Решение № 3825 от 16.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3825 гр. София, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 99 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА ИЛ. ЧЕРВЕНЯКОВА като разгледа докладваното от ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ Административно наказателно дело № 20261110209902 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН.

Образувано е по жалба на И. Х. Я., ЕГН **********, против наказателно постановление № 25-4332-030839 от 05.12.2025 г., издадено от началник група в СДВР, отдел „Пътна полиция“ при СДВР, с което за нарушение и на основание чл.183, ал.4, т.6 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 51,13 евро (100,00 лева).

С жалбата се иска отмяна на наказателното постановление като незаконосъобразно. Твърди се, че нарушението не било извършено, тъй като жалбоподателят ползвал мултимедията на автомобила за провеждане на телефонен разговор.

В откритото съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя поддържа депозираната жалба и изложените в нея аргументи за отмяна на атакуваното НП. Заявява, че жалбоподателят е провеждал телефонен разговор чрез мултимедията на автомобила, поради което не било налице извършено нарушение. Претендира разноски.

За АНО, редовно призован, представител не се явява в откритото 1 съдебно заседание. Постъпили са писмени бележки от юрк. Пашунов, с които иска жалбата да бъде оставена без уважение, а НП да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на поисканото адвокатско възнаграждение от другата страна.

Съдът намира жалбата за процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежна страна, в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт, съдържа необходимите реквизити и производството е редовно образувано пред РС-София.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

На 25.11.2025 г. срещу жалбоподателя И. Х. Я. бил съставен АУАН № 4598356 за това, че на същата дата около 11:40 часа в град София по бул.

„Васил Левски“, в посока от бул. „Сливница“ към бул. „Княз А. Дондуков”, срещу № 57, докато управлявал лек автомобил марка „Опел“, модел „,,***''“ с рег. № ,,***'', използвал мобилен телефон без устройство, позволяващо употребата му без участието на ръцете.

Актът бил подписан от актосъставителя и един свидетел, след което бил предявен на нарушителя, който го подписал без възражения. Нарушението било квалифицирано по чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП.

АНО счел изложените в акта фактически констатации за доказани и въз основа на него издал обжалваното понастоящем наказателно постановление № 25-4332-030839 от 05.12.2025 г., с което за нарушение и на основание чл.183, ал.4, т.6 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 51,13 евро (100,00 лева).

Изложената по-горе фактическа обстановка се установява единствено от съставения АУАН, тъй като свидетелите И. Ц. и А. Д. дори след предявяването на акта не можаха да си спомнят никакви обстоятелства около извършената проверка и твърдяното нарушение. Нарушението се изразява в използване на мобилен телефон без устройство, позволяващо употребата му без участието на ръцете, което няма как да се установи от писмени доказателства, а единствено от показанията на свидетели-очевидци, но в случая свидетелите нямаха никакви спомени от проверката. Поради това съдът намира, че 2 показанията на свидетелите не допринасят за изясняване на релевантните факти, включени в предмета на доказване по делото, относно обстоятелството има ли извършено нарушение, в какво се състои то и кой е неговият автор.

Свидетелите потвърждават съставянето на АУАН (респ. подписването му като свидетел), но нито един от тях не пресъздава каквито и да било релевантни спомени във връзка с твърдяното нарушение, дори след предявяването и запознаването с процесния АУАН. Свидетелите не можаха да депозират показания, от които съдът да извлече данни относно обстоятелствата, при които е извършено посоченото в АУАН и НП нарушение. Потвърждаването на факта за съставяне на АУАН, полагане на подпис като актосъставител или свидетел на нарушението, не може да замести необходимостта от приобщаване на такива доказателства, от които да се извлекат данни за всички елементи от състава на твърдяното нарушение (от обективна и субективна страна). Двамата свидетели нямаха абсолютно никакъв спомен от тази проверка. Ето защо от техните показания съдът установи единствено авторството на АУАН и подписването му от свидетеля Д., но не извлече информация относно твърдяното нарушение. Самият АНО, в чиято тежест е доказването на административното обвинение, също не положи никакви усилия - негов представител не се яви в съдебно заседание и не ангажира допълнителни доказателства за установяване на административното нарушение, освен представения по делото АУАН. Същият обаче не може да се ползва с доказателствена сила, тъй като служи за повдигане на административното обвинение спрямо нарушителя и изложеното в него нарушение подлежи на доказване чрез способите, доказателствата и доказателствените средства, предвидени в НПК, към който препраща ЗАНН.

Съставеният АУАН доказва единствено, че на процесната дата актосъставителят И. Ц. е съставил срещу жалбоподателя И. Я. акт за установяване на административно нарушение за извършено такова по чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП, но дали действително нарушението е било извършено остана недоказано, понеже тези факти не могат да се извличат само и единствено от съставения АУАН. Не само това, но в съдебно заседание беше разпитана свидетелката Д. Т., която е разговаряла с Я. по телефона и заяви, че жалбоподателят е използвал мултимедията на автомобила за провеждане на разговора. В тази връзка не само, че полицейските служители не си спомнят обстоятелства около твърдяното нарушение, поради което то остава 3 недоказано от техните показания, но дори има и свидетел, който дава показания в насока, че жалбоподателят е използвал мултимедията на автомобила за провеждане на телефонен разговор, като реално показанията на този свидетел не се оборват от нито едно останало доказателство, поради което съдът няма основание да не кредитира думите на свидетелката Т. за липса на извършено нарушение от Я..

