Решение № 545 от 26.04.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 545 гр. Пловдив, 26.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско дело № 20235300500845 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Постановено е решение № 374/30.11.2022 г. по г. д. № 441/2022 г. по описа на РС Карлово, с което е признато за установено в отношенията между страните, че М. М. А., ЕГН ********** дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Франция, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, ЕИК ***, сумата от 5085,11 лева, представляваща дължима и неизплатена главница по договор за кредит №***, сключен на 20.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявление по чл. 410 от ГПК – 28.02.2022 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед № 177/09.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 235/2022 г. по описа на РС Карлово, като исковете са отхвърлени за разликата над 5085,11 лева до пълния предявен размер от 8024,99 лева, представляваща главница, за сумата 8140,80 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.01.2021г. до 15.01.2027г. и сумата 554,14 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на лихвата за забава за периода от 15.02.2021г. до 16.02.2022г., за които суми включително, е издадена заповед № 177/09.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д.

№ 235/2022 г. по описа на РС Карлово, както и са присъдени разноски между страните.

Депозирана е въззивна жалба вх.№ 10126/20.12.2022 г. от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., със седалище Париж, Франция, с регистрационен номер № ***, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. клон България, ЕИК ***против решение № 374/30.11.2022 г., постановено по г.д.№ 441/2022 г. по описа на РС Карлово, в частта, с която са отхвърлени предявените искове за установяване на дължимост на суми по договор за кредит №***, сключен на 20.12.2019 г., за които е 1 издадена заповед № 177 от 09.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл.

410 от ГПК по ч.г.д. № 235/2022 г. по описа на РС Карлово, както следва: за разликата над 5085,11 лева до пълния предявен размер от 8024,99 лева, представляваща главница; 8140,80 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.01.2021 г. до 15.01.2027 г. и 554,14 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на лихвата за забава за периода от 15.02.2021 г. до 16.02.2022 г., като са изложени подробни оплаквания за неговата неправилност и необоснованост.

Поддържа се, че процесният договор за кредит не е недействителен по смисъла чл. 23 от ЗПК, доколкото в него са посочени ГПР (48,63%) и общата сума, дължима от потребителя (22 259,16 лева), като в чл. 3 от договора са обективирани и взетите предвид допускания, с което всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК са изпълнени. Сочи се, че в тази връзка, както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на ГПР, а същите са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК.

Поддържа се също така, че предвидената в договора такса „ангажимент“ не води до заобикаляне на изискването по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като срещу нея не се дължи никакво поведение на кредитора, а същата представлява част от възнаграждението на кредитора по договора, дължимо като насрещна престация от кредитополучателя за това, че е получил заем при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора. Сочи се, че уговарянето на подобно еднократно платимо допълнително възнаграждение в нисък размер, наред с възнаградителната лихва, дължима ежемесечно, не противоречи на императивна правна норма, както и добавено към всички останали разходи по кредита, не надхвърля допустимия размер на ГПР от 49,99%. Изложени са доводи за наличие на валидно сключен договор за застраховка и платена от кредитодателя застрахователна премия по него, с оглед представен по делото сертификат, съгласно чл. 382, ал. 6 от КЗ, поради което основателно се явява и вземането на жалбоподателя за посочената в договора за кредит застрахователна премия. Моли се за отмяна на решението в атакуваната му част и вместо това уважаване и на отхвърлената част от предявените установителни искове. Претендират се разноски.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от М. М. А., чрез адвокат Л. Н., с който се оспорва същата, като неоснователна. Излагат се съображения в подкрепа на атакуваната част от решението. Претендират се разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Франция, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, ЕИК ***срещу М. М. А., за установяване дължимостта на суми, за които е издадена заповед № 177/09.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 235/2022 г. по описа на РС Карлово, а именно: 8024,99 лева - главница по договор за кредит №***, сключен на 20.12.2019г.; 8140,80 лева - възнаградителна лихва за периода от 15.01.2021г. до 15.01.2027г.; 554,14 лева - обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на лихвата за забава за периода от 15.02.2021г. до 16.02.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявление по чл. 410 от ГПК – 28.02.2022 г. до окончателното плащане. В условията на евентуалност при отхвърляне на 2 установителните искове поради ненастъпила предсрочна изискуемост на претендираните вземания по заповедта, са предявени осъдителни искове за същите суми.

