Решение № 5810 от 15.09.2026, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 14221/2025
- Вид
- Решение № 5810
- Подписан
- 15.09.2026
- Състав
- Мариана Георгиева, Димитър Ковачев, Йоанна Наскова Станева
Цитирани разпоредби
- чл. 149, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 202 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 9 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 51, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 200 · Кодекс на труда
- чл. 200, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 200, ал. 2 · Кодекс на труда
- чл. 201, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 201, ал. 2 · Кодекс на труда
РЕШЕНИЕ
№ 5810 гр. София, 15.09.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Мариана Г.
Членове:
Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело № 20251100514221 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 03.10.2025г., постановено по гр.дело № 705/2025г. по описа на СРС, ГО, 153 състав, е уважен предявеният от С. К. Б. срещу “ДИДАС 12” ЕООД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ и ответникът е осъден да заплати сумата от 22 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени физически болки и страдания, настъпили в резултат на трудова злополука от 10.08.2024г. в павилион за бързо хранене в гр. София, жк “Дружба”, ул. “Иван Арабаджията”, павилион 28, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 07.01.2025г. до окончателното изплащане.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника “ДИДАС 12” ЕООД, в която се излагат оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на първоинстанционното решение и нарушения на материалния закон.
Конкретно се твърди, че в последното съдебно заседание СРС е дал възможност на двете страни да представят писмени защити в седмодневен срок. Ответникът представил такава в указания срок. Ищецът не е спазил 1 определения срок и е представил писмени бележки 6 дни след неговото изтичането. Счита, че по този начин дружеството-работодател е бил лишен от възможност да се запознае с аргументите на насрещната страна, напротив ищецът е сторил това. По тези съображения счита, че е допуснато нарушение на основния принцип в гражданския процес, установен в нормата на чл. 9 от ГПК, а именно – равенство на страните. По същество на спора са наведени твърдения за неоснователност на иска, тъй като пострадалото лице е причинило умишлено процесното увреждане. Поддържа и релевираното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в хипотезата на допусната груба небрежност от работника. Излага, че събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите А. и Б. опровергават твърденията на ищцата за работа при необезопасени условия на труд, изразяващи се в това, че маркучите, свързващи газовия котлон към газовата бутилка, не били прибрани по надлежен начин, осигуряващ сигурни и удобни условия на труд. Освен това, сочи, че ищцата е била с подпетени обувки към момента на злополуката, което е довело до препятстване и затрудняване придвижването в помещението, в разрез с дадените указания и редовно извършвания инструктаж за безопасни условия на труд. В допълнение излага, че след свързване на маркучите между котлона и бутилката, и ищцата имала задължение да осигури правилното и безопасното им положение. Оспорва размера на присъденото обезщетение по доводи, че същото е завишено и не отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли
Насрещната страна С. К. Б. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест. Оспорва наведените доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с предоставената възможност за ангажиране на писмени защити. Поддържа, че релевираните възражения за умишлено причиняване на увреждането, както и за допусната от служителката груба небрежност при изпълнение на трудовите задължения, са недоказани.
По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.
2
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Неоснователни са наведените от въззивника доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, довели до неспазване на основния принцип в процеса – а именно равнопоставеност на страните.
Възражението е обосновано с твърдение, че СРС е предоставил възможност за ангажиране на писмени защити по реда на чл. 149, ал. 3 от ГПК, но въпреки изричното искане на ответника за представянето й след запознаване с тезата на ищеца, е определил еднакъв срок за двете страни. Счита, че по този начин е бил лишен от възможност да изрази становище по изложените от насрещната страна доводи и аргументи. Действително, установено е, че първоинстанционният съд е дал възможност на страните да представят писмени защити в едноседмичен срок. Основателна е тезата на въззивника, че съдът е бил длъжен да осигури възможност на ответната страна да се запознае с писмената защита на ищеца и да вземе отношение по доводите в нея, което е изисквало предоставянето на по-дълъг срок в сравнение с определения срок на ищеца във връзка с искането по чл. 149, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 149, ал. 1 ГПК, след събиране на доказателствата по делото, съдът отново приканва страните към спогодба и ако такава не се постигне, дава ход на устните състезания - израз на правото на защита на страната. Чрез въведените в устните състезания доводи, страната излага своята теза относно фактическите обстоятелства по делото и правните си доводи с цел да убеди съда в правотата на становището си. Според разясненията по т. 11 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС писмената защита не може да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, 3 което страната е изложила устно пред съда; даването на възможност за поточно обосноваване на разбирането на страната по приложението на закона не променя характера на съдебните прения, нито ги прави писмени. По тези съображения се налага извод, че посоченото от въззивника нарушение на чл.
