Решение № 6398 от 21.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6398 гр. София, 21.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20221100513331 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20060844/07.10.2022 г. по гр. д. № 3445/2021 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 41 състав, ответникът Българска академия на науките, ЕИК 000662018, е осъден да заплати на ищцата М. А. М., ЕГН **********, на основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 2 640,48 лева – заплатена от ищцата и получена от ответника при начална липса на основание наемна цена за периода 01.07.2019 г. – 30.06.2020 г., ведно със законната лихва от 21.01.2021 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 82, вр. чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 33 и чл. 34 ППЗДС сумата от 500,00 лева – обезщетение за неимуществени вреди от увеличаване на наемната цена по договор за наем № ДНФЛ2/10.01.2018 г. за периода 01.07.2019 г. – 01.07.2020 г., ведно със законната лихва от 21.01.2021 г. до окончателното плащане.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Българска академия на науките е осъден да заплати на ищцата М. А. М. сумата от 1 166,00 лева – разноски за производството пред СРС.

Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответника Българска академия на науките /БАН/, чрез старши юрисконсулт Ц.А.. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Развиват се доводи, че при неговото постановяване решаващият районен съд не е съобразил приложимата подзаконова нормативна уредба, касаеща увеличението на наемната цена на процесното ведомствено жилище и конкретно чл. 36 от Правилника за прилагане на ЗДС /ППЗДС/. Счита, че в разглеждания случай са били спазени императивните повели на чл. 33 и 34 ППЗДС, но съдът е следвало да приложи корективно тълкуване на разпоредбата на чл. 34, ал. 2 ППЗДС, с която се имало предвид, че когато жилището е с показатели, различни от посочените в ал. 1 от чл. 34, размерът на основната наемна цена се определя съгласно Приложение № 1. В тази насока акцентира и върху предвиденото в текста на чл. 23 ППЗДС, че критериите за определяне и степенуване на жилищните нужди на лицата по чл. 22 и критериите за увеличаване или намаляване на наемната цена се определят с правила, утвърдени от ръководителя на съответното ведомство. Поддържа, че незаконосъобразно СРС се е позовал 1 на приетата от експертното заключение по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза /ССчЕ/ стойност на наемната цена за процесния период, изчислена по реда на ППЗДС, без да обсъжда по-подробно разписания в подзаконовия акт механизъм за изчисляването . Счита за незаконосъобразен извода на съда, че е налице ограничение за общия срок на наемното правоотношение по отношение на имотите – публична държавна собственост, но не и за ведомствените жилища – частна държавна собственост. В тази насока твърди, че договорът за наем с ищцата изначално е бил сключен като срочен, като срокът му е бил извънредно продължен с допълнително споразумение до 2020 г. Срочността на наемното правоотношение между страните била обусловена не само от характера на сключения договор за наем и допълнителното споразумение към него, но и от регулиращата ги правна уредба и принципната недопустимост имот частна държавна собственост да бъде предмет на безсрочен договор. В тази връзка сочи за фактически необосновано и в противоречие с чл.

19, ал. 4 ЗДС приетото от СРС, че процесният апартамент представлява публична, а не частна държавна собственост. Твърди, че при неправилен анализ на доказателствата по делото районният съд е достигнал до погрешен извод за основателност на претенцията за неимуществени вреди. Счита за недоказана по делото причинната връзка между твърдените от ищцата болки и страдания и участието на ответника в тези промени в психичното и емоционалното състояние. Изтъква обстоятелството, че Българската академия на науките е юридическо лице по смисъла на чл. 1, ал. 3 ЗБАН и чл. 1, ал. 5 от Устава на БАН и като такова не притежава лична дееспособност, респ. фактически и юридически невъзможно е лично да извършва действие/бездействие, с което да засегне психическото състояние на ищцата. Допълнително сочи, че погрешно в случая е прието възникване на неимуществени вреди за ищцата като резултат от увеличението на наемната цена – реквизит, подлеждащ на свободно договаряне съобразно чл. 9 ЗЗД, който в разглежданата хипотеза е бил изменен по обща воля на страните, а не както се мотивира от съда – едностранно от ответника – наемодател. Поддържа, че в нарушение на принципа на диспозитивното начало, СРС е счел, че е сезиран с твърдения за осъществена от БАН държавна принуда при изменение на цената като реквизит на сключения договор за наем, при липса на заявени подобни претенции в исковата молба. При тези доводи обосновава недопустимост на решението в частта, в която е признато за установено наличието на принуда. Счита, че необосновано завишено съдът е кредитирал изслушаните по делото свидетелски показания, като не е отчел обстоятелството, че свидетелите са лица от приятелски кръг на М. М., които принципно не притежават специални знания относно здравословното състояние на последната. Сочи недоказаност на претенцията за неимуществени вреди, а в условията на евентуалност се релевира възражение за съпричиняване на вредите от страна на въззиваемата посредством приеманите от нея медикаменти без лекарско предписание, както и възражение за прекомерност на претендираното обезщетение. При тези съображения се моли за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищцата М. А. М., чрез адвокат В. П.. Поддържа се неоснователност на заявените с жалбата доводи за неправилност на обжалваното решение и се моли за неговото потвърждаване.

