Решение № 375 от 12.03.2020, Районен съд - Плевен

Р Е Ш Е Н И Е

№

..... гр.Плевен,

12,03,2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А

Р О Д А

ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ІХ-ти граждански състав, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРА НАЙДЕНОВА при секретаря Цецка Симеонова, като разгледа докладваното от съдията НАЙДЕНОВА гр.д.№7135 по описа на съда за 2019 г. и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба от „К.Б.“***, със седалище и адрес на управление ***, п.к.1606, чрез юрк.Х.Д., против Н.Г.П., ЕГН **********,***. В молбата се твърди, че на 28,09,2016 г. между „***и ответника е сключен договор за кредит №**********, явяващ се четвърти поред, за сумата от 500,00 лева и срок на връщане – 30 дни.

Сочи се, че ответникът е заявил и ползване на услугата „експресно разглеждане“, а уговорения лихвен процент е 16,84 % договорна лихва, и ГПР в размер на 49,6%.

Сочи се, че с настъпване на падежа на договора – 28,10,2016 г. ответникът не е заплатил дължимите суми и е започнато начисляването на наказателна лихва за забава. Твърди се, че въпреки изпратените писма, ответникът не е изпълнил задължението си. Твърди се, че на 23,11,2018 г. вземането срещу ответника е прехвърлено на ищеца, като същият уведомил длъжника за станалата цесия с писмо, получено на 13,12,2019 г. В заключение моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 500,00 лева главница, 529,20 лева наказателна лихва за периода 29,10,2016 г. – 22,11,2018 г. и 92,36 лева такса за експресно разглеждане, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на ИМ до окончателното изплащане, както и деловодните разноски. В писмено становище, изпратено по ел.поща преди с.з., процесуалният представител на ищеца моли съда да уважи предявените искове.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът не депозира писмен отговор. В с.з., за което е редовно призован, ответникът се явява лично и моли съда да разсрочи изпълнението на решението.

Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

От представения по делото Договор за кредит №*** от 28,09,2016 г. се установява, че ***, /действащ под търговскто име Вивус/ и ответника, са сключили по реда на чл.6 от ЗПФУР договор за потребителски кредит за сумата от 500,00 лева, за срок от 30 дни, с уговорена дата на получаване на сумата 28,09,2016 г. и дата на връщане – 28,10,2016 г. В договора е уговорена обща дължима сума от 609,20 лева, 40,98 % лихвен процент и 49,6 % ГПР. Уговорен е начин на получаване на сумата – чрез Изипей. Договорът е подписан електронно. Относно изпълнението на кредитора, по делото е представена разписка за извършено плащане, от която е видно, че „***е наредило превод към ответника на 28,09,2016 г.

Съгласно т.13.2., буква „а“ от Общите условия, от датата на настъпване на падежа на договора, в случая – 28,10,2016 г., кредиторът „***е започнал да начислява и уговорената между страните наказателна лихва, формирана чрез надбавяне на основния лихвен процент, определен от БНБ - 10,01% към договорния лихвен процент - в конкретния случай - 40,98% върху неизплатената главница за периода на просрочието, която към датата на прехвърляне на вземането към ищеца по настоящето производство е възлязла на 529,20 лева.

Видно от представения Договор за прехвърляне на вземания от 23,11,2018 г., „***е прехвърлило вземането си към ответника на ищеца ***, под №638, като общата сума, която е прехвърлена, е в размер на 1188,40 лева, описана подробно в Приложение №1, извадка от което е представена по делото.

По делото е представено потвърждение за прехвърлянето от 23,11,2018 г., както и пълномощно, издадено от „***на „К.Б.“ ЕООД, с което ищецът има право да уведомява длъжниците по цесията от името на цесионера по смисъла на чл.99, ал.3 от ЗЗД.

Видно е от представеното по делото Уведомление за прехвърляне на вземания, че същото е изпратено до длъжника и е получено от неговия баща на 13,12,2018 г.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

За успешното провеждане на предявените искове, в тежест на ищеца е да докаже качеството си на кредитор спрямо ответника - наличието на валидно облигационно отношение между ответника и „4финанс“ ЕООД, предоставяне на дължимите по договора услуги, валиден договор за прехвърляне на вземането на ищеца, надлежно уведомяване на ответника за настъпилото прехвърляне, както и че задължението по договора е станало изискуемо, както и размерът на задължението – главница, лихви и такси.

Ищецът основава претенцията си въз основа вземане на праводателя си по сключения между ответника и него договор за заем. Съдът приема, че от представените по делото доказателства се установява, че между

***, опериращо на пазара на финансови услуги под търговската си марка „***“ и ответника, е сключен Договор за кредит №*** от 28,09,2016 г., по реда на чл.6 от

ЗПФУР. Съгласно посочената разпоредба, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Сключеният договор е оформен съгласно разпоредбите на чл.3 във вр. с чл.2 от ЗЕДЕУУ. Процедурата по сключването на договора за кредит е подробно описана в Общите условия на „***и е в съответствие със ЗПФУР и приложимото законодателство. Кредитополучателят подава заявка за отпускане на кредит, след регистрация в системата на „***“ на интернет страницата на кредитодателя - www.vivus.bg. На посочената страница „***“ предоставят Общите си условия, които кредитополучателят трябва да приеме, както и Стандартен европейски формуляр с цялата преддоговорна информация, с която трябва да бъде запознат, спазвайки изискванията на чл. 8 от ЗПФУР. След подаване на заявката, проектът за договора за кредит се предоставя на кредитополучателя на интернет страницата на „Ви***вус“.

