Решение № 1549 от 19.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1549 гр. София, 15.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100504746 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 14.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 8118/ 2020 г. на Софийски районен съд, ГО, 154 състав, е отхвърлен като недоказан предявеният от Л. В. М. /ЕГН **********/ срещу Л. Б. Х. /ЕГН *******/ иск с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД за присъждане на сумата 12 000 евро, представляваща наемна цена за ползване на апартамент № 26, находящ се на ет.7 (6- ти жилищен надпартерен етаж- последен етаж) в сградата на ЖСК ******* в гр.София, бул.„******* за периода м. юли 2012 г.- м. юли 2018 г. вкл., ведно със законната лихва върху тази сума от 04.01.2019 г. до окончателното й изплащане.

Постъпила е въззивна жалба от Л. В. М. /ищца по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на горепосочената сума, ведно със законната лихва и разноските по делото.

Въззиваемата страна Л. Б. Х. /ответница по делото/- чрез назначения от съда особен представител по чл.47 ГПК оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено.

Предявен е иск с правно основание чл.232, ал.2, изр.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, 1 становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявения от Л. М. иск по чл.232, ал.2, изр.1 ЗЗД за присъждане на сумата 12 000 евро като недоказан и неоснователен- чл.272 ГПК.

Според въведените в процеса от ищцата фактически твърдения тя и ответницата били обвързани от наемно правоотношение с предмет- собствения й недвижим имот: апартамент № *******- ти жилищен надпартерен етаж- последен етаж/ в сградата на ЖСК „******* на бул.„******* в гр.София, като ответницата Л. Х. заела същия през м.07.2012 г. и се изнесла през м.08.2018 г. Договорът бил сключен устно, при договорена помежду им наемна цена от 200 евро месечно, като „при липса на възможност за плащането на наем натрупаната във времето сума следвало да бъде заплатена накуп от Х. или да бъде приспадната при евентуална бъдеща делба на съсобствените между родителите им недвижими имоти“. Тъй като за процесния период от м. юли 2012 г. до м. юли 2018 г. ответницата- наемател не й заплатила дължимата наемна цена от общо 12 000 евро, ищцата- наемодател претендира сумата да й бъде присъдена на основание чл.232, ал.2, изр.1 ЗЗД.

Действително писмената форма не е форма за валидност на наемните договори, поради което и ищцата може да твърди съществуването на устен договор между нея и ответницата по делото, но дължи да установи чрез пълно главно доказване в процеса съществените елементи на този договор, което в случая чрез допустими от ГПК доказателствени средства не е сторено. За обосноваване на заявената по делото облигационна претенция на доказване подлежат: сключването на договор за наем с предмет- процесния апартамент; наемната цена, която наемателят се е задължил да заплаща срещу ползването; срокът на действие на договора; както и предаването на наетия имот от наемодателя на наемателя. В случая от страна на ищцата Л. М. не са ангажирани доказателства, установяващи по безспорен начин горепосочените релевантни факти и обстоятелства, поради което и твърдяното договорно основание се явява недоказано в процеса. Обстоятелството, че по делото са налични данни и доказателства, според които ответницата Л. Х. е ползвала имота през процесния период, само по себе си не може да обоснове извод за обоснованост и доказаност на 2 претенцията.

Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства- писмени и гласни, не може да обоснове извод на въззивния съд, че страните действително са били обвързани от наемно правоотношение през исковия период. Според дадените от Е. Г.Х.- майка на ищцата, свидетелски показания през м. юли 2012 г. дъщеря й Л. М. била помолена от ответницата Л. Х.- нейна братовчедка, да живее в апартамента й, докато си намери квартира. Ищцата и свидетелката се съгласили и ответницата се нанесла в имота, като след един- два месеца Х. попитала дали може да остане да живее в апартамента, а ищцата поставила условия да заплаща месечен наем от 200 евро, който можело да й бъде „даден накуп в някакъв момент“ или „сумата от наемите да бъде приспадната при бъдеща делба на наследствения апартамент в гр. Благоевград“, който бил наследствен на свидетелката /не на ищцата/ и нейния брат /баща на ответницата/.

