Решение № 7742 от 17.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7742 гр. София, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Слави Г. Славов при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Слави Г. Славов Въззивно гражданско дело № 20231100511110 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби - по въззивна жалба на „ЖМБ - 1“ АД, подадена чрез пълномощника си адв. С. П. и по въззивна жалба на Администрацията на Министерски съвет, подадена чрез процесуалния представител В.Г. - главен юрисконсулт в дирекция АПОУС срещу решение № 20089803/05.05.2023 г., постановено по гр. д. № 23685/2013 г., по описа на СРС, ГО, 50 състав.

Въззивникът - ищец „ЖМБ - 1“ АД, чрез пълномощника си адв. С. П. обжалва решението в частта, в която са отхвърлени обективно кумулативно съединените осъдителни искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на имот, собственост на ищеца за периода 01.06.2008 г. до 31.03.2013 г. над присъдените 3687.54 лева до размера на 4578 лева или за разликата от 890.46 лева, и искът с правно основание осн. чл. 86 от ЗЗД за разликата от 356 лева, над присъдените 599.36 лева, представляваща мораторна лихва за забава, върху главницата за периода о т 11.09.2009 г. до 31.03.2013 г. Във въззивната жалба се твърди, че необосновано съдът е приел, че обезщетение в размер на 12 % не се дължи от ответника по делото, тъй като имотът е предоставен за ползване и е владян от Министерския съвет. Счита се, че без значение за отношенията с ищеца е 1 обстоятелството, че част от имота е предоставен на Института по публична администрация. В тази връзка моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да присъди допълнително на „ЖМБ - 1“ АД сумата от 890.46 лева по осъдителния иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на имот , собственост на ищеца за периода 01.06.2008 г. до 31.03.2013 г., както и сумата от 356 лева по осъдителния иск с правно основание осн. чл. 86 от ЗЗД.

Претендира присъждане на направени разноски по делото .

Въззивникът - ответник Администрацията на Министерския съвет, чрез процесуалния си представител юриск. В.Г. обжалва решението, в частта, с която е осъден да заплати на „ЖМБ - 1“ АД, на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 3687.54 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на имот, собственост на ищеца за периода от 01.06.2008 г. до 31.03.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 04.06.2013г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е осъден да заплати на осн. чл. 86 от ЗЗД сумата от 599.36 лева, представляваща мораторна лихва за забава, начислена върху стойността на главното вземане за периода от 11.09.2009 г. до 31.03.2013 г., както и в частта, с която е осъден на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати съдебни разноски в размер на 585.17 лева. Във въззивната жалба се поддържа се, че крайният съдебен акт на С РС е недопустим, поради наличие на хипотезата на чл. 126, ал. 1 от ГПК, тъй като към момента на образуване на настоящото производство пред СРС, пред ВКС е било висящо друго дело – гр.д. № 459 от 2012г. на ВКС между същите страни, на същото основание и със същото искане. Счита, че делото е следвало да бъде прекратено на основание недопустимост на исковата молба. Алтернативно се поддържа, че решението на СРС е непълно и необосновано. Намира се за несъстоятелно твърдението, че Администрацията на Министерски съвет е универсален правоприемник на закритото Министерство на държавната администрация и административната реформа, респ. че АМС е приело договора за наем, чиито срок е изтекъл преди министерството да бъде закрито. Релевират се доводи, че ищецът не е изключителен собственик на процесното помещение, а само на 4/5 ид.ч. от сградата, към която принадлежи помещението, поради което е недопустимо да предявява вземания от името на друг съсобственик без изрично упълномощаване за това. Твърди се още, че не само закритото МДААР, впоследствие МС е ползвал процесното помещение. Последното обслужвало цялата административна сграда, а през исковия период етажи и обекти от нея били ползвани от различни субекти, между които Институт по публична администрация и европейска интеграция. Изтъква се също, че претенцията на ищеца за заплащане на лихва от датата на предявяване на предходна искова молба в СГС по друго производство е неоснователна. В този насока счита за недопустимо завеждане на искова молба по отхвърлен иск да се счита за период, от който се уважава последващ идентичен иск. На следващо място се поддържа, че СРС неправилно и незаконосъобразно е приел, че направеното от ответника в първото съдебно заседание възражение 2 за погасителна давност по отношение на претенцията за обезщетение за периода от 01.06.2008г. до 07.08.2010г. е несвоевременно и преклудирано, защото е следвало да се релевира с писмения отговор. Счита се, че в конкретния случай възражението не е преклудирано, тъй като ищецът е конкретизирал исковите си претенции в първото съдебно заседание. С оглед на описаното по – горе се моли настоящата въззивна инстанция да обезсили решението на СРС в осъдителната част и да прекрати производството.

Алтернативно се настоява решението да бъде отменено в частта, в която исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай че то е по високо от минималния регламентиран размер. Претендира присъждане на направени разноски по делото, включително юрисконсулско възнаграждание.

В срока по чл. 263 ГПК и двете страни са подали отговор на въззивната жалба на другата страна, в която развиват подробни доводи за нейната неоснователност.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и са процесуално допустими.

