Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5 от 15.01.2026, Районен съд - Ботевград

Съд
Районен съд - Ботевград
Дело
Гражданско дело 1135/2025
Вид
Решение № 5
Подписан
15.01.2026
В сила
15.01.2026
Състав
Светослав Иванов Иванов

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№5 гр. Ботевград, 15.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светослав Ив. Иванов при участието на секретаря Християна К. Начева като разгледа докладваното от Светослав Ив. Иванов Гражданско дело № 20251810101135 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по редовна и допустима молба на С. И. М., ЕГН: **********, адрес, чрез адв. А. Д., гр. адрес срещу „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК: №, АДРЕС, с правно основание чл.

22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, 20 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

В исковата молба (ИМ) на С. И. М. се твърди, че:

На 22.04.2024 г. между нея като кредитополучател и ЕООД като кредитодател бил сключен договор за потребителски кредит (ПК), по силата на който кредитодателят предоставил на кредитополучателя сумата от 4 000 лв., срещу задължението тя да бъде върната, ведно с лихва от 920 лв., или 23 % ГЛП (чл. 3 от договора); дължими на 12 вноски (чл. 2), считано от 22.05.2024 г. до 20.04.2025 г. ГПР би 49.11% (чл. 4 от договора, изчислен по реда на чл. 8.4 от общите условия (ОУ). Процесният договор следвало да бъде обезпечен с поръчителство на Multitude Bank в полза на кредитодателя срещу възнаграждение от 3 920 лв. Така общият размер на кредита възлизал на 8 840 лв. Към момента на депозиране на ИМ в Ботевградския районен съд (БРС) кредитополучателят бил платил пет вноски на кредитодателя на обща стойност от 4 667.32 лв., за което е представил платежни нареждания.

Релевират се доводи за пълна нищожност на процесния договора, поради което потребителят/кредитополучателят трябвало да върне само неговата чиста стойност: Ищцата била потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, а съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК договорът за ПК бил недействителен. По силата на чл. 11, т. 10 ЗПК договорът за ПК трябвало да съдържа ГПК към момента на сключването му, който ГПР включвал всички лихви и други, преки и косвени, разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, които били дължими на посредници: чл. 19, ал. 1 ЗПК. Параграф § т. 1 от ДР на ЗПК сочел, че общия разход по кредита за потребителя включвал абсолютно всички разходи за кредита. В процесния случай обаче (1) не било посочено как е формиран ГПР: чл. 22, във вр. с ч. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК; (2) възнаграждението за гарант/поръчител не било включен като ГПР, въпреки че то било предпоставка за отпускане на кредита; (3) договорът за поръчителство бил нищожен; (4) ГЛП не бил посочен за ден. С оглед на изложеното се моли БРС да приеме за 1 установено, че процесният договор за ПК е изцяло нищожен: . 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, 20 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В условията на евентуалност, ако съдът уважи установителния иск (УИ) за нищожност, ищцата моли БРС да осъди ответника да й плати сумата от 2 317.32 лв., която била платена свръх главницата по нищожния договор, и то без основание: чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Претендират се и разноски.

В отговора на ИМ на „ФИРМА“ ЕООД се отстоява, че исковете са неоснователни и моли БРС да ги остави без уважение. Договорът за ПК бил изцяло валиден: Мултитюд Банк (Малта) било независимо юридическо лице (ЮЛ), което нямало нищо общо с ответника „ФИРМА“ ЕООД, а и договорът за гаранция бил самостоятелно от договора за ПК задължение, по който дори банката/поръчителя не била страна. Всички клаузи били равноправни. Претендират се и разноски и се прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ищцата.

След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

На 22.04.2024 г. между С. И. М. като кредитополучател и „ФИРМА“ ЕООД като кредитодател бил сключен Договор за потребителски кредит (ПК) № 1344555, по силата на който кредитодателят предоставил на кредитополучателя сумата от 4 000 лв., срещу задължението тя да бъде върната, ведно с лихва от 920 лв., или 23 % ГЛП (чл. 3 от договора); дължими на 12 вноски (чл. 2), считано от 22.05.2024 г. до 20.04.2025 г. ГПР би 49.11% (чл. 4 от договора, изчислен по реда на чл. 8.4 от общите условия (ОУ). Процесният договор следвало да бъде обезпечен с поръчителство на Multitude Bank в полза на кредитодателя срещу възнаграждение от 3 920 лв. Така общият размер на кредита възлизал на 8 840 лв.

От съдебно-техническата-софтуерна експертиза (СТСЕ) се установява, че: (1) Към м. октомври 2025 г. онлайн платформата „ФИРМА“ ЕООД не е допускала подаването на формуляр без избор на гарант. (2) Изборът на гарант е бил задължителен. (3) Потвърждението на преддоговорната информация включва съгласие за обезпечение. (4) Към 22.04.2024 г. ОУ са позволявали подаване на заявление и без поръчителство, което – според ВЛ – означавало, че е било възможно техническата невъзможност да е била въведена на покъсен етап.

