Решение № 73 от 08.01.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 73 гр. Варна, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Евгения Мечева при участието на секретаря СтоЯ. М. Г.а като разгледа докладваното от Евгения Мечева Гражданско дело № 20253110106920 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен от М. П. А., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ****** срещу „АБЦ Б.” ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление: гр. Б., ******** иск с правно основание чл.

224, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 1509.31 евро/2951.95 лв. /след допуснато по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение в размера на иска вместо първоначалния такъв за сумата 4410.56 лв./, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, както следва: 15 работни дни за 2021 г. /769.28 лв./, 20 работни дни за 2022 г. /1077 лв./; 20 работни дни за 2023 г. /1077 лв./, 20 работни дни за 2024 г. /1077 лв./ и 8 работни дни за 2025 г. /410.28 лв./, ведно със законната лихва върху сумата 1509.31 евро/2951.95 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 30.05.2025 г. до окончателното й изплащане.

В исковата си молба ищцата М. П. А. излага, че е работила при ответника „АБЦ Б.“ ЕООД на длъжност „Технически сътрудник“, с място на работа: гр. В., ****** при пълно работно време, за времето от 06.11.2018 г. – 19.05.2025 г. Трудовото й правоотношение било прекратено по взаимно съгласие на страните, на основание чл. 325, ал. 1 КТ, считано от 19.05.2025 г.

Твърди, че по различни причини не е ползвала полагащия й се платен годишен отпуск. При прекратяване на трудовия й договор не й е изплатено обезщетение за общо 83 работни дни неизползван платен годишен отпуск през периода 2021 г. – 2025 г. По изложените съображения моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.

1

Ответникът „АБЦ Б.” ЕООД, редовно уведомен, е депозирал писмен отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния му представител – адв. М. Т.. Поддържа становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между страните е било налице трудово правоотношение, съгласно сключен трудов договор № *****2018 г., което е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, по взаимно съгласие, считано от 19.05.2025 г. Оспорва исковата претенция, доколкото в претендирания за заплащане на обезщетение период ищцата няма нито един отработен ден в предприятието на работодателя. Оспорва и размера на исканото обезщетение. По изложените съображения моли исковата претенция да бъде отхвърлена. Претендира разноски.

В проведеното по делото на 17.12.2025 г. открито съдебно заседание ищцата се представлява от адв. Н. С., който заявява, че поддържа подадената искова молба и моли предявеният иск да бъде уважен.

Ответникът се представлява от адв. П. Т., който поддържа становище за частична неоснователност на предявения иск и моли същият да бъдат отхвърлен за разликата над 2000 лв. до заявения размер на претенцията от 2951.95 лв.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.

По делото е обявено за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, че между страните е било налице трудово правоотношение, съгласно сключен трудов договор № ******2018 г., което е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, по взаимно съгласие, считано от 19.05.2025 г.

От заключението на вещото лице Я. В. Л. по допуснатата в производството съдебно-счетоводна експертиза, което съдът цени като компетентно и обективно дадено, последният месец, в който ищцата има наймалко 10 отработени дни, е м. март 2021 г., където лицето е отработило 10 от 21 работни дни. Основното месечно възнаграждение в този период е 650 лв.

Съгласно експертизата, по данни от счетоводството на ответника /допусната е техническа грешка, като в заключението е посочено „счетоводството на ищцата“/ във фиш за м. 05/2025 г. е начислено обезщетение по чл. 224 КТ за 67 дни в брутен размер от 3279.95 лв. на база минимална работна заплата – 1077 лв. или по 48.95 лв./ден. Начислен е ДОД от 328 лв. Нетният размер на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ за 67 дни е 2951.95 лв.

От заключението се установява още, което обстоятелство не е спорно по делото, че дължимият неизползван годишен отпуск е 67 дни, както следва: за 2022 г. – дължимият отпуск е 20 дни, за 2023 г. – 20 дни, за 2024 г. – 20 дни, а за 2025 г. – 7 дни, отчитайки обстоятелството, че трудовото правоотношение е прекратено от 19.05.2025 г.

Спорен е единствено въпросът относно размера на дължимото обезщетение, а именно, въз основа на каква база следва да бъде изчислено същото.

В обясненията си, дадени в проведеното на 17.12.2025 г. открито 2 съдебно заседание вещото лице Л. посочва, че е изчислила обезщетението на база минимална работна заплата за 2025 г., която е в размер на 1077 лв.

