Решение № 260028 от 05.02.2026, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ … гр. София, 05.02.2026г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, ГО, IV-Г въззивен състав в публичното заседание на осемнадесети ноември две хиляди и двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВАЛЕРИЯ БАНКОВА

ЧЛЕНОВЕ:

П. МИНЧЕВ мл.с. ЙОАНА КАЦАРСКА при участието на секретаря Полина Василева, като разгледа докладваното от съдия Банкова въззивно гр.д. № 130 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 206502/30.08.2019 г., постановено по гр. д. № 72987/2017 г. по описа на СРС, 28 състав, са уважени предявеният от Р.М.М. срещу Л.И.В. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за недължимост, считано от 12.10.2017 г., на наемни вноски за ползване на бивше семейно жилище по чл. 57 СК и предявеният от Р.М.М. срещу Л.И.В. осъдителен иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 5200 лв., представляваща припадащата се на ответника част от падежиралите в периода 21.07.2015 г. - 11.10.2017 г. вноски, дължими солидарно от бившите съпрузи като страни по договор за ипотечен кредит от 10.07.2006 г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.10.2017 г. до погасяването.

С решението са отхвърлени предявеният от Р.М. срещу Л.В. осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1464 лв., представляваща получена без основание сума за наемни вноски за ползване на бивше семейно жилище по чл. 57 СК, за периода 01.08.2015 г. - 30.03.2016 г., предявеният от Л.В. срещу Р.М. осъдителен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 17 800 лв., представляваща част от получена без основание от Р.М. парична сума, придобита при продажба на наследство на Л.В. от 2006 г. и възражение за прихващане по чл. 103 ЗЗД с вземане на Л.В. за сумата от 5200 лв., представляваща останалата част от получената без основание от Р.М. сума от продажбата на наследството на ответницата от 2006 г., срещу вземането на ищеца в същия размер по иска му по чл. 127, ал. 2 ЗЗД.

С част от решението, имащо характер на определение, е бил оставен без разглеждане предявеният от Р.М. срещу Л.В. отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за установяване на недължимост на сумата от 6664 лв., представляваща вземане на ответника по изпълнителен лист от 28.04.2017 г., за което е образувано изпълнително дело № 314/2014 г. Това определение не е било обжалвано от страните и е влязло в сила.

Решението по иска по чл. 127, ал. 2 ЗЗД е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца Р.М. - „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********.

Съобразно изхода от спора съдът е разпределил отговорността за разноски между страните, като с определение от 07.01.2020 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, съдът е оставил без уважение искането на Л.В. за изменение на решението, в частта за разноските на насрещната страна и е оставил без разглеждане искането на молителя за изменение на решението, в частта за разноските на нейния адвокат, осъществил безплатно процесуално представителство.

Срещу решението, в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, е подадена въззивна жалба от Р.М., в която се поддържа, че в периода 20.07.2015 г. - 31.03.2016 г. Л.И. непрекъснато е пребивавала в бившето семейно жилище, поради което за този период не е имала право да претендира заплащане на наем. В същото време по образуваното срещу въззивника изпълнително дело била събрана сума, която надвишавала дължимите на съпругата наемни вноски за собствената й идеална част от това жилище. Нямало спор по отношение на задълженото лице, получателя на сумите и основанието за плащане, като било ясно и кои задължения са погасени и каква такса е събрана върху тях. Плащанията по изпълнителното дело продължавали и след предявяване на иска, и съдът следвало да съобрази този факт съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Моли въззивния съд да отмени решението, в обжалваната част, да уважи иска и да му присъди разноските за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Л.В., в който се оспорва основателността на жалбата, тъй като ищецът не е успял да отстрани неяснотата относно начина на разпределяне на принудително събраните суми и каква част от тях фактически са били получени от взискателя. Така ищецът не е доказал плащане на сумите, чието връщане претендира, а обстоятелствата около правомерното им събиране и разпределение били извън правомощията на съда. Моли съда да отхвърли въззивната жалба и да й присъди разноските за въззивното производство.

Срещу решението, в частта, с която са уважени исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК и по чл. 127, ал. 2 ЗЗД и са отхвърлени искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и възражението за прихващане чл. 103 ЗЗД, е подадена въззивна жалба от Л. В., в която се поддържа, че решението по иска по чл. чл. 127, ал. 2 ЗЗД е недопустимо, като постановено въпреки наличието на висящо преюдициално производство и без изложени мотиви защо делото не е било спряно. В това производство Л.В. оспорила именно действителността на клаузи от сключения от бившите съпрузи договор за кредит от 10.07.2006 г.

