Решение № 3 от 04.01.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№3 гр. Варна, 04.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда М. Александрова при участието на секретаря Диана Н. Найденова като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело № 20253110101037 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази следното:

Предявени са обективно кумулативно и евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 11, ал. 1, т.10, вр. чл. 19, ал. 1 от ЗПКр. и чл. 23 от ЗПКр., както следва:

-да бъде обявен Договор за потребителски кредит № *******, сключен на 23.03.2023 г. между Ж. П.-Е. и СИТИ КЕШ ООД, ЕИК 202531869 за нищожен, тъй като същият съдържа нищожни и неравноправни клаузи;

-да бъде признато за установено в условията на евентуалност по отношение на СИТИ КЕШ ООД, че клаузата в чл. 11 от Договор за потребителски кредит № *******, сключен на 23.03.2023 г., която предвижда заплащане на неустойка в размер на 396.86 лева, е нищожна.

-осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД с цена 506.60 лева за сума, платена без основание. По отношение на този иск производството по делото е прекратено с Определение № 5751/02.05.2025 год.

Ищецът твърди в исковата молба, че на 23.03.2023 г. е сключила с ответника Договор за потребителски кредит № *******, по силата на който кредиторът й е предоставил в заем сумата от 600.00 лева при фиксиран ГЛП от 44.5% и ГПР от 54 %. Съгласно погасителен план следвало внесе 6 вноски в размер на 183.00 лева или общо 1098.00 лева, като сумата включвала главница, лихва и неустойка за непредставяне на обезпечение. Твърди, че договорът съдържал неравноправни клаузи - годишен лихвен процент (44.5 %), надвишаващ трикратния размер на законната лихва, и ГПР (54 %), определен в нарушение на чл. 11 и чл.

22 ЗПК, като не включвал неустойката и водел до „скрито“ оскъпяване. Оспорва клаузата за неустойка (396.86 лева) като противоречаща на добрите нрави - надвишаваща лимитите по 1 чл. 32, ал. 4 ЗПК, заобикаляща закона, нямаща връзка с претърпени вреди и целяща неоснователно обогатяване на кредитора. По изложените съображения, моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените по делото разноски.

В указания срок ответникът е подал отговор, оспорва исковете.

Ответникът сочи, че договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма, съдържаща всички изискуеми реквизити по чл. 11 ЗПК. Поддържа, че договорът е предоставен на траен носител – електронен документ, подписан с електронно изявление, съгласно ЗЕДЕУУ. Твърди, че не са налице основания за недействителност по чл. 22 ЗПК. По отношение на възнаградителната лихва излага, че същата е ясно посочена в договора и в ГПР.

Изложени са твърдения, че не се установява превишаване на законоводопустим размер или нарушение на добрите нрави. За неустойката счита, че клаузата е индивидуално уговорена – след преговори, при пълна информираност на страните. Поддържа, че неустойката има обезпечителен, обезщетителен и санкционен характер – свързана е с неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Сочи, че размерът е съразмерен на риска и не е прекомерен. Твърди, че неустойката не е включена в ГПР, защото е условна – при изпълнение на задължението за обезпечение не се дължи. Поддържа, че не е налице твърдяното нарушаване на ЗПК, ЗЗП или ЗЗД. Излага, че клаузата не е неравноправна, тъй като е индивидуално договорена и отразява реален търговски риск. По отношение на възражението, че неустойката прикрива допълнително възнаграждение, намира същото за необосновано, доколкото тя е свързана с конкретно неизпълнение. Твърди, че след като ищцата е подписала договора и е получила заемната сума, задълженията са ясни и недвусмислени. По същество се иска отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените по делото разноски.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, че на 23.03.2023 г. са сключили Договор за потребителски кредит № *******, по силата на който кредиторът е предоставил на длъжника в заем сумата от 600.00 лева при фиксиран ГЛП от 44.5% и ГПР от 54 %. Съгласно погасителен план задължението следва да бъде изплатено на 6 вноски в размер на по 183.00 лева или общо 1098.00 лева, като сумата включва главница, лихва и неустойка за непредставяне на обезпечение.

