Решение № 256 от 10.04.2020, Окръжен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№………./.........04.2020г. гр.Варна

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ в открито съдебно заседание, проведено на пети март две хиляди и двадесета година, в състав

СЪДИЯ

: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА при секретар Мария Манолова

Като разгледа докладваното от съдията

Търговско дело № 819 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по т.д.№ 819/2019г. по описа на ВОС е образувано по молба на „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.Ал.Дякович 45, представлявано от С.С.Т., чрез пълномощник адв.А.Х., с която е предявен иск с правно основание чл.422 вр. чл. 415 от ГПК за приемане на установено между страните, че ответницата М.Н.П. с ЕГН ********** *** дължи на ищеца : сумата от 16 500 евро, представляваща невърната на падежа 17.01.2016г. главница по предоставен й от ищеца кредит, дължима по Договор за предоставяне на кредит №170714/17.07.2014 г., подписан между „Варна Кредит Груп" ООД, ЕИК *********, гр. Варна, ул. „Ал. Дякович" №45 и М.Н.П. ЕГН **********, удостоверен в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №109, т.2, peг. №4752, д. №284/2014 г. на нотариус № 196 О.С.с район на действие ВРС, вписан в Служба по вписванията гр. Варна, с вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно входящ регистър №15210, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 18.02.2019г. до окончателното плащане на дълга и сумата от 3993.57 евро, представляваща мораторна /законна/ лихва за забава в плащането на главницата за периода от 18.01.2016 г. до 18.02.2019 г. /след допуснато изменение по отношение размера на иска, направено по реда на чл.214, ал.1 от ГПК/, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.

417 от ГПК по ч.гр. д. № 2637/19г. по описа на ВРС, 43-ти състав.

Ищецът настоява за присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.

В исковата молба се твърди, че по силата на

Договор № 170714/17.07.2014г., е предоставил на ответницата М.Н.П. паричен заем в размер на 16 500 евро, за срок от 18 месеца, като кредитополучателят се е задължил да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, при условията на договора. Паричните задължения по договора за кредит №170714/17.07.2014 г. са удостоверени в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №109, т.2, per. №4752, д. №284/2014 г. на нотариус № 196 О.С.с район на действие ВРС, вписан в Служба по вписванията гр. Варна, с вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно входящ регистър №15210, по силата на който, длъжницата - кредитополучател и ипотекарен гарант М.Н.П. ЕГН **********, е обезпечила вземането на кредитора „Варна Кредит Груп" ООД ЕИК ********* за дадената в заем сума, ведно с неустойката за забава, лихвите и другите вземания по договора за кредит. Кредитополучателят не е погасил задължението си за главницата от 16 500 евро на падежа 17.01.2016 г., поради което от изтичането му следва да се счита в забава, съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД. Ответницата е изпаднала в забава от 18.01.2016г., като задължението за мораторна лихва от началото на периода до 18.02.2019 възлиза на 5171.23 евро. Поради подадено възражение в срока по чл.

414 от ГПК от длъжника, ищецът обосновава интереса си от предявяване на специалния установителен иск.

Ответната страна М.Н.П. е депозирала писмен отговор в законоустановения срок, с който оспорва предявените искове по основание и размер. Не оспорва наличието на банков кредит, но счита, че Договор за предоставяне на кредит № 170714 от 17.07.2014г. е нищожен, тъй като клаузата относно годишния лихвен процент противоречи на добрите нрави, и същата не е проявила юридическо действие, което обуславя нищожност на кредитната сделка на основание чл.11, ал.1, т. 9 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК. Същият не съдържа императивните реквизити по чл.11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от ЗПК с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - потребителския договор за кредит не поражда правен ефект поради изначалната му недействителност. Сочи, че е заплатила дължимите за 18 месеца лихви в общ размер от 7 362.54 евро. Твърди, че след прекратяване на действието на договора е извършила още 16 плащания по 409. 03 евро в общ размер на 6544.48 евро, от които разполага с платежни нареждания само за 13 от плащанията или за 5317. 39 евро, тъй като останалите плащания е правила директно в касата на кредитора и същият не й е издал разписки. Поради нищожността на договора за потребителски кредит, извършените от нея плащания на договорна лихва и плащанията след падежа на кредита в общ размер на 13 907.02 евро, трябва да се отнесат за погасяване на предоставената в заем главница в размер на 16 500 евро. Съответно счита за основателен иска само за разликата над 13 907.02 евро до претендираните 16 500 евро, като настоява за отхвърляне и на претендирания иск за лихва за забава върху сумата от 13 907.02 евро. На следващо място счита, че уговорения месечен лихвен процент от 2, 479 %, който се равнява на

29,75 % годишно, противоречи на добрите нрави, доколкото уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва, съобразно преобладаващата съдебна практика. Сочи се, че ДПК е уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва, която е съществен елемент на договорното съдържание има за последица изначална недействителност на кредитната сделка. Освен това се твърди, че ДПК е недействителен ab initio на основание чл. 22 ЗПК и поради неспазване на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК, т.к. в съдържанието му не е включен ГПР, както и поради незаписване в договора дали потребителят има или няма право на отказ от него, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден.

Позовава се на разпоредбата на чл.23 от ЗПК. Настоява за отхвърляне на иска в съответната част и присъждане на разноски.

