Определение № 2400 от 26.09.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2400 гр. Бургас, 26.09.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Тихомир Р. Рачев като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно гражданско дело № 20242100501425 по описа за 2024 година Производството е образувано по повод жалбата на Т. А. А. , подадена чрез процесуалния й представител –адв.Александрова, против решение №

32/12.07.2024 г. постановено по гр.д. №48/2024 г. по описа на Районен съд – Малко Търново в частта за разноските ,както и по повод частната й жалба против определение № 69/15.08.2024 г. по същото дело , с което съдът отхвърлил молбата на частния жалбоподател – изменение на решението от 12.07.2024 г. в частта за деловодните разноски .

В жалбата се поддържа, че атакуваното решение,с което в полза на ищцата са присъдени само частично направените от нея разноски по делото ,е неправилно .Счита се ,че ответната страна не е направила надлежно възражение за прекомерност на цитираното адвокатско възнаграждение ,поради което съдът не е имал право да го намалява .Иска се обезсилване на решението в тази част и постановяване на друго ,с което се присъдят разноските в пълен размер .

Определението ,с което се оставя без уважение искането за изменение на решението за разноските , е незаконосъобразно, поради което се иска отмяната му и осъждане на ответника да заплати разликата над уважения размер от 980 лв. до претендирания от 1400 лв.

1

При условие ,че не е направено възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение ,следва да бъде присъдено претендираното възнаграждение изцяло .

Частните жалби са процесуално допустими като подадени от лице с правен интерес, в рамките на законоустановения срок и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове .

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Производството е трудово и е образувано по искова молба на Т. А. против Община – гр.Малко Търново с искане за осъждане на ответника да заплати на ищцата на осн.чл. 222 ал. 3 КТ сумата от 5 834 лв.-обезщетение в размер на брутното й трудово възнаграждение за четири месеца ,дължимо като остатък при прекратяване на трудовото й правоотношение на осн.чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ,ведно със законната лихва за забава от сочената дата до окончателното изплащане на сумата и направените по делото разноски .

Междувременно главницата от 5834 лв. е била изплатена от ответника /затова и исковата претенция е отхвърлена в тази част /,като в необжалваната част от съдебното решение съдът е приел ,че се дължат законната лихва за забава за сочен период ,както и направените от ищцата разноски по делото .Като е приел ,че ответникът е възразил относно прекомерността на размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78 ал. 5 ГПК ,съдът е приел ,че това възражение е основателно и е присъдил в полза на ищцата възнаграждение в размер на минималното съгл.НМРАВ-980 лв.

Ищцата счита това за неправилно ,като подчертава ,че ответната страна не е направила надлежно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78 ал. 5 ГПК .

Всъщност становището на ответника в отговора на исковата молба и в хода на производството по делото е било ,че доколкото признава иска и е изплатил главницата изцяло на ищцата ,както и доколкото с поведението си не е дал основание на ищцата за завеждане на делото ,той не дължи разноски ,включително и адвокатско възнаграждение /поради което е искал и прекратяване на делото /.Изрично в становището си с вх. № 913/06.08.2024 г.

/л.55 от делото / е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение , изтъквайки ,че делото не се отличава с фактическа и правна 2 сложност /при направеното признание на иска и плащане на претендираната сума / и основното действие на пълномощника в защитата на правата на ищцата се е състояло в явяването в две съдебни заседания.

Затова и настоящият съд се солидаризира с изводите на районния съд ,като счита решението в частта за разноските за правилно .

За да отхвърли молбата за допълване на решението ,първоинстанционният съд е приел ,че възнаграждението на адвоката на ищеца следва да се определени съобразно действителната фактическа е правна сложност на делото ,извършените от пълномощника на страната процесуални действия и положените от адвоката усилия .

