Определение № 255 от 05.05.2025, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 255 гр. Варна, 05.05.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Диана Д. Митева като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно търговско дело № 20253001000153 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по частна жалба, подадена от името на З.

А.

К. срещу определение

№60/06.03.2025г. по електронно дело

20243200900005 (ТД № 5/2024 г.), по описа на Окръжен съд – Добрич , с което по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК е отказано поисканото изменение на постановеното по делото решение, чрез допълването на присъдения адвокатския хонорар до поискания размер от 6540лв.

Частната жалбата е подадена в срок, считано от дата на връчване на обжалваемия акт на пълномощника на страната. Подателят адвокат З. е натоварена от упълномощено от ищеца К. адвокатско дружество, с пълномощно с права за всички инстанции (л.54 делото на ДОС). Авансово дължимата такса е внесена. Определението за изменение на обжалваем съдебен акт в частта за разноските подлежи на обжалване пред въззивния съд и производството по частната жалба е процесуално допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2 вр. чл. 248 ал.3 ГПК.

Жалбоподателят ищeц , чрез адв. З., твърди, че при разглеждане на искането съдът необосновано е пренебрегнал списъка на страната и доказателствата за реално направени плащания на договорен хонорар в полза на данъчно задължено лице и не е отчел адекватно фактическата и правната сложност на казуса. Сочи, че противно на тълкуването, указано в практиката на СЕС и на ВКС, е съдът е намалил присъдената сума, разходвана за адвокатската защита под минимум, предвиден в НМРАВ. Моли обжалваното определение да бъде отменено, като възложените на насрещната страна разноски се завишат поне до размера, съразмерен на уважената част от исковете от изплатения само по едната от претенциите минимален хонорар.

Насрещната страна ответник ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, чрез адв. Д. е оспорил в отговора по жалбата оплакванията на жалбоподателя, като се е позовал на обоснованото с ниската правна и фактическа сложност на делото определяне на дължимите от осъдения ответник разходи, след уважаване на 1 основателно възражение за прекомерен размер на адвокатския хонорар. Моли за потвърждаване на обжалваното определение.

Варненският апелативен съд, с оглед наведените оплаквания и представените пред първоинстанционния съд доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционният съд е разгледал съединени претенции на жалбоподателя, за присъждане на обезщетения за два различни вида вреди, дължими от застраховател, покрил риск по застраховка гражданска отговорност на автомобилистите. С акта по съществото на спора е присъдена само част от 60 000лв от поискани 80 000лв за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от две средни телесни увреждания на различни крайници и цялата поискана компенсация на имуществените вреди в размер на 406.80лв, представляващи разходи за лечение на уврежданията. При предявяване на тези претенции първоначално ищецът е искал да бъде освободен като материално затруднено лице от такси и разноски и е представил договор за правна защита и съдействие с адвокатското дружество „Я. и съдружници“ от 20.09.2023г., в който не е било обявен конкретно договорен хонорар, но е посочено, че възнаграждението е определяемо по реда на чл. 38 ал.2 ЗАдв. Съдът обаче е отказал да приложи чл. 83 ГПК, като е намерил, че ищецът е в състояние да поеме тежест на съдебните разноски и след внасяне на таксата е разменил книжата по делото. В отговора си, наред с цялостната защита по същество (оспорване на всеки от правопораждащите елементи на отговорността на автомобилиста, вредите и остойностяването на справедливо обезщетение, както и акцесорното задължение за лихви и обосноваване на насрещно възражение за съпричиняване), ответникът е заявил условно възражение за прекомерност на претендирано адвокатско възнаграждение за представителството на ищеца, в случай че надхвърля минималните размери по НМРАВ. В последното заседание, след приключване на съдебно дирене в три открити заседания (след възобновяване на спряното до приключване на наказателното разследване за транспортното престъпление) и събиране на множество писмени доказателства, три експретизи и свидетелски показания, пълномощникът на ищеца е представил списък по чл. 80 ГПК, в който изрично е заявен като направен разход и изплатен адвокатски хонорар за обслужването на клиента по това дело в размер на 8700лв, фактуриран от упълномощеното данъчно регистрирано адвокатско дружество и отчетен като касово плащане с бон от фискално устройство на 07.11.2024г. Обоснованият с приложена фактура и касов бон списък не е бил оспорен при приемането му от съда, но в пледоарията си пълномощникът на ответника бланкетно е поискал редуциране на прекомерен размер, като това искане би могло да се отнесе и към първоначалното възражение по разноските.

Макар и без да излага нарочни мотиви, в решението си съдът е редуцирал поисканите от ищеца разноски по списъка (сбор от 13 109.27лв, от които 8700лв адв. хонорар) до само 3000лв деловодни разноски и 3000лв хонорар.

Обжалваното определение е постановено по своевременно подадената молба от името на ищеца за изменение на това произнасяне и присъждане на още 3540лв до достигане на размер на хонорара от 6540лв, който без да 2 превишава минималното нормирано по тарифата възнаграждение, е съразмерен с основателната част от исковете(сбор от 6540лв) и съответен на правната и фактическа сложност на спора.

Съответно на процесуалния въпрос, разгледан от първата инстанция по реда на чл. 248 ал.1 ГПК, въззивният съд дължи преценка само на адекватността на размера на установените като направени от ищеца разходи, тъй като предпоставките за възникване на отговорност на ответника за неоснователно причинен съдебен спор не са спорни.

