Решение № 391 от 16.06.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 391 гр. гр. Хасково, 16.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Златка Ив. Бончева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20225640102318 по описа за 2022 година

Предявен е от Т. Т. Т., ЕГН **********, от г**********, със съдебен адрес **********, адв.П. П., против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.”Джавахарлал Неру” №28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представляван от Галин Тодоров Тодоров и Ангел Василев Маджиров, отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК.

Ищцата твърди, че сключила с ответното дружество два договора за потребителски кредит /ДПК/, а именно - ДПК с №3387818 от 03.12.2018г. и ДПК с №3427868 от 18.01.2019г. По силата на първия договор от ответното дружество й била предоставена в заем сумата в размер на 200 лв., при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.00%, с годишен процент на разходите 47.92% и срок на погасяване 16 седмици, при месечна погасителна вноска в размер на 13,33 лв. По силата на втория ДПК с № 3427868 й била предоставена в заем сумата в размер на 300 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 40.00%, с годишен процент на разходите 46.26%, срок на погасяване 16 седмици, при месечна погасителна вноска в размер на 20 лв.

Съгласно предвиденото в чл.4 от всеки от двата посочени договора, заемополучателят по същите следвало да осигури поръчител, а при неизпълнение на тези задължения, той дължал на кредитора неустойка в общ размер на 66.72 лв. по първия договор и на 115.04 лв. по втория, или месечно - съответно в размер на 4.17 лв. и 7.19 лв. съобразно погасителните планове.

Вследствие на това месечната вноска по всеки от двата кредита била нарастнала съответно на 17.50 лв. и 27.19 лв. Поддържа се в исковата молба, 1 че ищцата усвоила изцяло заемните суми, но не дължала плащане на неустойки, тъй като посочените клаузи от двата договора били нищожни.

Това било така, тъй като предвидената в тях неустойка за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата й обезпечителна функция, доколкото чрез нея не се обезщетявали вреди от неблагоприятни последици за кредитора при евентуално възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, тъй като липсвала възможност те да бъдат събрани и от имуществото на поръчител.

Предвидената във всеки от двата ДПК неустойка излязла и извън присъщата й обезщетителна функция, доколкото тя надвишавала със съответния процент получената заемна сума по всеки един от договорите и не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Поддържа се, че в случая заемодателят не целял обезпечение на неизпълнение на задължението за погасяване на вземанията си по договорите за кредит за главница, а за неизпълнено условие за отпускане на кредит. Така, посредством неустойка за осигуряване на лично и реално обезпечение, за кредиторът се предвиждало право на обезщетение надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение, което не било в защита на негов легитимен интерес и внасяло неравноправност в договорното отношение, с цел облагодетелстването му в ущърб на потребителя. Освен това, в договорите били създадени и препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечения, за да възникнат условията кредиторът да начисли неустойка. Твърди се, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя ответникът поставил към него неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Поставянето на такива изисквания противоречало и на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, съобразно която и разпоредбите на ЗПК при сключване на договор за кредит кредиторът имал задължението да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, с цел предпазване на потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, защита на техните интереси и улесняване изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, в какъвто смисъл бил параграф 40- 43 от решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на СЕС. Сочи се, че на практика с такава клауза, рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника се прехвърлял върху самия длъжник и това водело до допълнително увеличение на размера на задължението му. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като вече кредитът бил отпуснат и при неосигуряването му дългът му нараствал, както и опасността от свръхзадлъжнялост. В случая кредиторът приел риска да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечен кредит, поради това неблагоприятните последици за него били самопричинени, тъй като той самият не бил спазил задължението си по чл. 16 от ЗПК, с оглед на което не следвало финансовата институция да черпи права от собственото си 2 противоправно поведение. Поддържа се, че така уговорените неустойки по процесните ДПК били нищожни като нарушаващи добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗЗП, във връзка с чл. 19 ал. 1 ЗПК, във връзка с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 4 ЗПК. Ищцата сочи, че в процесните договори липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, с посочване на включените в него компоненти и начина на формиране на посочените в договорите размери, а във величината на ГПР следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи по кредитите. В конкретния случай яснота относно тези обстоятелствата липсвали, тъй като не било посочено как посоченият лихвен процент по заемите 40.00% на месец се съотнасяли към ГПР по договорите.

Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10а ал, 4 от ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събирали такси и/или комисионни трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не можел да изисква и събира от потребителя плащане за разходи, които не били предвидени в него. В конкретния случай между страните не била налице уговорка за други разходи освен за възнаградителна лихва, поради което кредиторът нямал право да включва в обхвата на обявените в договорите ГПР други разходи, освен нея.

В тази връзка се посочва, че кредитодателите били задължени да включат в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, за да могат потребителите да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможности да го обслужват, като правната последица при неизпълнение на това задължение се изразявала в не пораждане на права и задължения от кредитния договор (чл. 22 ЗПК). Освен това, в пряко нарушение на чл. 19 ал. 1 от ЗПК кредиторът следвало да включи в ГПР скритите договорни лихви, уговорени като неустойки, но след оповестяването им на потребителя като възнаградителни лихви. Посочените в процесните ДПК размери на ГПР не били реално прилаганите в отношенията между страните и според ищцата представлявали „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 , т.1 от ЗЗП, а съобразно приетото в преюдициално заключение по дело С-453/10, използването на такива водело до неравноправен характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Така, неравноправната клауза в договора сочеща неверен ГПР била в пряко противоречие с изискванията на чл.11 , ал.1, т. 10 от ЗПК и осъществявала фактическия състав на чл. 143, т. 19 от ЗЗП и чл. 21 от ЗПК , постановяващ нищожност на договорната клауза, имаща за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК. Освен това, съгласно чл. 146 ал. 1 ЗЗП договорните клаузи, внасящи неравновесие в отношенията между търговците и потребителите, не произвеждали пряко действие. Посочва се още, че на основание разпоредбите на така сключените договори за потребителски кредит, ищцата получила суми съответно в размер на 200 лева и на 300 лева, а общите задължения по всеки един от договорите с включена главница, лихва и неустойка възлизали съответно в размер на 280,00 лв. и на 435.04 лв. Поддържа се, че така търсените неустойки за непредоставени 3 обезпечения по чл. 4 от процесните ДПК, били нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.чл.21, ал.1 от ЗПК. На първо място, съобразно възприетото в правната доктрина и съдебна практика становище, накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 - то, вр. от ЗЗД било налице именно при нарушение на правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби, какъвто бил и принципа за добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, целящ предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като се касаело за търговски сделки, този принцип се съдържал в нормата на чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай. В случая, поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорните съглашения, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора.

Нищожност на неустоечните клаузи била налице поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК, а именно - разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК забраняваща на кредитора да иска заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквато именно представлявала посочената в договора допълнителна неустойка, както и на разпоредбата на чл. 10а, ал.4 от ЗПК поради липсата на ясно и точно посочване на допълнителното оскъпяване с начислената неустойка, която следвало да бъде включена в ГПР. На следващо място се поддържа нищожност на оспорваните части от договорите и поради противоречието им с добрите нрави. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, еднозначно се приемало, че договор противоречи на добрите нрави, когато бил нарушен принципа на еквивалентност на насрещните престации. В конкретния случай при отпуснати кредити от 200 лева и от 300 лева, възнагражденията за предвидената неустойка били необосновано високи и надвишаващи със съответния процент размера на всеки кредит, поради което същите противоречали на добрите нрави и поради нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. Освен това било неморално и неетично уговарянето на неустойки при неизпълнение на непреодолими условия. Ищцата поддържа нищожност на клаузите за неустойка и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, вр. чл. 26 ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне на закона, тъй като на практика със същите се целяло заобикаляне на установената в чл. 19 ал.4 от ЗПК забрана относно максималния размер на ГПР, въпреки че предвидените неустойки представлявали разходи по кредита, които следвало да намерят стойностно изражение в него. Според ищцата, за да избегне надвишаване на максималния размер на ГПР кредиторът използвал правната форма на „неустойка за непредоставяне на поръчител“, с което чрез позволени правни средства бил постигнат непозволен правен резултат, а именно по-висок ГПР на кредита.

4

Оспорваните клаузи били нищожни и като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП, тъй като сумите, които се претендирали с тях били в размер, надвишаващ тези на отпуснатите суми по кредитите със съответния процент, което нарушавало принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.