Настоящият съдебен състав изцяло споделя изводите на първостепенния съд ,към които препраща на осн.чл. 272 от ГПК и счита ,че трябва да отбележи в допълнение следното :

Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минимални адвокатски възнаграждения, според която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете, не следва да бъде прилагана безрезервно, а с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост. Основание за този извод на първо място дава фактът, че с нормата на чл. 36, ал. 2, изр. второ ЗА законовата делегация е ограничена само до приемането на наредба от Висшия адвокатски съвет за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по договора, сключен между адвоката и неговия доверител вж ТРОСГТК № 6/2012 г. С въвеждането на други правила за процедиране се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, поради което съдът не може да е обвързан от предвидените ограничения в този подзаконов нормативен акт. Освен това правилата на НМРАВ засягат не само потребителя на адвокатски услуги, но и насрещната страна в съдебното производство, тъй като ако същата загуби делото, в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила обвързват и съда, макар да са приети от частен стопански субект - Висшия адвокатски съвет, чийто членове са участници в съдебното производство, без да е предвидена възможност за отклонение от 3 същите, т. е. на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези съображения обуславят извод, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото от справедлив независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, което право е гарантирано в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

На следващо място изводът се подкрепя и от относима към казуса практика на СЕС.

В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в понисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

Посочено е също, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.

Макар и това решение да е относимо към минималния размер на предвидените възнаграждения в НМРАВ, настоящият съдебен състав намира, че извършеното в същото тълкуване може да бъде приложено и спрямо останалите ограничения, въведени със същия подзаконов нормативен акт. В случая липсва яснота относно легитимните цели, които оправдават наложените с нормата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ задължения за съда при определяне и присъждане на дължимите адвокатски възнаграждения. Дори и да се приеме, че основната легитимна цел на Наредбата е гарантирането на ефективна правна защита, остава необяснимо защо съдът е лишен от 4 възможността да присъди спрямо загубилата страна разноски за адвокатско възнаграждение, които да са пропорционални спрямо постигнатия по конкретното дело ефект на реализиране на тази цел.

С Решение от 28.07.2016 г. по дело C -57/2015 на СЕС е прието, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.

Най-сетне изводът, че чл. 2, ал. 5 НМРАВ следва да се прилага с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост, се подкрепя и при тълкуване на други разпоредби от вътрешното законодателство, касаещи определянето и присъждането на разноски в съдебното производство, в т. ч. и такива за адвокатско възнаграждение.

Аргумент може да бъде извлечен от законовите разпоредби относно дължимостта на държавните такси в съдебното производство, доколкото предвиденото в чл. 78 ГПК пропорционално присъждане не прави разграничение при присъждането на такси, разноски и адвокатско възнаграждение. Разпоредбата на чл. 72 ГПК въвежда като основен критерий за дължимостта на държавните такси при съединяването на искове дали същите са в защита на един интерес, а не предвижда задължително внасяне на държавна такса по всеки отделен иск, независимо от вида, броя и формата на 5 съединяването им.

При изложените съображения и като взе предвид посочената практика на СЕС, съдът намира, че е налице основание да бъде определен справедлив и разумен размер на подлежащите на възстановяване разноски като се вземат предвид предмета на спора, неговата цена и труда, който е положен за защитата на съответното право.Най-сетне следва да бъде отчетен и положения от пълномощника труд, който в случая е минимален и се свежда до изготвяне и подаване на искова молба и явяване в открито съдебно заседание . В обобщение на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че може да се приеме, че адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищ цата в размер на 980 лв. е справедливо и разумно по смисъла на параграф 21 от Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 на СЕС.

Претендираното възнаграждение от 1400 лв. надхвърля защитимия интерес по тези искове, поради което следва да бъде редуцирано ,както е сторил и съдът .Като е достигнал до същия краен извод и е намалил размера на първоначално претендираното адвокатско възнаграждение ,районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден,включително и този ,с който е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските .

Затова Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 32/12.07.2024 г. по гр. дело № 48/2024 г. по описа на PC – гр.Малко Търново В ЧАСТТА за разноските .