По същество поддържа, че решението е неправилно, тъй като съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и не е отговорил на всички доводи на страните. В СК имало специална уредба на начина на прекратяване на ползването на семейно жилище, която изключвала общата уредба за прекратяване на наемното правоотношение по ЗЗД. Съдът не е бил сезиран и не е постановявал промяна в режима на ползването на това жилище, поради което Р.М. продължавал да дължи на бившата си съпруга месечен наем от 183 лв. за ползване на идеални части от жилището. По иска по чл. 127, ал. 2 ЗЗД ищецът претендирал валута, различна от заплатената, като не бил ясен произходът на сумите, теглени от разплащателната му сметка по кредита. Изтъква редица несъответствия на договора за кредит от 10.07.2006 г. с повелителни правила на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, ЗКИ и др., които водели до нищожността му. Бившата съпруга на Р.М. не следвало да отговаря за заплащането на недължими суми по такъв договор. По отношение на предявените от нея осъдителен иск и възражение за прихващане поддържа, че по делото било установено, че с цел погасяване на ипотечния кредит през 2006 г., изтеглен за задоволяване на нужди и на двамата съпрузи. Л. предоставила на Р. сумата от 23 000 лв., като поддържа, че без нейно съгласие тази сума е използвана за задоволяване и на лични нужди на бившия й съпруг. Алтернативно посочва, че задълженията по кредита са били по-малки от дадената сума, а с част от нея е погасен делът на Р. от кредита, поради което той следвало да й върне неизползваната част, както и равностойността на дела си от кредита.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна Р.М..

Привлеченото на страната на Р.М. трето лице-помагач „Б.Д.“ ЕАД не изразява становище по въззивната жалба.

Процесуалният представител на Л.В. адв. Р.И. е подал и частна жалба по чл. 248 ГПК срещу определението от 07.01.2020 г., в частта, с която е оставено без разглеждане искането за изменение на решението, по отношение на присъденото възнаграждение за безплатно процесуално представителство на Л.В..

Насрещната страна не е подала отговор на частната жалба.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими. По отношение на основателността им съдът съобрази следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира решението за валидно.

По отношение на доводите във въззивната жалба на Л.В. за недопустимост на решението, в частта по иска по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, както и по наведените във въззивните жалби доводи за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от Р.М. срещу Л.В.:

- отрицателен установителен иск по чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. с чл.439, ал.1 от ГПК за недължимост, считано от 12.10.2017 г., на наемни вноски в размер на 183 лв. месечно, за ползване на бивше семейно жилище по чл. 57 СК, за което вземане е издаден изпълнителен лист от 28.04.2017г. по гр.д.

№68964/2014г. по описа на СРС, 117 с-в и е образувано изп. дело №20178380403314 по описа на ЧСИ М.Б., поради това, че наемното правоотношение по чл. 57, ал. 1 СК, възникнало по силата на Решение от 10.06.2015 г. по гр.д. №68964/2014г. по описа на СРС, 117 с-в състав, е прекратено на основание чл. 238 ЗЗД на 12.10.2017г.;

- осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1464 лв., представляваща получена без основание сума за наемни вноски за ползване на бивше семейно жилище по чл. 57 СК, за периода 01.08.2015 г. - 30.03.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.10.2017 г. до погасяването;

- осъдителен иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 5200 лв., представляваща припадащата се на ответника част от падежиралите в периода 21.07.2015 г. - 11.10.2017 г. вноски, дължими солидарно от бившите съпрузи като страни по договор за ипотечен кредит от 10.07.2006 г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.10.2017 г. до погасяването;

- отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за установяване на недължимост на сумата от 6664 лв., представляваща вземане на ответника по изпълнителен лист от 28.04.2017 г., за което е образувано изпълнително дело № 314/2014 г., производството по който е било прекратено с влязло в сила определение.

С отговора на исковата молба Л.В. е предявила срещу Р.М.:

- насрещен осъдителен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 17 800 лв., представляваща част от получена без основание от Р.М. парична сума в общ размер на 23 000 лв., придобита при продажба на наследство на ищцата от 2006 г.;

- възражение за прихващане по чл. 103 ЗЗД с вземане на ищцата за сумата от 5200 лв., представляваща останалата част от получената без основание от ответника сума в общ размер на 23 000 лв. срещу вземането на ответника в същия размер по иска му по чл. 127, ал. 2 ЗЗД.

С молба от 17.12.2018 г. Л.И. е поискала от съда спиране на производството на основание чл. 299, ал. 1, т. 4 ГПК, като е представила входирана в СРС на същата дата искова молба с предявени срещу „Б.Д.“ ЕАД искове за установяване на нищожност на договора за ипотечен кредит от 10.07.2006 г. В последното открито съдебно заседание по делото от 19.12.2018 г.

/л. 136/, съдът е оставил без уважение искането за спиране. Приел е, че не е налице преюдициалност, тъй като Л.В. е навела възражения за нищожност на клаузи от договора за ипотечен кредит и по делото, а заемателят по този договор е привлечен като трето лице - помагач на страната на Р.М.. От друга страна не е имало данни към този момент да е образувано дело по подадената от Л.В. искова молба.

Въззивният съд намира възражението на Л.В. за недопустимост на решението за неоснователно с оглед липсата на данни към приключване на съдебното дирене в първата инстанция на 19.12.2018 г. за висящо преюдициално производство. Следва да се съобрази фактът, че с протоколно определение от 14.06.2022 г. настоящото производство е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с влязъл в сила акт на производството по гр.д. №1598/2021г. на САС. С определение от 22.02.2024 г. въззивното производство е било възобновено на основание чл.

230, ал. 1 ГПК, поради приключване на преюдициалното производство с определение от 25.01.2024 г., постановено по гр. д. № 2715/2022 г., на ВКС, ТК, II т.о. Към датата на устните състезания пред въззивната инстанция не е била налице абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело по смисъла на т.1 от ТР № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, за което съдът следи служебно.