Решение № 2442 от 17.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2442 гр. София, 17.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Анна Кофинова при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело № 20241100507684 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 8442/09.05.2024 г. по гр. д. № 39387/2023 г. по описа на СРС, 77-ми състав на основание чл. 59, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, е осъдено да заплати на „А.-С“ ЕООД, ЕИК *******, сумата от 2 034 лева, представляваща цена на ползването на изграденото от „А. – С“ ЕООД съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда – етажна собственост, находяща се на адрес: гр. София, ул. „*******, през периода от 16.03.2022 г. до 12.07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 14.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ответника „Топлофикация София“ ЕАД. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението. Твърди се, че липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е собственик на процесните съоръжения, като се обръща внимание, че възложители на строежа съобразно разрешението за ползване са и други лица, а не само ищеца, съответно ако се приеме, че разрешението за ползване поражда право на собственост, би следвало да се приеме, че останалите възложители са съсобственици с ищеца. Заявено е, че липсва договор за възлагане на строителството на ищеца и доказателства, че същият лично е изградил съоръженията. Сочи се, че ищецът не е подавал заявление/покана за изкупуване на съоръженията. Поддържа се, че не е налице необоснован отказ 1 от ответника да изкупи съоръженията, защото предварителният договор за присъединяване, изграждането и въвеждането на съоръженията в експлоатация, както и изтичането на законоустановения срок за изкупуването им не пораждат вземане за цена на ползване. Направено е възражение за изтекла в полза на ответника придобивна давност върху съоръжението, като се сочи, че същото е във владение на ответника от 17.12.2003 г. и с изтичане на 5годишна давност дружеството го е придобило. Евентуално се поддържа, че правото на ищеца е погасено по давност, като според жалбоподателя давностният срок е три години. Претендират се разноски. Направено е възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „А.-С“ ЕООД е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата. Акцентира върху обстоятелството, че многократно ищецът е изпращал до ответника покани за изкупуване на съоръженията. Сочи, че ответникът признава, че и до настоящия момент не е сключил договор с ищеца. Счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество същото е правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, въззивният съд намира следното:

Съдът е сезиран с иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.

137, ал. 2 ЗЕ от „А.-С“ ЕООД срещу „Топлофикация София“ ЕАД за заплащане на сумата от 2034 лева (след допуснато увеличение на размера на иска по реда на чл. 214 ГПК в проведеното последно открито съдебно заседание пред СРС) - обезщетение за ползване на изграденото от „А. – С“ ЕООД съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда – етажна собственост, находяща се на адрес: гр. София, ул.

„*******, през периода от 16.03.2022 г. до 12.07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 14.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.

Основателността на предявения иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащането на обезщетение за ползване на определена вещ е предпоставена от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки: ищецът да е собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; да липсва 2 правно основание за ползването на вещта; в резултат на ползването да е настъпило обедняване на ищеца за сметка обогатяването на ответника.

Съгласно приложимата разпоредба на чл. 137, ал. 2 от ЗЕ, в случай че изграждането на съоръженията (присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция) се извършва от клиентите на топлинна енергия след съгласуване с топлопреносното предприятие, топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени от клиентите. Процесната разпоредба на закона санкционира разместването на имуществени блага, до което се достига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие, е изграден за сметка на клиент на топлинна енергия, и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до изкупуване на съоръженията топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им. Такъв е именно и настоящия случай.

С оглед датата на изграждането на процесните съоръжения и периода на претендираното обезщетение, в случая следва да са налице и предпоставките на пар. 4, ал. 4а от ПЗР (нова – ДВ, бр. 38 от 2018 г., в сила от 8.05.2018 г.) на ЗЕ, съгласно който е въведено допълнително изискване за дължимост на обезщетението за ползване – покана до топлопреносното предприятие за изкупуване на съоръжението, като ако изкупуването не се извърши за срок от 3 месеца и не е налице обоснован отказ от изкупуване, енергийното предприятие дължи наем по методика, определена от КЕВР, в зависимост от мощността и типа на съоръжението.

По делото е представен договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди от 24.09.2003 г., сключен между топлофикационното дружество и ищеца, в който страните са уредили отношенията си по повод изграждане на нов енергиен обект и присъединяване към топлопреносната мрежа на сграда в етажна собственост, находяща се в гр.