Претенцията е обоснована с твърдения за сключен на 20.12.2019 г. между страните договор за кредит №***, за сумата от 8000,00 лева при годишен лихвен процент – 27.13 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 32.62 %, за срок от 84 месеца, с обща стойност на плащанията по договора в размер на 22259,16 лева, размер на погасителните вноски от 264,99 лева, с падеж 15-то число на месеца, с краен срок на плащане до 15.01.2027 г. Сумата по заема била предоставена на заемателя, чрез превод по банковата му сметка. Ответникът преустановил плащанията по заема на 15.01.2021 г. и на основание чл. 5 от договора, считано на 15.02.2021 г. цялото вземане по договора станало предсрочно изискуемо, поради просрочие на две вноски, за което същият бил уведомен писмено. За предявените суми е депозирано заявление по чл. 410 от ГПК и издадена посочената заповед по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 235/2022 г. по описа на РС Карлово, срещу която длъжникът е възразил по реда на чл. 414 от ГПК. В тази връзка на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване съществуването на вземането, удостоверено в заповедта за изпълнение, с което се обосновават предявените по делото искове в законоустановения едномесечен срок.

В подаден по реда на чл. 131 от ГПК отговор от М. М. А., предявените искове са оспорени като неоснователни, при предявени възражения за недействителност на основание чл. 22 от ЗПК на договора за заем изцяло, евентуално нищожност поради противоречи с добрите нрави на клаузата за възнаградителна лихва. Оспорено е надлежното обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора.

За да постанови решението, в атакуваната му сега част, с която са отхвърлени установителните претенци, районен съд е приел, че процесният договор за заем е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, което поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита и дали допълнителните компоненти по такса ангажимент в размер на 280,00 лева и застрахователна премия в размер на 3984,96 лева, са включени в ГПР, доколкото покриват разходи, подлежащи на включване в ГПР. Посочено е, че съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят дължи връщане на чистата стойност по кредита, без лихви и други разходи, като не се дължи и сумата от 280,00 лева – такса ангажимент, която е установена с клауза, недействителна на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Така искът е приет за основателен за сумата от 5085,11 лева – главница (след извършено приспадане на извършените от ответника плащания по договора от 2914,89 лева от общия размер на главницата от 8000,00 лева), ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 28.02.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, като разликата до пълния предявен размер на главница, както и сумата за възнаградителна лихва и обезщетение за забава не е дължимо, съответно исковете отхвърлени. Прието е, че не се дължи произнасяне по евентуално съединения иск, доколкото предсрочната изискуемост по договора за кредит е обявена по надлежен ред.

При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно, а в обжалваната част и допустимо. Поради това, на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК, следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, с изключение на случаите на установени нарушения на императивни материалноправни норми, които 3 въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

От фактическа страна не е спорно сключването в писмена форма на договор за кредит №***/20.12.2019 г. между страните за сумата от 8000,00 лева, с включена застрахователна премия от 3984,96 лева, при годишен лихвен процент – 27.13 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 32.62 %, за срок от 84 месеца, с обща стойност на плащанията по договора в размер на 22259,16 лева, размер на погасителните вноски от 264,99 лева, с падеж 15-то число на месеца, с краен срок на плащане до 15.01.2027 г., с включени по чл. 2 от договора клауза за заплащане на 280,00 лева – „Такса ангажимент“, срещу което кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен процент, която е дължима при усвояване на кредита, като кредиторът я удържа от общия му размер и клауза за покупка на застраховка „Защита на плащанията“, според която размерът на кредита за същата ще бъде платен директно на застрахователя, посочен в застрахователния сертификат, а сумата в поле „застрахователна премия“, разделена на равен брой вноски, съответстващи на броя на погасителните вноски по кредита. Договорът е представен, ведно с погасителен план и общи условия на л.6-л.13 от делото на РС. Няма спор и относно това, че заемната сума по този договор е предоставена на заемополучателя при посочените в договора условия и усвоена по банков път, като това се установява и от приетото по делото заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което настоящата инстанция кредитира, като компетентно изготвено и обосновано. От заключението също така се установява, че заемополучателят е извършил плащания по договора в общ размер от 2914,89 лева, както и че при включване на сумите от 280,00 лева – такса ангажимент и 3984,96 лева – застрахователна премия, при договорна лихва в общ размер от 10274,20 лева, ГПР по договора би бил 43,34%.