Решение № 266 от 29.05.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 266 гр. Дупница, 29.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирослав Р. Саневски при участието на секретаря ЛИЛИ К. ИВАНОВА като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело № 20261510100600 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

„ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, ЕИК: 201196810, със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Триадица“, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап.1, е предявило срещу М. М. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 422, вр. с чл.415 от ГПК.

Ищецът твърди, че на 06.07.2024г., при условията на ЗПФУР, между страните бил сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 496768. По силата на така сключения договор Кредиторът-ищец предоставил на Кредитополучателя-ответницата К. паричен заем в размер 900.00 лв. Отпусната сума е била усвоена от длъжника на каса на „Изипей“ АД. Съгласно чл.4, ал.3, т.2 от Договора за кредит главницата в размер на 900.00 лв. е дължима на 11 вноски, като първите 10 са в размер на 81.82 лв., а последната- в размер на 81.80 лв.

Към датата на депозиране на исковата молба ответницата не е платила никакви суми по кредита, поради което ищецът претендира същата да му заплати сума в размер на 572.40 лв., представляваща дължимата главница за периода от 03.11.2024г. до 02.05.2025г., ведно със законната лихва, считано от датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, до пълното погасяване на дължимата сума.

Претендира и присъждане на разноски по заповедното и исковото производства.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва изцяло предявения иск. Ответникът излага пространни съображения за нищожност на договора за кредит, поради противоречието му с императивни разпоредби на ЗПК, ЗЗП и 1

ЗЗД, както и на добрите нрави. Твърди, също така, че дължимата сума е изплатена изцяло на кредитора.

Съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните, а се установява и от приложения Договор за потребителски кредит № 496768, че на 06.07.2024г., между М. М. К. и „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД е сключен договор за заем при условията на ЗПФУР, по силата на който Кредиторътищец е предоставил на Кредитополучателя-ответницата паричен заем в размер 900.00 лв.

Отпусната сума е била усвоена от длъжника на каса на „Изипей“ АД. Съгласно чл.4, ал.3, т.2 от Договора за кредит главницата в размер на 900.00 лв. е дължима на 11 вноски, като първите 10 са в размер на 81.82 лв., а последната- в размер на 81.80 лв.

От заключението на вещото лице Г. Х. по назначената от съда съдебно-счетоводна експертиза се установява, че видно от издадена Разписка №0700022567800161 от „Изи пей“ АД, на 06.07.2024г. на М. М. К. е изплатена в брой сумата от 900.00 лв., на основание Договор №496768, по нареждане на „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД.

Налице е едно постъпило плащане от страна на кредитополучателя от 05.08.2024г., в размер на 190.00 лв.

ГПР по Договора при представяне на обезпечение е в размер на 48,4%. Тоест предвидената в договора неустойка по чл. 3 ал. 2 не е включена при определяне на Годишния процент на разходите по Договора за кредит. При добавяне на неустойката по чл.

3 ал. 2 в размер от 462.90 лв. на 900 лв. срок на погасяване 330 дни на 11 вноски с фиксирана главница годишен лихвен % - 40,15 %, размерът на ГПР би бил 230%.

Анализът на така установените факти и обстоятелства по делото, налага следните правни изводи:

Предявен е установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите, за които по ч.гр.д. 2263/2025г. по описа на Районен съд-Велико Търново е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В тежест на ищеца е да докаже съществуването на вземането -сключването на договора за кредит и предаването на сумата по него съгласно уговореното, поемането на задължение от ответника да върне заетата сума, както и размера на претенцията си. С оглед на представените по делото писмени доказателства, съдът приема за установено сключването на процесния договор за кредит между страните и изпълнението на задължението на кредитора по него за предоставяне на заемната сума. Установено е също така, че срокът на договора е изтекъл с падежа на последната погасителна вноска и не е обявяван за предсрочно изискуем. Няма данни по делото процесният договор да е бил обявяван за предсрочно изискуем, което е право на кредитора.

Във връзка с гореизложеното следва да се посочи, че основният спорен между страните въпрос е дали предвидената неустойка следва да се включи като компонент от ГПР.

В тази връзка следва да се изложат следните съображения: по отношение на сключения между страните договор се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит.

2

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по кредита - §1, т.4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи 3 неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С 321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.145, ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, остА.лите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145, ал.1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. За да възникне правото на ответника да претендира уговорената неустойка в сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно неустойката да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото в договора основание за нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната стрА., в случай че не изпълни своите 3 задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Уговорката за неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно (така TP № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС). В този смисъл е и разрешението в т. 1 на ТР 1/2013 на ОСГТК, съгласно което съдът може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за 4 приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Тази принципна постановка се аргументира с чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Начинът на определяне на неустойката, както и границите й, не са определени с императивни правни норми, поради което договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на неустойката. Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази и константната практика на СЕС относно тълкуване на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирА. в националното право на Р България именно със ЗПК. В този смисъл в Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед възприетата от СЕС дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.

В настоящия случай съдът намира, че уговорената между страните неустойка е нищожна, доколкото същата не отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като в тази връзка следва да се изложат следните съображения: предвидената неустойка в общ размер от 462.90 лева доближава почти 50% от размера на главницата от 900.00 лева; уговорката, че същата се дължи разсрочено обосновава извода, че действително единствената й цел е да увеличи възнаграждението на кредитора над 4 максимално допустимия размер, като по този начин същата по естеството си представлява скрита такса, която би следвало да бъде включена като компонент от ГПР. При включването на вземането за неустойка в ГПР, последният би възлязъл на над 230 %, съобразно заключението на вещото лице. По този начин ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва и е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед констатираното противоречие между посочения в договора размер на ГПР и действителния му размер се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК , тъй като в него не е отразен действителният процент на ГПР. В тази връзка следва да се посочи, че годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т.

Разпечатката съдържа 25 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8670a150-caa5-42be-a847-78c7b21d2b13