В проведеното на 24.04.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата инстанция въззивникът Българска академия на науките, редовно призован, представлява се от юрисконсулт Ц.А. и юрисконсулт М.Г.. Процесуалните представители заявяват, че поддържат въззивната жалба, нямат нови доказателствени искания пред въззивната инстанция и молят за отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на предявените искове в тяхната цялост. Претендират разноски по делото.

В проведеното на 24.04.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата инстанция въззиваемата страна М. А. М., редовно призована, представлява се от адвокат В.

П.. Процесуалният представител заявява, че оспорва въззивната жалба и няма нови доказателствени искания пред въззивната инстанция. Претендира разноски по делото.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирани страни, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което е процесуално допустима.

2

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не се констатира допуснато от районната инстанция нарушение на императивна материалноправна или процесуалноправна разпоредба при неговото постановяване.

По правилността на обжалваното решение:

Първоинстанционното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон, като настоящият въззивен съдебен състав изцяло споделя изложените в мотивите му фактически и правни съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от М. А. М. срещу Българска академия на науките, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД, вр. чл.

52 ЗЗД, вр. чл. 33 и чл. 34 ППЗДС и на основание чл. 272 ГПК изцяло препраща към тях, като по този начин те стават част от фактическите и правните съждения в настоящия съдебен акт.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съдебен състав е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са подробно и прецизно обосновани с оглед на данните по делото и на събраните по него доказателства, като същите в пълна степен кореспондират с направените такива от въззивната инстанция, поради което и с оглед правомощията си по чл. 272 ГПК настоящият състав намира за ненужно те да бъдат преповтаряни.

Въззивният съд намира доводите, изложени в жалбата, за неоснователни. Във връзка с конкретно наведените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Софийски районен съд е сезиран с обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 82, вр. чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 33 и чл. 34 ППЗДС за осъждане на ответната страна да заплати на ищцата сумата в размер на 2 640,48 лева – заплатена от М. А. М. и получена от Българската академия на науките при начална липса на основание наемна цена за периода 01.07.2019 г. – 30.06.2020 г., ведно със законната лихва от 21.01.2021 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на 500,00 лева – обезщетение за неимуществени вреди от увеличаване на наемната цена по договор за наем № ДНФЛ-2/10.01.2018 г. за периода 01.07.2019 г. – 01.07.2020 г., ведно със законната лихва от 21.01.2021 г. до окончателното плащане.

С проекта на доклад, обективиран в Определение 20206351/02.11.2021 г., и обявен за окончателен без възражения на страните в проведеното на 02.12.2021 г. открито съдебно заседание, Софийски районен съд е отделил, на основание чл. 153 ГПК, като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: 1./ апартамент № 715, находящ се в гр. София, ж. к. ****, е частна държавна собственост и в него ищцата и членовете на семейството са били настанени въз основа на настанителна заповед № РД09-680/22.11.2000 г. на министъра на образованието и науката; 2./ въз основа на настанителната заповед е бил сключен договор за наем при първоначална наемна цена от 55,01 лева; 3./ със Заповед № РД-11-14/10.07.2007 г. на министъра на образованието и науката процесното жилище е било предоставено за стопанисване и управление на ответника, на основание чл. 15, ал. 3 ЗДС, поради което е бил сключен наемен договор № ДНФЛ-2/10.01.2018 г. между страните в настоящото производство; 4./ с допълнително споразумение № ДНФЛ-2-А-1/2019 г. към договора за наем № ДНФЛ-2/10.01.2018 г. наемната цена е била увеличена на 275,05 лева; 5./ ищцата е заплатила уговорената наемна цена в периода 01.07.2019 г. – 30.06.2020 г.; 6/ с т. 3 от Протокол № 11/23.09.2020 г. на УС на БАН е взето решение да не се продължава срокът на настаняване на ищцата и семейството в апартамент № 715.

По делото не е спорно, а и се установява от представената с исковата молба служебна 3 бележка № 14/08.10.2020 г., издадена от директора на Института по металознание, съоръжения и технологии с Център по хидро- и аеродинамика „Акад. Ангел Балевски“ при БАН, че М. А. М. е служител при ответника по постоянен трудов договор № 11/23.10.1995 г., както и че трудовият договор не е бил прекратен към края на процесния период.