Решение № 3218 от 30.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3218 гр. София, 30.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20231100500107 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на В. А. В. срещу решение № 13856/01.12.2022 г., постановено по гр. д. № 10773/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 154 състав, с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу Народното събрание на Република България искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗЗДискр. за установяване осъществена пряка дискриминация по признак „обществено положение“ чрез приемането и обнародването на дискриминационно законодателство, за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, както и за присъждане на сумата 5001 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени душевни болки и страдания, ведно със законната лихва от 05.11.2021 г. до окончателното плащане, като В. А. В. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Народното събрание на Република България сумата 300 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

В жалбата се излагат подробни съображения за неправилност на обжалваното решение. Поддържа се, че същото е постановено при повърхностен доказателствен анализ, без да бъдат обсъдени всички доводи и възражения на страните. Въпреки че съдът указал на ответника, че е в негова тежест съгласно чл. 9 ЗЗДискр. да докаже, че принципът на равно третиране е спазен или наличието на обстоятелства по чл. 7 ЗЗДискр., обуславящи разлика в третирането, с крайния си съдебен акт районният съд не приложил разпоредбата на чл. 9 1

ЗЗДискр., като от мотивите на решението не ставало ясно защо се приема, че принципът на равно третиране не е нарушен. Поддържа се, че от самото съдържание на разпоредбите на чл. 129, ал. 1, чл. 130, ал. 2 и чл. 138 до чл. 142 вкл. от Закона за адвокатурата се установява разликата в третирането, доколкото адвокатите - членове на органите на управление на адвокатурата, имат достьп до Висшия дисциплинарен съд като първа инстанция и до Върховния касационен съд като втора инстанция, а всички останали адвокати имат право на достъп само до Висшия дисциплинарен съд. Сочи се, че с извода, че Дисциплинарният съд и Висшият дисциплинарен съд отговарят на изискванията за независим и безпристрастен съд първата инстанция не е дала отговор на оплакването на ищеца, че е налице пряка дискриминация на база обществено положение, предвид липсата на законово основание за различното третиране на едни адвокати спрямо други. Оспорват се и изводите на районния съд, че дисциплинарното производство по Закона за адвокатурата няма наказателен характер по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКПЧОС. С оглед на предвидените в Закона за адвокатурата наказания (лишаване от право да се упражнява адвокатска професията и глоба в размер до 8 минимални работни заплати за страната) били налице предпоставки за ограничаване на конституционното право на труд и избор на професия, както и за засягане на имуществената сфера на наказаното лице, поради което се счита, че дисциплинарното производство по глава XIII от ЗАдв. има наказателен характер. В подкрепа на становището за наказателния характер на дисциплинарното производство по Закона за адвокатурата се сочи, че то следва да се движи по реда и правилата на НПК, доколкото не са изключени от специалните такива, предвидени в глава XIII, а и разпоредбите в НПК могат да бъдат приложени поради естеството на производството; че всички предвидени санкции в чл. 133 ЗАдв. имат за цел да поправят и превъзпитат дисциплинарно обвиненото лице, да му отнемат възможността да върши други нарушения и да въздействат предупредително по отношение на другите адвокати. Отделно от изложеното, сочи се, че адвокатът няма право на реабилитация по право, а тя зависи от преценката на Висшия дисциплинарен съд. Поради това въззивникът счита, че развилото се срещу него дисциплинарно производство има характеристиките на наказателно такова, поради което и е следвало да му бъде осигурен достъп до независим и безпристрастен съд.

Излагат се оплаквания, че районният съд изобщо не е обсъдил дали има неравенство в третирането и налице ли са основания да бъде приложено някое от изключенията по чл. 7 ЗЗДискр., в частност по чл. 7, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр., като въпреки това се поддържа, че в случая не са налице предпоставки за приложението му, доколкото липсва обективен и разумен критерий, обуславящ разликата в третирането, а и различното третиране не е свързано с допустима от закона цел, нито е пропорционално. Сочи се, че заемането на длъжност в органите на адвокатурата не следва да предпоставя различно третиране на един адвокат спрямо друг, защото органите на адвокатурата имат за цел само да организират самоуправлението на адвокатите и естеството на това занятие не предполага някакво поблагоприятно третиране, както и че ограничаване на правото на достъп до независим и безпристрастен съд на преобладаващата част от адвокатите не е в противоречие с принципа на независимостта и самоуправлението на адвокатурата. Сочи се, че принципът на равно 2 третиране, закрепен в чл. 20 и 21 ХОПЕС, представлява общ принцип на правото на Съюза, който изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано, а наложеният в Закона за адвокатурата критерий не е разумен. Излагат се подробни съображения във връзка със становището на въззивника, че Дисциплинарният съд и Висшият дисциплинарен съд не отговарят на изискванията за независим и безпристрастен съд по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС, а именно - нямат характеристиките на съд; не са създадени в съответствие със закона, доколкото в Закона за адвокатурата е предвидено само създаването им, но не са предвидени правила за формиране на съдебните състави, разпределение на делата, процедура за работа на съда; не разполагат със способи за принуда, с помощта на които да събират доказателства; членовете на тези дисциплинарни съдилища и на Висшия дисциплинарен съд не са независими, тъй като назначаването на членовете на дисциплинарни съдилища и на Висшия дисциплинарен съд зависи от едно мнозинство в адвокатурата – това на САК; мандатът им не е достатъчно продължителен, за да осигури независимост; липсват достатъчно гаранции срещу евентуален натиск спрямо дисциплинарните съдии; няма представител, който да се приеме за независим - да е външен за адвокатурата (например съдия или друг авторитетен юрист). Поддържа се, че по конкретното дисциплинарно производство на въззивника членовете на Дисциплинарния съд при САК и на Висшия дисциплинарен съд не са били безпристрастни, като председателят на първоинстанционния дисциплинарен състав демонстрирал предубедено отношение.