София, ул. „*******. В чл. 24 от цитирания договор страните са постигнали съгласие ищецът да изгради за своя сметка „строежа“, дефиниран в чл. 2 като присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция, съгласно техническите изисквания по предварителното проучване и утвърдените проекти. Посочено е, че до прехвърляне на правото на собственост върху съоръженията на „Топлофикация София“ ЕАД техен собственик е именно изпълнителят. „Топлофикация София“ ЕАД се задължава да придобие собствеността върху изградените съоръжения при условията на разсрочено плащане за срок не повече от осем години, която е предмет на отделен договор.

От представените писмени доказателства – разрешение за строеж, разрешение за ползване, становища на представител на “Топлофикация София” ЕАД, договор за възлагане изграждането на топлопреносните съоръжения от 21.04.2003 г. и от заключението по СТЕ, което настоящата инстанция кредитира като обективно и достоверно, се установява, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора, като: на негово име е издадено разрешение за строежа, предмет на договора; строежът е изпълнен съобразно 3 изискванията на топлопреносното предприятие (изрично обективирано в представените становища от 2003 г.) след сключен договор за изработка с възложител - ищцовото дружество; обектът е въведен в експлоатация и ползването му е разрешено с разрешение за ползване от 17.12.2003 г.

Възраженията в жалбата на ответника, че не е установено при пълно и главно доказване, че ищецът е собственик на процесните съоръжения и съответно не е материално легитимиран са неоснователни, поради следното:

Систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 137, ал. 1-3 от ЗЕ посочва, че когато съоръженията са изградени от клиент/клиенти, същите са тяхна собственост след изграждането им и впоследствие с договор следва да бъдат прехвърлени в собственост на топлопреносното предприятие, като подобна клауза страните са изрично договорили в сключения между тях договор. Горните изводи не се разколебават от обстоятелството, че в разрешението за ползване на сградата изрично е записано в графа, че възложители са собствениците на жилищната сградата. Отбелязването отговаря на нормативните изисквания в ЗУТ и не би могло да се тълкува в смисъл, че топлопреносните съоръжения с цитираното разрешение са преминали в собственост на етажните собственици и са станали обща част, тъй като с разрешението не се учредява или прехвърля право на собственост. Напротив, както вече беше посочено, в съответствие със закона в договора е предвидено, че след изграждането на енергийния обект същият става собственост на ищцовото дружество.

По делото не са представени доказателства за разпореждане от ищеца с правото на собственост върху съоръжението, което е придобито от него по реда на чл. 137, ал. 2 от ЗЕ, вр. чл. 7 и чл. 24 от договора за присъединяване от 2003 г. Поради това настоящият съдебен състав приема, че при условията на пълно и главно доказване ищецът се легитимира като собственик на изградените от него топлопреносни съоръжения в процесния период, с което първата от кумулативните предпоставки от фактическият състав на чл. 59 от ЗЗД е изпълнена.

Неоснователно е възражението на ответника с правно основание чл. 80 ЗС. Фактическата власт върху процесните топлопреносни съоръжения е била предадена от ищеца на ответника въз основа и в изпълнение на сключения между тях договор за присъединяване от 2003 г. при ясната уговорка, че ищецът е собственик на съоръженията до сключване на договор за изкупуването им от ответника. При липсата на твърдения и на доказателства, че топлофикационното дружество е манифестирало пред ищеца действия по своене на вещта, следва да се приеме, че осъществената фактическа власт съставлява държане по смисъла на чл. 69, ал. 2 ЗС, което не е било превърнато във владение (т.нар. преобръщане на владението – interversio possessionis), и съответно няма как да породи правните последици на давностното владение.

Няма спор между страните, че ответникът използва цитираните по – горе съоръжения (по чл. 2 от договора за присъединяване) и посредством същите осъществява доставки на топлоенергия в жилищната сграда, находяща се на адрес: гр. София, ул. “******* за процесния период, което обстоятелство 4 се установява и от заключението по приетата СТЕ.

Видно от съдържанието на събраните по делото доказателства, ищецът неколкократно е отправял надлежни покани към топлофикационното дружество за изкупуване на съоръженията (през 2004 г., през 2014 г. и през 2020 г.), като по делото е представен и изричен отговор от ответника още от 2004 г., с който, макар да се признава наличието на законовите предпоставки за закупуване, се постановява отказ, поради липса на финансови средства за това. Извън това не е посочена друга конкретна причина, която да е мотивирала ответникът да откаже да сключи договор с ищеца при последващите покани през 2014 г. и 2020 г., поради което съдът намира за недоказано възражението на ответника, че е налице обоснован отказ от изкупуване на съоръженията.

Горните фактически и правни изводи обосновават наличието на втората предпоставка от фактическият състав по чл. 59 от ЗЗД, а именно – ответнинкът ползва топлопреносните съоръжения без правно основание.