На първо място, обстоятелството, че при предявяване на делото страните са договорили безплатно представителство не изключва последващо изменение на уговорката им, особено след промяна на условията, при които е бил поет първоначалния ангажимент от представителя. В случая, отреченото от съда материално затруднение е достатъчно, за да възникне нужда от предоговаряне на услугата, която адвокатът е приел да изпълни в хипотеза на чл. 32 ал.1 ЗАдв и затова с допълнително договорения и фактуриран от довереника хонорар, удостоверен и като получено касово плащане, несъмнено страните са изменили първоначалното си съгласие за ползване на безплатна услуга. Затова и обосноваването на определянето на размер на възнаграждението на адвоката с делегираната по чл. 38 ал.2 ГПК преценка на съда е в явно противоречие с приложимото към този случай право и оплакванията на жалбоподателя за незакаконосъобразност на акта са основателни.

Въззивният съд преценява, че при обосноваване на претенция за реално направени разходи(каквито се доказват убедително с представените неоспорени доказателства към списъка на страната) и направено, макар и под условие бланкетно възражение за прекомерност, приложимо е правилото на чл. 78 ал. 5 ГПК. Специалната обективна отговорност за разноски по съдебен спор, уредена в чл. 78 ГПК, е производна от принципите на равнопоставеност и добросъвестност в процеса и затова е ограничена до конкретно изброени разходи, пряко свързани със съдебния процес и съответно очаквани за участниците в него. Носителят на съдебно признатото право е легитимиран да получи справедлива компенсация за онези разходи, които прави разумно и съразмерно на нужната защита, като преценката за адекватността им е фактическа и обективно обоснована, без да зависи от субективната готовност да се ползва луксозна услуга. За разлика от довереника и доверителя му, които изразяват взаимното си съгласие по размера на хонорара според личния си субективен интерес, задълженото за разноски трето лице не участва в договарянето на услугата, и затова то следва да има право да ограничи отговорността си до стойност, която е съпоставима с правната и фактическата сложност на казуса, определена по критериите на ТРОСГТК 6/2012 на ВКС, приложими в общия случай на чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК. Следва да се подчертае, че обвързващи долни граници на тази преценка, въведени с нормативен акт няма, тъй като наредбата, приета от Висшия адвокатски съвет и конкретно методиката за остойностяване на адвокатските услуги има само оповестително-препоръчителен характер, предназначен да повиши качеството на достъпните за гражданите услуги, но съответствието на този нормативен акт със стандартите на защита на права в рамките на Европейската общност (след тълкуване дадено с решения на СЕС по съединени дела C-427/16, C3 428/16 и C-438/22) се отрича в съдебната практика (Определение № 1468 от 5.06.2024 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 1578/2023 г. , I т. о. и Определение №2948/12.06.2024 на ВКС по к. ч. т. д. №1567/2024, I г. о. , Определение № 1866/28.06.2024г. на ВКС по ч.т.д. 586/2024г, II т. о.). Затова при определяне на конкретния размер на разноските при направено възражение за прекомерност, водещи за съда като орган, компетентен да определи справедливата компенсация, следва да са на първо място вида на разхода, а след това и обосновката за адекватността на размера му със специфичните характеристики на правния спор. Предметът на настоящото дело са две съединени парични претенции, които макар и да произтичащ от общ факт (вредоносно поведение на застрахован автомобилист) подлежат на самостоятелно установяване като вредоносен резултат и конкретно остойностяване на различните по вид вреди. Резултатът от преюдициалното наказателно производство срещу застрахования ограничава съдебното дирене за фактите, покрити от присъдата, но само що се касае до защита на ответника, оспорил претенциите, без обаче да се отразява на начален обем на защитата на ищеца, предприел сезирането на застрахователя въз основа на ползващ го протокол за ПТП. При това положение развитието на процеса е типично за спор по неоснователно отказано от застрахователя справедливо компенсиране на вреди, причинени от застрахования автомобилист и фактическата му сложност е средна при ясно приложимо право, разяснявано многократно в трайно установена практика на съдилищата. Не може да не се отчете и усложнението поради съединяване на претенции за различни по вид вреди.

Въззивният съд преценява, че обемът на необходимата защитата на ищеца включва провеждане на пълно съдебно дирене с възложена доказателствена тежест относно фактите по отговорността на застрахования и опровергаване на възражението за съпричиняване от пострадалия като участник в ПТП. Затова настоящият състав на съда преценява, че правото на компенсиране на разходи за защита по такъв иск следва да се установи в предвидимите за цялостна защита по парични претенции с ясен имуществен интерес размери, които страните са можели да прогнозират при упражняване на процесуалните си права с дължимата грижа и добросъвестност. Общ ориентир за такъв предвидим на пазара размер за защита по типичен спор със средна по степен правна и фактическа сложност е именно методиката, възприета в НМРАВ(действаща в редакция при договаряне на съответната услуга). С оглед самото формулиране на възражението на насрещната страна за прекомерност над тези ориентировъчни за пазара размери, за съдът не може да има съмнение, че в конкретния случай и двамата участници в процеса са възприели този общ за професията на адвоката стандарт като определящ за очакваните разходи на насрещната страна. Изведения чрез правилата по Наредбата (в редакция към момента на договаряне на конкретния хонорар) сборен размер на възнаграждение за двата предявени иска (7450лв.) надхвърля фактурираната от адвокатското дружество облагаема основа, поради което заплатената от клиента с ДДС сума от 8700лв не може да се счита за прекомерен разход и затова липсва основание за намаляването му.

Отговорността на ответника обаче е съответна на успешно защитения в процеса интерес (чл. 78 ал. 3 ГПК), а съразмерната на основателната част от исковете (60406.80/80406.80) част от така направения разход не надхвърля 4