Определение № 25 от 22.01.2025, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 25 гр. Търговище, 22.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20253500500026 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274 във вр. с 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК 175074752, гр. София, чрез пълномощник юрк. И. Т., против разпореждане № 2427/31.12.24 г. по ч.гр.д. № 1776/2024 г. по описа на РС – Търговище, с което е ОТХВЪРЛЕНО заявлението на дружеството по чл. 410 от ГПК против Г. Ю. Ю. и В. И. М.

„за вземанията за договорно възнаграждение в размер 1064.30 лв., дължимо за периода 15.09.2023 г. – 04.09.2024г., 360.17 лв. – лихва за забава от 16.08.23г. датата на изпадане на длъжника в забава до 04.09.24 г. (датата на предсрочна изискуемост) и законната лихва в размер 305.38 лв., дължима от 04.09.24г. до 29.12.24г.

С оплаквания, че атакуваният съдебен акт е неправилен, въззивникът моли неговата отмяна и уважаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Претендира разноски: 15 лв. - д.такса и 50 лв. юрк.възнаграждение.

Основните оплаквания са типичните в подобни жалби от същия въззивник: І.В разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК са посочени хипотезите, в които заповедният съд може да откаже издаване на заповед за изпълнение, като не разполага с правомощията на този етап да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права (цитира определения на ОДС – Габрово от 2019 г.); заповедният съд неправилно не е отчел разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП; По отхвърленото зявление за договорна лихва: излага доводи, че ГПР е в нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК (до 50% - ограничение, въведено с изменението на ЗПК, в сила от 23.07.2014 г.); „т.е. в случай че съдът постави граница за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %, то автоматично и 1 абсолютно неоснователно се ограничава и размерът на годишния процент на разходите до 35-40 процента, каквото правомощие за разширително тълкуване на императивни правни норми или за дописване на изключения към тях считам все още не е дадено на нито един държавен съд“; (подчертаването и потъмнения шрифт са на въззивника); ІІ. По отношение на законната лихва: сочи, че присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск (бел.съда: който в случая е уважен), и тъй като не се предявявал като самостоятелне иск, не се дължала държавна такса и т.н. цитирайки Решение № 75/16.07.15г. по т.д 519/14г. на ВКС, ІІ т.о., приложимо и в заповедното производство. Въззивникът цитира и част от ТР № 3/2017 г. (т.2) за определяне размера на вземането при предсрочна изискуемост. ІІІ. По отношение на лихвите за забава: счита, че съдът неправилно е отхвърлил заявлението и относно лихвата за забава, която не представлява неравноправна клауза – кредиторът има право да получи възнаграждение за ползване на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане и не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава е обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение, и поради това на осн.чл. 33 от ЗПК и общите условия заявителят е начислил и претендира обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху просроченото плащане за периода, посочен в заявлението.

След извършената проверка по чл. 278 от ГПК съдът намира частната жалба за допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.

За да се произнесе по жалбата по същество, съдът съобрази следното:

На 30.12.2024 г.“ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е депозирало пред РСТ заявление по чл. 410 ГПК за вземане в общ размер 8 120.29 лв., уважено частично – издадена Заповед № 846/31.12.24г. за 2 823.76 лв. – главница по ДПК № 40016888768 от 20.04.23 г., ведно със законната лихва от 30.12.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е ОТХВЪРЛИЛ като неоснователно искането на заявителя в останалата му част, предмет на ч.жалба, както и на претенциите за пакет доп.услуги Фаст (1066.68 лв.) , Флекси (2000 лв.) и 500 лв. тоакса аза извънсъдебно събиране на вземането.