149, ал. 3 от ГПК, независимо че съставлява процесуално нарушение, не води до лишаване на страната от участие в устните състезания. Принципът на равнопоставеност на страните, предвиден в чл. 9 ГПК, не е нарушен.
Представянето на писмена защита от ищеца след изтичане на определения едноседмичен срок – в случая същият е изтекъл на 23.09.2025г., а такава е била депозирана на 24.09.2025г., както и непредоставянето на възможност на ответника да ангажира такава в допълнителен срок, не опорочава постановеното съдебно решение. Уредената възможност за представяне на писмена защита при определени условия – при фактическа и правна сложност на делото в чл. 149, ал. 3 ГПК съставлява единствено писмено излагане на доводите и аргументите в подкрепа на становището на страните по съществото на спора. Писмената защита не е продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната вече е изложила устно пред съда. Този извод се налага от тълкуване на цитираната норма, която не установява процесуална възможност за въвеждане на нови, невъведени в производството обстоятелства, нито позволява за първи път да бъдат правени възражения, спрямо които противната страна не може да ангажира становище.
По същество на правния спор:
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено, независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.
За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител имуществени и неимуществени вреди, трябва да бъдат 4 установени чрез пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – намаляване на имуществения актив, увеличаване на имуществения пасив или направата на разноски, а по отношение на неимуществените вреди – претърпени болки и страдания от пострадалия или лица, които имат право да получат обезщетение (съобразно Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК) и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените имуществени и неимуществени, тоест да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал.
2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде намалена.
Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните доказателства се установява, че към датата на процесната злополука – 10.08.2024г., между ответника и С. К. Б. е съществувало трудово правоотношение, по силата на което последната е заемала длъжността „касиер” в заведение за бързо хранене – жк “Дружба 1”, както и че на посочената дата, през време и по повод извършваната работа – при издаване на храна, пострадалата се спънала в маркуч за газоподаване на газова бутилка и паднала на земята, в резултат на което получила счупвания, обхващащи няколко области на един долен /ляв/ крайник, закрито.
Не се спори между страните, че посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, 5 извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в представеното разпореждане № 35750 от 22.08.2024г. на НОИ – Териториално поделение – София град.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с наличието на основание за изключване отговорността на работодателя при твърдения, че пострадалият е причинил умишлено увреждането; относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване от страна на пострадалия.
Според установената практика на ВКС, когато трудовата злополука е установена с административен акт, в правомощията на гражданския съд е да установи дали са налице предпоставките за изключване отговорността на работодателя, ако пострадалият сам е причинил умишлено увреждането.
Разяснено е още, че разпоредбата на чл. 55, ал. 3 КСО не изключва приложението на чл. 201, ал. 1 КТ, тъй като двете норми имат самостоятелно значение и следва да бъдат тълкувани във връзка една с друга. Прието е, че независимо от наличието на влязъл в сила административен акт гражданският съд, разглеждащ иска по чл. 200 от КТ е длъжен да разгледа своевременно заявените възраженията на ответната страна за изключване на отговорността по чл. 201, ал. 1 КТ, респ. за намаляването , когато е налице груба небрежност. Възражението за умишлено причиняване на злополуката е обстоятелство от значение за преценката за изключване на отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 1 КТ, поради което при предявен иск по чл. 200, ал. 1 от КТ, съдът е длъжен да се произнесе по него, стига да е своевременно въведено.
Разпечатката съдържа 32 от 74 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/86b7498d-2618-41d5-b844-0ffb7875c9d6