Кредитополучателят трябва да подпише договора, ако го приеме, като това се извършва чрез натискане на бутона „Подпиши“. С натискането на бутона „Подпиши“ от кредитополучателя се счита, че се подписват всяка страница от договора и приложимите Общи условия. С подписването на договора за кредит, кредитополучателят потвърждава, че е прочел и приема условията на Договора за кредит и бланката на Стандартния европейски формуляр, че желае да сключи договора за кредит с кредитодателя и се съгласява последният да преведе сумата по кредита по описаната във формуляра за заявка банкова сметка***. Съгласно точка 2.2 от общите условия кредитодателят дава право на кредитополучателя да поиска допълнителна, незадължителна услуга за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, като същата гарантира получаването на отговор до 15 минути от изпращането й. За използването на услугата за експресно разглеждане на заявката се начислява такса за експресно разглеждане, която се определя спрямо сумата и периода на договора за кредит.

Видно е от представените по делото доказателства, че в процесния случай, на 28,09,2016 г. страните сключват договор за кредит, фигуриращ в системата на „Вивус“.

От представените по делото доказателства безспорно се установява, че съгласно заявката на ответника и условията по договора, сумата е платена на кредитополучателя чрез Изипей.

Поради изложеното съдът приема за доказано, че между страните е налице облигационна връзка, по силата на която „***е предоставило паричен заем в размер общо на 500,00 лева на ответника със задължението същият да я върне в договорения срок.

Съдът приема, че ответникът е редовно уведомен за настъпилата цесия. С договора, уреден в чл.99 и сл. от

ЗЗД, кредиторът по едно вземане прехвърля същото на друго лице, като прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Съгласно чл.99, ал.4 от ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. В приетия по делото договор за цесия, прехвърленото вземане, което преминава към новия кредитор е конкретно определено, чрез подробно индивидуализиране с посочване номера на договора за кредит, имената на длъжника и сумите, които се дължат по него.

Съдът намира, че по делото се установи надлежно съобщаване на цесията на ответника съобразно изискванията на чл.99, ал.4 от

ЗЗД.

Според нормата на чл.99, ал.4 от ЗЗД, както и задължителните указания, дадени в ТР №142-7 от 11.XI.1954 г., ОСГК, съобщаването следва да бъде извършено от цедента /стария кредитор/. Целта на нормативната уредба е да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на вземането. По делото / стр.22/ е представено съобщение, изпратено от ****, до ответника, с което го уведомява за прехвърлянето на вземането. Видно от представената обратна разписка от 13,12,2018 г. е, че съобщението е получно от бащата на ответника.

Настоящия състав на съда счита, че в случая отпуснатият на ответника като физическо лице заем представлява предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП и ответникът има качеството потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Като потребител ответникът разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава 6 на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори, е налице категорично установена съдебна практика /например решение №23/07,07,2016 г. по т.д. №3686/2014 г., І т. о. на ВКС/, която задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09,12,2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02,11,2011 г. по гр.д. №1450/2010 г., I г. о. на ВКС, определение №751/17,08,2010 г. по гр.д. №2022/2009 г., I г. о. на ВКС/. В ЗЗП и по-конкретно в чл.143 от същия, е дадено определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор с потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. В случая е бил подписан стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от самия ищец, към който са приложими Общи условия, в т.13.2. от които е предвидено, че при забава в плащанията се начислява наказателна лихва, чиито размер се формира като към основния лихвен процент, определен от БНБ – 10,01 %, се добави договорения между страните лихвен процент, който в конкретния случай е 40,98%, върху неплатената главница за периода на просрочието, т. е. 50,99%. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на наказателна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. При преценката за нарушаване на принципа на справедливостта правоприлагащият орган изхожда от законодателството, своето правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай. В случая уговорената наказателна лихва в размер на 50,99 % за периода на забавата е неморално висок размер, поради което договарянето й е в противоречие с добрите нрави, с които в обществен интерес е ограничена договорната автономия. Размерът на уговорената наказателна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като при формирането й е използван лихвен процент за възнаградителна лихва, който противоречи на морала и добрите нрави. Налице е трайно установена практика на Върховен касационен съд, която посочва условно кой е добросъвестният и съответстващ на добрите нрави предел на волята на страните за заплащане на възнаградителна лихва, а именно: до три пъти размера на законната лихва. В този смисъл са и постановените Решение №4/2009 г. по т.д. №395/2008 г., Решение №1270/2009 г. по гр.д. №5093/2007 г., Определение №877 по т.д. №662/2012 г. В случая уговорената възнаградителна лихва в размер на 40,98 % и годишен процент на разходите от 49,60 % представляват неморално висок размер. В конкретния случай с оглед паричния характер на вземането размерът на действителните вреди е съотносим с размера на законната лихва върху заетата сума /в този смисъл е и постановеното по чл.290 от ГПК решение №288 от 14,07,2011 г. по гр.д. №771/2010 г. на ВКС, което макар и вече с незадължителен характер, отразява константната практика/. Размерът на законната лихва за забава върху главницата от 500,00 лева за претендирания период е в размер на 104,87 лева, като претендираната наказателна лихва е в петкратен размер – 529,20 лева.