Разгледана по същество, въззивната жалба на въззивникът - ищец „ЖМБ - 1“ АД, подадена чрез пълномощника адв. С. П. е неоснователна.

Разгледана по същество, въззивната жалба на въззивникът - ответник Администрацията на Министерския съвет, депозирана чрез процесуалния представител - юриск. В.Г. е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни процесуално правни норми.

Неоснователно е възражението на въззивника - ответник Администрацията на Министерския съвет за опорочаване на обжалваното решение, на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК, предвид обстоятелството, че към датата на образуване на настоящото производство пред СРС, пред ВКС е било висящо друго дело - гр.д. № 459 от 2012г. на ВКС между същите страни, на същото основание и със същото искане.

Според непротиворечивата практика на ВКС, отводът за висящ процес по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълн о субективно и обективно тъждество между делата. Целта на забраната да се 3 стартира второ дело по същия правен спор е да се елиминира възможността за постановяване на различни решения. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца; обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува. В този смисъл е определение № 3237 от 23.06.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1915/2025 г., IV ГО. В допълнение, в множество съдебни актове- определение по ч.гр.д. № 1962/2025 г. на ІV ГО, определение по ч.гр.д. № 2484/2024 г. на ІV ГО, определение по ч.гр.д. № 2897/2024 г. на ІV ГО, определение по ч.гр.д. № 3777/2024 г. на ІІІ ГО, определение по ч.гр.д. № 411/2025 г. на ІІІ ГО , е разяснено, че разликата в периода на претърпените вреди, за които се претендира обезщетение, изключва обективния идентитет между делата, поради което в тези случаи основанието на чл. 126, ал. 1 от ГПК не е осъществено.

В разглеждания казус отсъства обективно припокриване по смисъла н а чл. 126, ал. 1 о т ГПК, понеже предмет по настоящото дело е правото на обезщетение за ползване на имота на извъндоговорно основание - чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, докато предмет на предходното гр.д. № 47983 от 2009г. на СРС, приключило с решение от 01.12.2010г., потвърдено с решение от 24.01.2012г. по в.гр.д. № 5898 от 2011г. по описа на СГС, недопуснато до касационно обжалване с определение по т.д. № 459/2012 г. на ІІ ТО на ВКС е наемна цена по чл. 232, ал. 2, пр. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 79 от ЗЗД и неустойка по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, уговорени в договор за наем от 26.07.2000г. и допълнително споразумение от 30.09.2003г.

В първото във временно отношение дело /гр.д. № 47983/2009г. на СРС/, ищецът е обосновал паричните си претенции с договор за наем, за който е твърдял, че обвързва ответната страна, докато сега е предявил иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.

Разликата в правопораждащия факт на спорното право по двете дела води до извод за липса на обективна идентичност. Освен това, предмет на настоящото дело е правото на обезщетение за ползване на имота за периода от 01.06.2008г. до 31.03.2013г., а при първото образувано гр.д. № 47983/2009г. на СРС, правнорелевантния интервал е месец ноември 2006г. /за наемна цена/ и от м. декември 2006 г. до м. август 2009г. /за неустойка/. Несъвпадането на времевия отрязък, за който се свеждат претенциите на ищеца по двете дела също е в подкрепа на извода за отсъствие на идентичност на спорното материално право. Ето защо, въззивният състав намира, че не е налице хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК.

По същество обжалваното решение е частично неправилно, по следните съображения:

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че 4 ищецът е собственик на 4/5 идеални части от масивна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. ****, придобита на основание правоприемство, удостоверено с нотариален акт № 29, т. VII, рег. №11040, дело №1064 от 2001г. на нотариус рег. №040, с район на действие РС – София. Счел е, че от показанията на свидетеля Ж. Ц. се установява, че дружество – ищец не упражнява фактическата власт върху процесния имот, а тя се стопанисва от Министерския съвет. Последното обстоятелство се потвърждавало от решение №636 от 28 август 2006г. на МС и решение №425 от 25. юни 2010г. на МС, с които Министерският съвет предоставял сградата за безвъзмездно ползване на различни ведомства. Въз основа на посочените решения на МС, Постановление №194 от 06.08.2009г. /л.36 от първоинстанционното дело/, споразумителен протоколи от 08.03.2007г., докладна записка от 2010г. е приел, че Администрацията на МС е упражнявала фактическата власт върху 82 % от сградата, в това число спорното помещение от 9.7 кв.м., предназначено за абонатна станция. След като е приел за установен правнозначимия факт, че през исковия период ответника е ползвал без правно основание процесното помещение, е достигнал до правния извод, че ответникът трябва да заплати обезщетение за своето неоснователно обогатяване - спестяване на разходи за наемно възнаграждение за ползването на 82 % от помещението, които се равняват на 82 % от определената от съдебно - оценителната експертиза цена (в размер на сумата от 3687.54 лв., равняващи се на 82 % от потенциалния наем за цялото помещение възлизащ на 4497 лева без ДДС.). Така, СРС е уважил иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД до размера на 3687.54 лв. и го е отхвърлил в останалата част до претендираните 8120 лева. Изводите на СРС относно правопораждащите факти са правилни.