Дадените от св. Х.Н.- приятелка на ищцата, показания са в смисъл, че многократно присъствала на телефонни разговори между страните по делото, в които се разбирали, тъй като ответницата не плащала наема от 200 евро на месец, парите от същия да бъдат приспаднати от жилището в Благоевград. Последният път, когато се видяла с Л. М. и децата й в градинка на бул.“Македония“ в София, за пореден път я попитала няма ли намерение да си вземе парите и да си оправи отношенията с братовчедка си и тогава ищцата решила да звънне по телефона, за да си поговорят по този въпрос.

Правилно е прието от първоинстанционния съд, при преценка на посочените гласни доказателства, че въз основа на тях не се установява по безспорен начин наличието на облигационно правоотношение между страните, още по- малко постигането на съгласие по отношение на един от съществените му признаци- наемна цена, поради което и при липсата на други доказателства в тази насока искът на Л. М. е отхвърлен като недоказан. Предвид родствената връзка между ищцата и св. Е. Х.нейна майка, и произтичащата от представените по делото покана и отговори, както и от самите свидетелски показания, заинтересуваност на св. Х. от изхода на спора, дадените от същата свидетелски показания, преценени при условията на чл.172 ГПК, нямат необходимата за обосноваване на претенцията доказателствена стойност, поради което и въз основа на тях изводи за действителните отношения между страните не биха могли да бъдат изведени. Показанията на св. Х.Н., вкл. преценени съвкупно с показанията на св. Х., също не са годни да установят обосноваващите спорното материално право факти и обстоятелства, тъй като не съдържат конкретни данни за сключването на устен договор за наем между страните и за постигнато помежду им съгласие за плащането на наемна цена от 200 евро месечно срещу ползването на имота, отнесени към конкретен времеви момент, свързан с началото на срока на действие на този договор, като присъствието й на проведени между страните телефонни разговори понижава доказателственото значение на показанията и не допринася съществено за обосноваване претенцията на ищцата.

3

Относно останалите представени от ищцата доказателства- покана /л.8 от делото на СРС/ и отговори на покани /л.11 и л.14 от делото/, следва да се отбележи, че в отправената до ответницата Л. Х. покана изобщо не се сочи наличието на наемно правоотношение между страните /сумата 12 000 евро се претендира „за ползването на собствения на Л. М. недвижим имот“/, което навежда на извод, че това договорно основание е въведено едва при предявяването на иска по настоящото дело и то за нуждите на съдебния процес. Доколкото не е спорно по делото, че ответницата Л. Х. е обитавала /ползвала/ процесното жилище през исковия период, при съвкупен анализ на гласните и писмените доказателства може да се приеме извод за съществуващо между нея и ищцата Л. М. правоотношение по договор за заем за послужване- чл.243- чл.249 ЗЗД, в който случай временното ползване на имота се предоставя от заемодателя безвъзмездно на заемателя, който се задължава да го върне.

Същевременно неполучаването на договорена наемна цена в продължение на 6 години, без да са предприети действия по принудителното й събиране или действия по прекратяване на договора и опразване на имота, както и наличието на уговорка за заплащането на „натрупана незаплатена наемна цена накуп или за приспадането й при евентуална бъдеща делба на съсобствените между родителите на страните недвижими имоти“, каквито са фактическите твърдения на ищцата, която уговорка не е документирана, обосновава извод за съществуващо между страните правоотношение, което няма характер на наемно.

При тези данни и доказателства, предвид непроведеното от ищцата пълно главно доказване на релевантните за спора факти и обстоятелства, дължимо в процеса /чл.154, ал.1 ГПК/, и отнасяне на неблагоприятните последици от недоказването в нейна вреда, налага се приемането на извод, че не е налице соченото от ищцата договорно основание и не е налице непогасено договорно задължение на ответницата Х. към ищцата М. във връзка с ползването на процесния апартамент от Х., поради което и правилно искът по чл.232, ал.2, изр.1 ЗЗД е отхвърлен от първоинстанционния съд като недоказан и съответно- неоснователен.

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на ищцата доводи обжалваното първоинстанционно решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.

При този изход на въззивното производство съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски има въззиваемата страна, но разноски от същата, представлявана от особен представител по чл.47 ГПК, не са сторени, поради което и такива с настоящото въззивно решение не следва да бъдат присъдени.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

РЕШИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 14.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 8118/ 2020 г. на Софийски районен съд, ГО, 154 състав.

Решението може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5