Последният месец, в който лицето има трудово възнаграждение и положени над 10 дни в месеца за база за изчисление, е през 2021 г., когато минималната работна заплата е 650 лв. Към момента на изчисляването, когато ищцата евентуално би се върнала на работа и би си пуснала платен отпуск, през 2025 г., минималната заплата вече е променена, като това е логиката за изчисление на база минималната работна заплата през 2025 г. В този смисъл е и Наредбата – не по-малко от минималната работна заплата.

Именно тези обяснения цени и съдът, имайки предвид разпоредбата на чл. 177, ал. 1 КТ, съгласно която за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни, но съобразявайки и разпоредбата на § 7 от ДПЗР на НАРЕДБА за допълнителните и други трудови възнаграждения, съгласно ко я т о размерът на среднодневното брутно трудово възнаграждение при изчисляване на платения годишен отпуск и обезщетенията по Кодекса на труда при пълен работен ден не може да бъде по-малък от този, който се изчислява при възникване на съответното основание от размера на установената за страната минимална работна заплата.

Тоест, базата на която следва да се изчисли дължимото обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск е именно минималната за страната работна заплата през 2025 г., доколкото през м. март 2025 г. е настъпило основанието за заплащането на същото поради прекратяване на трудовото правоотношение между страните.

Тази база е използвала вещото лице при определяне на обезщетението в изготвената експертиза, като прави впечатление, че самият работодател – ответник е използвал същата база при начисляването на обезщетението по чл.

224, ал. 1 КТ във фиша на ищцата за м. 05/2025 г., както изрично е посочено в заключението. Плащане обаче на начислената сума не е последвало.

В този смисъл възражението на процесуалния представител на ответника, че база за изчисление на обезщетението следва да е минималната работна заплата за 2021 г. е неоснователно. Същото не намира опора в закона, а напротив – в противоречие е именно с цитирания пар. 7 от ДПЗР на Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения. Цитираната в хода по същество съдебна практика по никакъв начин не обосновава тезата на ответната страна, доколкото в посочените съдебни актове единствено се застъпва въпросът как принципно се изчислява обезщетението за неизползван платен годишен отпуск.

По изложените съображения съдът намира, че искът е основателен и следва да бъде уважен в пълен размер относно претенцията за неизползвания платен годишен отпуск в размер на 67 дни, като бъде отхвърлен единствено в частта относно претендиране на обезщетение за неизползван отпуск за 2021 г.

/15 дни/ и за още един осми ден през 2025 г.

Следва да бъде посочено, че с влязло в сила протоколно определение от проведеното на 17.12.2025 г. открито съдебно заседание производството по делото е прекратено в частта му по предявения иск с правно основание чл.

3

224, ал. 1 КТ за разликата над 2951.95 лв. до първоначално претендираната сума 4410.56 лв., на основание чл. 232 ГПК.

Предвид направените изводи за основателност на иска, следва да бъде уважена и претенцията за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 30.05.2015 г. до окончателното й изплащане.

При този изход на спора, доколкото ищцата не е представила доказателства за извършени от нея разноски, такива не следва да й се присъждат.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Варненския районен съд сумата в общ размер от 188.20 евро /368.08 лв./, в това число сумата 60.37 евро /118.08 лв./, представляваща дължимата държавна такса в производството, както и сумата 127.82 евро /250 лв./, представляваща платен депозит за вещо лице от бюджета на съда.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „АБЦ Б.” ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление: гр. Б., ****** да заплати на М. П. А., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ****** сумата 1509.31 евро /2951.95 лв./, представляваща дължим нетен размер на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск в размер на 67 дни, както следва: 20 работни дни за 2022 г.; 20 работни дни за 2023 г., 20 работни дни за 2024 г. и 7 работни дни за 2025 г., ведно със законната лихва върху сумата 1509.31 евро /2951.95 лв./, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 30.05.2025 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 224, ал. 1 КТ, като ОТХВЪРЛЯ иска за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 15 работни дни за 2021 г. и за още един осми ден през 2025 г.

ОСЪЖДА „АБЦ Б.” ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление: гр. Б., *****, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Варненски районен съд, сумата 188.20 евро /368.08 лв./, в това число сумата 60.37 евро /118.08 лв./, представляваща дължимата държавна такса в производството, както и сумата 127.82 евро /250 лв./, представляваща платен депозит за вещо лице от бюджета на съда, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Съдия при Районен съд – Варна: _______________________ 4