При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

В хода на производството не бяха събрани доказателства, установяващи извършването на нарушението от страна на жалбоподателя И. Я..

Действително в преценката си дали да издаде наказателното постановление, АНО се основава на фактическите констатации, посочени в АУАН. При оспорване на издаденото НП, по силата на чл.14, ал.2 от НПК, вр. чл.84 от ЗАНН, в съдебното производство тези констатации обаче нямат обвързваща доказателствена сила. Тази позиция категорично е застъпена и в т.7 от Постановление № 10/1973 г. на Пленума на ВС. Независимо, че в чл.189, ал.2 от ЗДвП е посочено, че редовно съставените актове по този закон имат доказателствена сила до доказване на противното, то това правило се прилага единствено във фазата на административното доказване пред АНО, но не и в съдебната фаза пред съда, където се прилагат правилата на НПК, понеже тази разпоредба противоречи на един от основните принципи в НПК, застъпен в чл.14, ал.2 от НПК и гласящ, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила, каквато дава на акта чл.189, ал.2 от ЗДвП. Друг основен принцип е този за невиновност, застъпен в чл.16 от НПК, съгласно който нарушителят следва да се счита за невинен до установяване на противното с влязъл в сила правораздавателен акт. Приемането на становището, че редовно съставеният акт по ЗДвП има доказателствена сила до доказване на противното, би означавало да се наруши посоченият принцип и да се приема, че след като срещу нарушителя е съставен АУАН, то той е виновен в извършването на посоченото в него нарушение, освен ако това не се обори от други доказателства по делото.

Съдът е длъжен, разглеждайки делото по същество, да установи чрез допустимите от закона доказателства дали е извършено административното нарушение и обстоятелствата, при които е извършено, като дава възможност 4 на наказващия орган да посочи допълнителни доказателства, извън тези, посочени в НП, в подкрепа на обжалваното постановление. Съдът намира, че в процесния случай не се събраха доказателства, сочещи жалбоподателя Я. като извършител на вмененото му административно нарушение, а именно използване на мобилен телефон без устройство, позволяващо употребата му без участието на ръцете. Единствено чрез съставения АУАН не може да се установи твърдяното нарушение, понеже както беше посочено по-горе, същият няма доказателствена сила относно обстоятелствата, касаещи случилото се – време, място, начин на извършване на нарушението и лицето, което го е извършило, тъй като той служи за повдигане на административното обвинение спрямо нарушителя и изложеното в него нарушение подлежи на доказване чрез способите, доказателствата и доказателствените средства, предвидени в НПК. Съдът разпита непосредствено актосъставителя И. Ц. и свидетеля по акта А. Д., но и двамата не успяха да изложат никакви факти относно твърдяното нарушение. Двамата нямаха абсолютно никакъв спомен от тази проверка. Не само, че полицейските служители не можаха да изложат релевантни обстоятелства около твърдяното нарушение, поради което то остава недоказано от техните показания, но дори има и свидетел, който дава показания в насока, че жалбоподателят е използвал мултимедията на автомобила за провеждане на телефонен разговор, като реално неговите показания не се оборват от нито едно останало доказателство, поради което съдът няма основание да не кредитира думите на свидетелката Т. за липса на извършено нарушение от Я.. По делото не се събраха каквито и да било доказателства в подкрепа на издаденото НП, поради което и предвид обстоятелството, че вмененото на жалбоподателя нарушение остана недоказано, атакуваното НП следва да бъде отменено.

В допълнение трябва да бъде отбелязано, че е налице и допуснато съществено нарушение в съставения АУАН и издаденото НП относно квалификацията на деянието. В акта и в наказателното постановление деянието е квалифицирано и наказано по чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП, но това е санкционната разпоредба на нарушението, което следва да се квалифицира по чл.104а от ЗДвП. Това е съществено нарушение, тъй като касае правилната квалификация на твърдяното нарушение, поради което представлява самостоятелно основание за отмяна на издаденото НП. Няма как да бъде приложена и разпоредбата на чл.53, ал.2 от ЗАНН, тъй като тя касае 5 допуснати нередовности само в акта, а тази нередовност е допусната и в издаденото НП, поради което няма как да бъде отстранена от съда.

С оглед изложеното до тук, съдът намира, че издаденото наказателно постановление е незаконосъобразно и следва да бъде отменено.

Предвид изхода на делото, то основателно е искането на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на сторените разноски.

Съгласно чл.63д, ал.1 от ЗАНН, в производствата пред районния и административния съд, както и в касационното производство страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Въз основа на представените доказателства и списък на разноските става ясно, че жалбоподателят е заплатил на адвокат Д. Д. от САК уговорената сума в договора за правна защита и съдействие в размер на 400 евро, като това е станало в брой на 14.10.2026 г. Съдът намира, че не следва да се редуцира размерът на така заплатеното адвокатско възнаграждение, тъй като макар да има направено възражение в тази насока от страна на наказващия орган за прекомерност на претендираните разноски, то с оглед представените доказателства досежно реалното заплащане, възнаграждението не надхвърля дори двукратно размера, посочен в НАРЕДБА № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а адвокатът се яви в откритото съдебно заседание по делото, участва в разпитите на трима свидетели, като един от свидетелите беше доведен именно от защитника. С оглед изложеното до тук и предвид изхода на делото, на основание чл.143, ал.1 от АПК, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 евро, съобразно представения договор за правна защита и съдействие, който е и доказателство за реалното заплащане на уговореното възнаграждение.