Жалбоподателят счита за недопустимо, че само защото е избрал адвокатската професия няма право да оспори наказанието пред съд, за разлика от всеки работник, служител, всяка друга свободна професия, всеки друг юрист, в това число съдиите, прокурорите, следователите, нотариусите, съдебните изпълнители, съдиите по вписвания, синдиците, които имат достъп до съд по всяко едно дисциплинарно производство срещу тях. В подкрепа на доводите си, въззивникът прави сравнителноправен анализ на уредбата по дисциплинарни производства в Германия и Франция.

С въззивната жалба се оправя искане за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗЗДискр. за признаване за установено по отношение на Народното събрание на Република България, че с приемането и обнародването на разпоредбите на чл. 129, ал. 1 ЗАдв., чл. 130, ал. 2 ЗАдв. и чл. 137, ал. 6 ЗАдв. (обн., ДВ, бр. 55 от 25.06.2004 г.) е извършено нарушение на законодателството, уреждащо равенство в третирането, а именно чл. 20 и чл. 21, § 1 ХОПЕС, чл. 6, ал. 2 КРБ и чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., за осъждане на Народното събрание да промени действащата нормативна уредба - чл. 129, ал. 1, чл. 130, ал. 2 и чл. 137, ал. 6 ЗАдв., с които на база обществено положение определени адвокати са третирани понеблагоприятно от други адвокати, за осъждане на ответника да се въздържа в бъдеще от приемане на дискриминационно законодателство, регламентиращо адвокатурата на база обществено положение, както и за осъждане на Народното събрание на Република България да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди - претърпени душевни болки и 3 страдания в резултат на приемането и обнародването законодателство, в размер на 5 001 лв. Претендират се разноски. на дискриминационно

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Народното събрание на Република България, чрез юрк. А.С., с който се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба и за правилност на обжалваното решение, като се излагат подробни съображения. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушения на чл. 9 ЗЗДискр., както и че е обсъдил всички доводи на ищеца и е мотивирал в съответствие с изискванията на процесуалния закон решаващите си изводи за неоснователност на исковете.

Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Въззивната жалба е редовна и процесуално допустима.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и съдържащите се във въззивната жалба доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

В исковата молба се излагат твърдения, че ищецът е адвокат, вписан в регистъра на адвокатите с личен № **********. Срещу него била подадена жалба, че умишлено се е ползвал от обезсилен изпълнителен лист, издаден въз основа на документ по чл. 417 ГПК, която жалба формално изхождала от Л.Д.П.. По жалбата било образувано дисциплинарно производство, като впоследствие му било повдигнато обвинение, че е извършил следните дисциплинарни нарушения: уронил престижа и достойнството на адвокатурата; проявил очевидно невежество; нарушил задължението си да излага само истината пред органи на съдебната власт. В хода поизводството ищецът поддържал, че същото се води по неавтентична молба, изхождаща от лице, различно от посоченото като подател, че към момента на подадване на молба за образуване на изпълнително дело не е бил уведомен за постановеното съдебно решение в производството; че като процесуален представител на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД и на подпомагащата го страна „С.Г. Г.“ ЕООД, той не е получил съобщения за постановеното решение; че преписи от решението били изпратени на адресите на управление на дружествата, а не на ищеца, в качеството му на процесуален представител; че ищецът не бил уведомен от клиентите си за постановеното решение, нито че същото впоследствие е влязло в сила като необжалвано. Във връзка с тези свои твърдения ищецът поискал да ангажира гласни доказателства пред Дисциплинарния съд. На първото проведено заседание Дисциплинарният съд по свой почин решил да разпита лицата, които са получили съобщенията, адресирани до „Първа инвестиционна банка“ АД и до „С.Г. Г.“ ЕООД, като по искане на ищеца бил допуснат и разпит на още един служител на „С.Г. Г.“ ЕООД. Изложени са твърдения, че дисциплинарният съд не е положил усилия да призове свидетелите. При проведеното второ заседание Дисциплинарният съд докладвал устни откази на допуснатите свидетели и заличил определението, с което същите са допуснати, като бил разпитан само ангажираният от ищеца свидетел, при разпита на който председателстващата състава адв. Никофорова реагирала негативно, че свидетелят бил „наговорен“. По отношение на нея се излагат твърдения, че въртяла отрицателно глава, въздишала с досада при всяко искане на ищеца, прекъсвала го, а в същото време 4 любезничела с представителя на САК, като по този начин проявила обективна пристрастност. С решение от 13.08.2021 г. дисциплинарният съд при САК наложил на адв.