С допълнителната искова молба ищецът се противопоставя на изложените в отговора възражения. Излага, че разпоредбата на чл.19 от ЗПК в редакцията й към датата на сключване на договора 17.07.2014 г. ДВ бр.30/26.03.2013 г. дава легалното определение на ГПР на разходите по кредита и начина за неговото изчисляване. В чл.19 ЗПК не се съдържа законово изискване за максималния размер, какъвто е въведен впоследствие с изменението на ЗПК в ДВ бр.35/22.04.2014 г. в сила от 23.07.2014 г. Счита, че при сключването на договора за страните е била налице свободата на договаряне, прогласена в чл.9 ЗЗД, и не е съществувала императивна правна норма, на която тази договорна клауза да й противоречи. Излага, че, тъй като посоченото изменение на чл.19 ЗПК е много близко по време след сключването на договора за потребителски кредит между страните, новата разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК би могла да служи като ориентир досежно това, дали размерът на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Годишният размер на уговорената в чл.5 ал.1 от договора възнаградителната лихва е само 29,75% на годишна база, което е много по-малко от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, което налага правния извод, че уговорената между страните по спора възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, поради което и договорът не е нищожен.

На следващо място се излага, че за процесния случай към 17.07.2014 г., когато е сключен договора за потребителски кредит, действаща е била нормата на чл.4 ал.1 т.2 ЗПК в редакцията й преди изменението, т.е. в редакцията в ДВ бр.58/30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 година. Съгласно приложимата разпоредба -чл. 4, ал. 1, т. 2 от ЗПК от обхвата на приложение на разпоредбите на ЗПК са изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека на недвижим имот, каквото обезпечение в случая е налице.

Законодателят е предвидил изрично, че за този вид договори се прилагат разпоредбите на чл. 5, 6, 16 - 18, 25 и 33а от ЗПК, поради което разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК, с произтичащите правни последици по чл.22 от ЗПК са неприложими в конкретния случай. Оспорват се твърденията за извършени плащания за разликата над 4908.36 евро до 6544.48 евро. Оспорват се твърденията на ответницата, че с извършените вноски след прекратяването на договора е погасявана главницата.

Позовава се на TP 3/27.03.2019 г. по тълкувателно дело №3/2017 г., съгласно което „когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл.

76, ал. 2 от ЗЗД т.е. погасяват се първо разноските и лихвата, а след това главницата.

С отговора на ДИМ ответницата изразява становище за неоснователност на възраженията, въведени с ДИМ, като сочи, че в ГПР се включва както лихвите, така и други компоненти по кредита, като именно размера на ГПР не следва да надвишава петкратния размер на законната лихва. Счита се за несъстоятелен довода, че тъй като процесния договор е сключен преди измененията на закона от 23.07.2014г. то липсва основание да бъде прогласена неговата нищожност поради невключване в съдържанието му на ГПР.

Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗПК в редакцията в ДВ, бр. 35 от 22.04.2014г., която е приложимата материалноправна норма към процесната кредитна сделка, разпоредбите на ЗПК не намират приложение спрямо договорите за предоставяне на кредит, обезпечени с ипотека, като за този вид договори се прилагат съответно разпоредбите на чл. 5, 6, чл. 9. ал. 3 и 4, чл. 10, 10а, чл. 11, ал. 1, т. 1 - 7, 9 - 20 и 22 - 27 и ал. 2, 3 и 4, чл. 14, 16, 17, 18, 25, чл. 32, ал. 1, 2, ал. 3, т. 1 и 2 и ал. 5 - 8, чл. 33, 33а и § 1 от допълнителните разпоредби. По силата на тази норма, договорите за кредит, обезпечени с ипотека следва да включват в съдържанието си приложимия в правоотношението ГПР. Сочи се, че това тълкуване по приложението на нормите на чл.22 и чл.23 се потвърждава и обстоятелството, че в приетия Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители (ДВ бр. 59 от 29.07.2016г.) се съдържат, абсолютно идентични разпоредби на тези на Закона за потребителския кредит. Позовава се на задължителните указания на СЕС, дадени с Решение на съда от 21.04.2016г. по дело С-377/14, че е от основно значение потребителят да получи информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, тъй като от една страна предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара и позволява на потребителя да сравни офертите за кредит. От друга страна му дава възможност да прецени обхвата на поетите от него задължения.

След преценка на събраните писмени доказателства, заключението на вещото лице и доводите на страните СЪДЪТ приема за установено следното:

По заявление на ищеца по реда на чл.417 ГПК с представен документ по ал.3 – нотариален акт, съдържащ задължение за заплащане на парични суми - е образувано ч.гр.д.№ 2637/2019г. по описа на ВРС, по което съдът е издал заповед № 1339/19.02.2019г. за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Длъжникът М.Н.П., като кредитополучател е осъдена да заплати следните суми, произтичащи от Договор за предоставяне на кредит №170714/17.07.2014 г., подписан между „Варна Кредит Груп" ООД, ЕИК *********, гр. Варна, ул. „Ал. Дякович" №45 и М.Н.П.

ЕГН **********, удостоверен в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №109, т.2, peг. №4752, д. №284/2014 г. на нотариус № 196 О.С.с район на действие ВРС, вписан в Служба по вписванията гр. Варна, с вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно входящ регистър №15210, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 18.02.2019г. до окончателното плащане на дълга, както и сумата от 5171.23 евро, представляваща мораторна /законна/ лихва за забава в плащането на главницата за периода от 18.01.2016 г. до 18.02.2019 г. Присъдена е внесената държавна такса в размер на 847.70 лева, както и адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева, на осн.чл.78, ал.1 от ГПК.