Не е спорно, че в ГПР е включен единствено разход за възнаградителна лихва.

Страните спорят дали в ГПР е следвало да бъде включена посочената в чл. 11 неустойка в размер на 396.86 лева, която е предвидена за неизпълнение на чл. 5 от договора, който предвижда, че в срок от три дни от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора едно от посочените обезщетения: поръчител или банкова гаранция.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни 2 изводи:

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване (в този смисъл са задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Изхождайки от предмета на договора за потребителски кредит и страните по него – физическо лице, което при сключването му действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.

Не е посочен коректно размерът на ГПР в договора за кредит, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл. 22 от същия закон, той е недействителен.

Отпуснатият кредит е в размер на 600.00 лева, посочено е, че ГПР включва единствено възнаградителната лихва. Съдът приема, че в него не е включена неустойката по чл. 11, която е в размер на 396.86 лева, т.е. в размер, надвишаващ половината от главницата.

Ответникът отрича длъжникът да е предоставял някое от предвидените обезпечения.

Неустойката е предвидена в случай, че в срок от три дни след сключване на договора длъжникът не представи посочените в чл. 5 обезпечения- банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане, включваща главница и лихва със срок на валидност шест месеца след падежа на последната редовна вноска, или поръчителството на едно или две физически лица, които да отговарят на следните условия: осигурителен доход в размер не по- малък от 7 пъти размера на МРЗ при един поръчител, а при двама- размерът на осигурителния доход на всеки от тях да е не по- малко от четирикратния размер на МРЗ; да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по други договори с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към други финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР; да представи служебна бележка от работодател или друг съответен документ за размера на получавания доход.

Важно е да се отбележи, че неустойката ще се дължи след сключване на договора и предоставяне на заемната сума, т.е. в противоречие с Глава четвърта от ЗПК, където е 3 уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавитечленки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посоченият в договора ГПР е неверен.

Съдът счита, че невключвайки неустойката в ГПР, а в същото време предвиждайки разсрочване на вземането и включването му в погасителния план, на практика цели да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Видно е, че неустойката е начислена веднага, тоест заемодателят е бил сигурен, че заемателят няма да успее да ангажира гаранция.

Заемодателят не е изпълнил задължението си по чл. 16 от ЗПК преди сключване на договор за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя. Рискът е прехвърлен изцяло върху потребителя. Начисляването на неустойката е прикрит разход по кредита, който не е включен в годишния процент на разходите.

Не би могла да се приложи в случая и разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожността на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на годишния процент на разходите да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не e включена тази клауза, като се изходи от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид това в случая е неприложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по- горе клаузи на процесния договор обуславя недействителност на целия договор.

В случая следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК- за определяне на годишен процент на разходите.

4

По изложените съображения и предвид недействителността на договора на посочените основания, договорът за потребителски кредит е недействителен.

За настоящото производство следва да се присъдят разноски за държавна такса в размер на 121.92 лева на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца.

При определяне размера на дължимото на адвоката, оказал безплатна защита на ищеца- потребител на основание чл. 38 от ЗА съдът съобразява Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на втори състав на СЕС, където е прието, че ако национална уредба със задължителен характер, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, противоречи на чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, тъй като това се счита за ограничение на конкуренцията “с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДЕС, като за това ограничение не е възможно позоваването на преследване на легитимни цели. Не е налице фактическа и правна сложност на делото, материалният интерес е 600.00 лева, не са събирани допълнителни доказателства, проведено е само едно открито съдебно заседание, в което не са участвали пълномощниците на страните. При това положение съдът намира, че следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 200.00 лева. Съдът не приема аргумента, че на ищеца не следва да се присъждат разноски, тъй като тя имала сключени пет договора с този кредитор и от този факт се навеждат съображения за недобросъвестност. Кредиторът е по- силната страна в правоотношението и изискванията за добросъвестност при кредитирането са в по- голяма степен приложими за него, а не за потребителя. Сключвайки множество нищожни договори, той е станал причина за завеждане на делото, не признава иска и следва да понесе последствията от уважаването му.