От съдебно-счетоводната експертиза (ССчЕ) се доказва, че: (1) ГПР по процесния договор за ПК е в размер на 121.67 % (при главница от 4 000 лв. и начислена допълнителна сума от 4 840 лв., съгласно формулата по Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК). (2) По този договор са били платени от ищцата на ответното дружество следните суми: 1 990.29 лв. за главница, 842.24 лв. за лихва, 3 264.79 лв. за гаранция, 220 лв. за такса за напомнително писмо.

По правото:

БРС намира, че е сезиран с УИ на С. И. М., ЕГН: **********, адрес, чрез адв. А. Д., гр. адрес срещу „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК: №, АДРЕС, с които се иска от съда да бъде установено, че процесният Договор № 1344555/22.04.2024 г. между „ФИРМА“ ЕООД като кредитодател и С. И. М. като кредитополучател бил изцяло нищожен на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, 20 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; и с осъдителен иск (ОИ), с който, ако бъде уважен УИ, С. И. М. иска „ФИРМА“ ЕООД да бъде осъдено да й плати сумата от 2 317.32 лв., платена свръх главницата по същия договор за ПК: чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ответното дружество оспорва и двата иска като недоказани и неоснователни.

По делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът е указал на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е указал 2 на страните, че всички факти са спорни, освен сключването (размяната на волеизявление) на договора за ПК и договора за гаранция, които са безспорни. Поради това, за да е не/основателен УИ, всяка от страните е следвало да обоснове правните си доводи за не/валидността на договора за ПК. По ОУ ищецът носи доказателствена тежест, за да докаже, че е платил сумата от 2 317.32 лв., а ответното дружество – основанието (юридическия факт), на което счита, че има право да задържи сумата.

По установителния иск:

Съдът намира, че договорът за кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. Съгласно него договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Съгласно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В случая в общия разход по кредита не е включена сумата дължима като възнаграждение за гаранта по кредита (в размер на 3 920 лв.), но задължението за заплащането му значително (почти двойно: с 98 %) увеличава размера на задължението (главницата е в размер на 4 000 лв.), поради което е съществено обременително за длъжника.

По този начин се стига до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ. Изискването за заплащане на таксата гаранция е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, което я прави неравноправна.

Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9, чл. 19, ал. 1, 2 и 4, чл. 29, ал. 4 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен: чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради това съдът намира, че УИ за прогласяване на нищожността на договора за ПК е основателен и следва да се уважи.

Доводът на „ФИРМА“ ЕООД, че договорът за гаранция бил действителен, макар че същият не е предмет на делото, дори да се приеме за основателен, е неприемлив, тъй като, тъкмо защото е действителен, този договор обременява кредитополучателя с разноски по кредита, които не са посочени при ГПР. Възражението, че ГПР към договора за кредит не включвал „услугата за гаранция“, защото това не било задължително, е неоснователно поради съображенията, изложени по-горе.

По осъдителния иск:

Съгласно чл. 23 ЗПК, след като съдът е намерил по УИ, че договорът за ПК недействителен по чл. 22, във вр. с чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9, чл. 19, ал. 1, 2 и 4, чл. 29, ал. 4 ЗПК, то потребителят/кредитополучателят следва да върна на кредитодателя само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящия случай това е главницата от 4 000 лв., която кредитополучателят е получил и дължи на кредитодателя. В настоящия случай от ССчЕ се доказва, че потребителят е платил на кредитодателя общата сума от 6 317.32 лв., от която следва да се приспадне главницата от 4 000 лв. (чл. 77, ал. 1 ЗЗД). Следователно, сумата от 2 317.32 лв. е надплатена от потребителя по един нищожен договор за ПК (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД) в полза на кредитодателя, т. е. без основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Ето защо БРС намира, че и предявеният ОИ е основателен и ответното дружество следва да бъде осъдено да плати на ищцата сумата от 2 317.32 лв. / 1 184.83 евро (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД).

3

По разноските:

При този изход на делото право на разноски има ищцата (чл. 78, ал. 1 ГПК), както следва: (1) за държавна такса – 457.69 лв., (2) за депозит за СТСЕ – 500 лв., (3) за ССчЕ – 500 лв., (4) за необходими разноски транспорт за ВЛ по СТСЕ – 200 лв., или всичко 1 657.69 лв. / 847.56 евро. На основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв право на адвокатско възнаграждение срещу ответното дружество има адв. А. З. Д. за адвокатско възнаграждение по УИ – 1 184 лв., а по ОИ – 632 лв. (чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), или всичко 1 816 лв., без ДДС, респ. 2 179.20 лв., с ДДС, при което се явява основателна претенцията за 2 058.87 лв., респ. 1 052.68 евро, с ДДС. съд

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Ботевградският районен РЕШИ: