р." №*, с граници на реалната част от имота: югозапад - улица с идентификатор *****.***.**** и улица с идентификатор *****.***.****, югоизток - сграда с идентификатор *****.***.****.*, разположена в ПИ с идентификатор *****.***.****, северозапад - сграда с идентификатор *****.***.****.1, разположена в ПИ с идентификатор *****.***.****, североизток - незастроена част от ПИ с идентификатор *****.***.****, както и сграда с идентификатор *****.***.****.2, с площ от 39 кв.м., построена върху същата част от поземления имот, с реална част при същите граници. Със същото решение е отхвърлен предявеният от С. С. М. иск по чл. 109 от ЗС за осъждане на С. Т. В. и С. Н. В. да премахнат своя преместваем обект „Магазин за хранителни стоки“ от поземлен имот с идентификатор *****.***.****, за собствена сметка. С решението е осъден С. М. да заплати на С. В. и С. В. сторените по делото разноски в общ размер на 1 820,50 лева, съответно е осъден С. М. да заплати по бюджета на съдебната власт и по сметка на Районен съд – П. и държавна такса в размер на 20,00 лева.

1

В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК срещу решението е постъпила въззивна жалба от С. М., чрез процесуалния му представител – адвокат П. М., с оплаквания за неговата неправилност, като постановено в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че същото е постановено в противоречие със закона и съдебната практика, сочеща, че наемател не може едновременно с това да е и владелец на имота, който държи по силата на наемно правоотношение, доколкото съдът е приел, че е изтекла 10-годишна придобивна давност в полза на ищците, без да съобрази, че ищецът е имал качеството на наемател в процесния имот. Неясно от кога съдът бил приел, че е започнала да тече тази давност, като се имало предвид, че последният договор за наем бил сключен 2013 г. и прекратен едва 2020 г., а за периода преди 2013 г. действали други договори за наем, по силата на които ищецът винаги е имал качеството наемател на имота и никога не е демонстрирал намерение да го свои, а го е държал за собственика му, с оглед това, че договорите за наем не били оспорени по делото. Сочи, че ищците никога не са демонстрирали намерение да своят имота, като години наред заплащали наем за него и развивали търговска дейност в дворното място.

Сочи, че спорът възникнал през 2020 г. когато ответникът е прекратил договора за наем с В.и и е образувал гр.д. № 198/2020г. по описа на РС - П. за освобождаване на имота му, което дело спечелил. В. го обжалвал и било образувано в.гр.д. № 357/2021г. по описа на ОС – П., като едва след това образували настоящото дело и в момента делото в ОС – П. е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Намира, че ищците правели опит да присвоят чуждия имот, за да не прекратят търговската си дейност, упражнявана от години, доколкото въпросният имот бил в централната част на гр. П., като тези техни намерения стават известни едва през 2021 г., когато са образували настоящото дело. Доколкото имотът е имал различни собственици през тези години не ставало ясно кога, по отношение кои собственици и по какъв начин ищците са демонстрирали намерението си да владеят общия им имот. Намира решението за немотивирано, като липсвала конкретика по отношение начина и периода на осъществяване на предпоставките по чл. 79 от ЗС, както и правни изводи в тази връзка. Сочи, че в имота на М.и винаги е имало един търговски обект и той е бил собственост на В., именно поради което са сключвани договорите за наем, включително този от 2013г., в който било записано, че се отдават 50 кв.м. за ситуиране на търговски обект.

Невярно ищците изопачили фактите, че били наели празното дворно място, което било зад магазина. Сочи, че първият договор за наем с В. е сключен през 1998 г. от С. М., а в този от 2002 г. било записано, че се отдават под наем 25 кв.м. на ул. „Г. Р." №* – от лицето на имота, върху който е поставен металният павилион. Последният договор бил продължен с нов договор за наем от 2006 г., с който С. М. е отдал общо 50 кв.м. от дворното място и в който е посочено, че се отдава за търговски цели. През 2013 г. тези 50 кв.м. отново са отдадени под наем от наследниците на последния, като в него било изрично записано, че мястото се отдава за ситуиране на временния търговски обект. Поради това намира, че ако към 2013 г. наемателят е имал намерение да свои имота, то не би подписал нов договор за наем, съответно намира, че никога не било упражнявано явно владение в процесния имот. Сочи, че съдът не бил обърнал внимание на разпоредбата на чл. 200 от ЗУТ, която поставяла ограничение при придобиване по давност на реални части от недвижими имоти. Намира, че давностно владение не било налице в случая нито по отношение поземления имот, нито по отношение на търговския обект в него, като не се установило 2 кога са извършвани промените в него, кога е разширяван и по какъв начин, доколкото назначената експертиза не отговорила на тези въпроси. Неправилно за тези факти съдът се е позовал на оД.на кадастрална карта от 2010 г. доколкото същата е оД.на през 2012г., но през 2020 г., този обект е бил заличен от КККР. Намира, че отразяването на магазина в КККР не доказва, че същият е в сегашния си вид повече от 10 години. Съдът не е отчел, че коментираното в решението удостоверение за търпимост на строеж е мълчаливо отменено с последващо удостоверение на главния архитект, в което изрично било записано, че „обект с идентификатор *****.***.****.2 е преместваем и отговаря на изискванията на чл. 56 от ЗУТ“. На база това удостоверение била премахната и сградата от КККР на гр. П.. Поради това намира, че не ставало въпрос за два различни обекта, както бил приел съда. Сочи, че магазинът винаги е бил един единствен - в началото като малко метално павилионче, а впоследствие е променяно като площ. Именно затова в договора за наем от 2002 г. било посочено, че се отдават 25 кв.м., а след това този договор бил продължен през 2006 г. за 50 кв.м. от дворното място, съответно през 2013 г. същите тези 50 кв.м. отново били отдадени под наем. Намира, че е налице свръхпетитум, доколкото искът по чл. 109 от ЗС бил оттеглен по реда на чл.

232 от ГПК още в самото начало на производството, което било констатирано и в определението по чл. 140 от ГПК на съда. Отправя искане за отмяна на решението и постановяване на ново такова, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на разноски.

С допълнителна молба, след срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, адвокат М. допълва подадената жалба, като сочи, че ищците не са конкретизирали откога владеят имота и по какъв начин са го стопанисвали, което се отнасяло и за търговския обект. Не били доказали фактическия състав на придобивната давност, като нямало нито твърдения, нито доказателства, че са заплащали данъчни задължения и такси, доколкото такива са заплащани единствено от собствениците. Липсвали твърдения и да са своили имота, да са отблъсквали владението на собствениците, явно да са се противопоставяли, като не става ясно как те лично са го владели, след като в търговския обект дейност не са извършвали физическите лица – В.и, а трети лица – търговци. Намира, че всичко това не е отбелязано от съда, като не била разпределена и тежестта на доказване, с което още изначало съдът бил опорочил процеса.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от процесуалния представител на ищците В.и – адвокат П. А. - А., с който жалбата се оспорва като неоснователна. Излагат се подробни съображения, във връзка с възраженията направени във въззивната жалба. Намира, че от събраните по делото доказателства категорично се доказало, че ищците са придобили по давност имота. Счита първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

В открито съдебно заседание страните, чрез процесуалните си представители, поддържат подадените въззивна жалба и отговор, съответно претендират присъждане на разноски, съобразно представени списъци по чл.

80 от ГПК. Процесуалният представител на ответниците по жалбата възразява за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от жалбоподателя по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Въззивният съд, след като се запозна с изложеното във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото 3 доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като взе предвид доводите, изложени в открито съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

Въззивната жалба е постъпила в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, подадена е от надлежно упълномощен представител на страна, имаща правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, следователно е процесуално допустима за разглеждане по същество.

Първоинстанционният съд първоначално е сезиран с искова молба от ищците С. Т. В., ЕГН ********** и С. Н. В., ЕГН ********** – съпрузи, с адрес: гр. П., ул. „О. П." №*, срещу С. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С. Т." №**, ет.*, ап.** и С. Д. С., ЕГН **********, с адрес: гр. П., бул. „Б." №*, с искане да бъде прието за установено спрямо ответниците, че ищците В.и са собственици по давностно владение на част от Поземлен имот с идентификатор № *****.***.****, с административен адрес: гр. П., ул „Г. С.

Р." №*, с площ от 39 кв.м., при съседи: югозапад - улици с идентификатор № *****.***.**** и идентификатор № *****.***.****; югоизток- сграда с идентификатор № *****.***.****.*, разположена в ПИ с идентификатор № *****.***.****; северозапад - сграда с идентификатор № *****.***.****.1, разположена в ПИ с идентификатор № *****.***.****; североизток незастроена част от ПИ с идентификатор № *****.***.****, а също и, че са собственици по давностно владение и строеж на сграда с идентификатор № *****.***.****.2, с площ от 39 кв. м., построена върху тази реална част от поземления имот с идентификатор № *****.***.****, описана по-горе и при същите граници.

Ищците твърдят, че въз основа на Нотариален акт № 112, том II, нот. дело № 666/1995 г. по описа за нотариалните дела на РС-П., е констатирано правото на собственост върху дворно място, представляващо парцел XXIII-3022, в кв.

174 по плана на гр. П., действащ към 1995 г., с площ от 280 кв.м., при съседи: юг и запад - улици, север - имот XXIV-общински, изток и юг - П. Д., при квоти 1/2 ид. част за Д. С. М. и по 1/4 ид. част за С. С. М. и Н. И. М.а, който имот по действащия кадастрален план на гр. П., бил с идентификатор № *****.***.****, с административен адрес: гр. П., ул „Г. С. Р." №*, с площ от 294 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване - ниско застрояване до 10 метра, при съседи: имот с идентификатор № *****.***.****, имот с идентификатор № *****.***.****, имот с идентификатор № *****.***.****, имот с идентификатор № *****.***.****, имот с идентификатор № *****.***.**** и имот с идентификатор № *****.***.****. Впоследствие, въз основа на Нотариален акт № 16, том I, нот. дело № 32/1996 г. по описа за нотариалните дела на РСП., Н. И. М.а е прехвърлила своята 1/4 идеална част от описания по-горе имот при равни квоти на С. С. М. и ответницата С. Д. С.. Ищците твърдят, че след това съсобствениците са си разпределили ползването на недвижимия имот, съгласно нотариално заверен Договор за разпределение на реалното ползване на съсобствен недвижим имот от 09.04.1996 г. Впоследствие, с Нотариален акт № 136, том III, нот. дело № 1247/1997 г. по описа за нотариалните дела на РСП., С. Д. С. е придобила чрез покупка от баща си - Д. С. М. неговата 1/2 идеална част от дворното място. Ищците твърдят, че през 1996 г. са се запознали със С. С. М., като на описаното дворно място, откъм улица „Г. С.