По фактите: Между въззивника от една страна и от друга: Г. И. като кредитополучател и В. М. –солидарен длъжник, е сключен ДПК № 40016888768 от 20.04.23 г, с параметри: кредит: 3 000лв.; за срок 36 месеца; ГПР 48.98%; ГЛП 41.00%; Лихвен процент на ден: 0.11%. Дължима сума по кредита: 5 201.12лв. Възнаграждение закупен пакет доп.услуги Фаст и Флекси общо 2066. 68 лв., като вноската е „дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита“. ОБЩО задължение по кредита и допълнителните услуги: 8 651.12 лв. Общ размер на вноската 240.31 лв. Приложен е погасителен план (л. 11): за 36 вноски, падеж първа вноска- 15.05.23г., последна – 15.04.2026 г. В заявлението е посочено, че солидарните длъжници са направили 3 погасителни вноски и са изпаднали в забава съгласно погасителния план, поради което на 2

14.11.23 г. (изпадане в забава по-голяма от 90 календарни дни) съгл.Тарифа за таксите на Профи Кредит са начислени и суми за извънсъдебно събиране в остатъчен размер 500 лв.

Т.е. общата сума, която следва да върне длъжникът след като ползва в рамките на тези 36 месеца кредитен ресурс 3 000 лв. е 8 651.12 лв.

При така установеното, съдът приема следното от правна страна:

Заявлението е по чл. 410 от ГПК, вземането е предмет на договор за потребителски кредит - чл.9, ал. 1 от ЗПК, с приложимост на разпоредбите на ЗПК и ЗЗП(Закон за защита на потребителите).

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК искането по чл. 410 ГПК се отхвърля когато „се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това“, като нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) дефинира неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, като „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“. Изброяването в ал. 2 не е изчерпателно, по аргумент от чл. 143, ал. 2, т 20 от ЗЗП.

С изменението на ГПК (ред.ДВ. бр. 100/2019 г. ) в чл. 7, ал. 3 и чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК заповедният съд задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като това задължение на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът съобразява и представените към заявлението договор и общи условия, по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.

Съгласно т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, като така изпълнява и изискването на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО те да не обвързват потребителя.

При така посочените параметри на ДПК, според съда, за клаузите в договора, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК, както е и в случая, доколкото с посочените допълнителни 2 услуги в общ размер 2 066.68 лв. кредитът се оскъпява почти двойно, при което и при съобразяване характера на правоотношението и вида на клаузите за доп.услуги и 3 такси извънсъдебно събиране е очевидно съществуването на значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях (така и Решение от 20.09.2018 г. дело C-448/17 на СЕС).

Въззивът намира за неоснователно възражението в ЧЖ, че заповедният съд е надхвърлил правомощията си:

Изхождайки от съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 г. по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване на осн. чл. 267 ДФЕС от Софийски районен съд с акт от 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със страни: „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т., с отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка със служебната проверка на заповедния съд за неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, поради обстотялството, че длъжникът-потребител не участва в производството до издаването на тази заповед, е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в ДПК, сключен между този потребител и съответния продавач/доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.

Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл.

19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, се считат за нищожни.

При ДОГОВОРЕНИТЕ параметри, задължението по изплащане на кредита, заедно с договорната лихва и доп.услуги възлиза общо на 8 651.12 лв. (т.е. почти 3 пъти повече от предоставения кредит от 3 000 лв.).

В разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, изрично е предвидено, че ДПК включва ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В настоящия случай, в договора ГПР е посочен единствено като абсолютна процентна стойност 48.98 %. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и не става ясно при този ГПР какво друго е включено в него, извън ГЛП. Нещо повече: при изчисляване на ГПР (чрез кредитен калкулатор ГПР, calculator.bg), на база всички горепосочени параметри по договора, при заложен във 4 формулата за изчисляване ГЛП 40.50%, се получава ГПР от 137.08 %, надхвърлящ законово допустимите 50 %, респ. стойността на ГПР не е вярно посочена в договора.

От представените документи не става ясно договорените допълнителни услуги предоставени ли са, имат ли характер на услуги, различни от тези, визирани в чл. 10а ал. 2 от ЗПК. Така предвиденото допълнително възнаграждение (общо 2066.68 лв.) оскъпява почти двойно предоставения кредит, при което съдът приема, че е налице е обоснована вероятност по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК(ДВ бр. 100/19 г.) потребителят да е поставен в неравностойно положение спрямо кредитора по договора, като заплаща допълнителни услуги, значително оскъпяващи стойността на получения от него кредит.