Решение № 5856 от 16.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5856 гр. София, 16.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петя Попова при участието на секретаря Христина Ц. Цветкова като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20221100511459 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 6650 от 16.06.2022 г., по гр.д. № 35680/2021 г. по описа на СРС, 176-ти състав, по е признато за установено по предявените от Р. И. Г. - Д. срещу „ЕОС М.“ ЕООД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 от ГПК, че Р. И. Г. - Д. не дължи на „ЕОС М.“ ЕООД сумата от 6 898,15 лв., представляваща главница; сумата от 307,94 лв., представляваща договорна лихва; сумата от 46,35 лв., представляваща наказателна лихва; сумата от 547,14 лв., представляваща разноски в производството, за които е издаден изпълнителен лист от 27.10.2011 г. по ч.гр.д. № 42439/2011 г. на СРС, 49 състав и въз основа на който са образувани и.д.№ 201278880400192 и и.д.№ 20197880400197 по описа на ЧСИ М.К., с рег.№ 788, КЧСИ.

С решението районният съд е възложил разноските в тежест на ответника.

Недоволен от така постановеното решение е ответникът, който в законоустановения срок е депозирал въззивна жалба. Твърди, че районният съд не е съобразил, че към момента на образуване на изпълнителното производство приложими били постановките на ППВС № 3/18.11.1980 г., поради което давността е спряла да тече до 26.06.2015 г., когато е поставено Тълкувателно решение № 2 по т.д. № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че давността е следвало да изтече на 26.06.2020 г., но с образуването на изпълнително производство № 20197880400197 и предприетите изпълнителни действия давността била прекъсната.

Акцентира се върху разликата между института на погасителната давност и перемпцията, като посочва, че последната е без правно значение за погасителната давност. Моли решението да бъде отменено, а исковите претенции отхвърлени като неоснователни.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК на въззивната жалба ищецът и въззиваем в настоящото производство е починал. На негово място с Разпореждане от 01.12.2022 г. са конституирани 1 законните му наследници – В. Д. и Д. Д., на които препис от въззивната жалба е връчен и е предоставена възможност за депозиране на отговор. В законоустановения срок такъв не е постъпил.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

В процесня случай предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно и допустимо.

По отношение правилността въззивният съд намира следното:

Предмет на делото е предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, с който се оспорват вземания по изпълнително основание. Съгласно чл. 439, ал. 2 от ГПК искът на длъжника може да се основава само на факти настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Ищецът и въззиваем в настоящото производство твърди, че не дължи на ответника и въззивник „ЕОС М.“ ЕООД сумата от - 6 898,15 лв., представляваща главница; 307,94 лв., представляваща договорна лихва; 46,35 лв., представляваща наказателна лихва; 547,14 лв., представляваща разноски в производството, за които е издаден изпълнителен лист от 27.10.2021 г. по ч.гр.д. № 42439/2011 г. на СРС, 49 състав. В исковата молба са изложени твърдения, че вземането е погасено по давност.

Ответникът и въззивник в отговора на исковата молба твърди, че заповедта за изпълнение е влязла в сила, поради което на осн. чл. 117, ал. 2 ЗЗД давностният срок е 5 години. Поддържа, че по време на образуваното изпълнително дело съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. до приемането на ТР № 2 по т.д. № 3 от 2012 г. на 26.06.2015 г. давност не е текла, като същата е била и многократно прекъсвана. Поддържа, че приложима 5-годишната погасителна давност не е изтекла.

От приетото по делото копие на изпълнително производство № 20127880400192 по описа на ЧСИ М.К., per. № 788 в регистъра на Камарата на ЧСИ с район на действие – СГС, се установява следното:

Изпълнителното производство с № 20127880400192 е било образувано по молба на първоначалния взискател „Юробанк и ЕФ ДЖИ България“ АД за принудително събиране на сумите, за които е издаден процесния изпълнителен лист от 27.10.2011 г. по ч.гр.д. № 42439/2011 г. на СРС, 49 състав срещу Р. И. Г. - Д. за сумите от 6 898,15 лв., представляваща главница; сумата от 307,94 лв., представляваща договорна лихва; сумата от 46,35 лв., представляваща наказателна лихва; сумата от 547,14 лв., представляваща разноски в производството.

На 26.04.2012 г. частният съдебен изпълнител със запорно съобщение с изх. № 4785 е наложил запор върху трудово възнаграждение на длъжника и въззиваем в настоящото производство, получавано от работодател СОУ „Св. Св. Кирил и Методий“, гр. Сливница.

С възлагателно писмо с изх. № 4786 от 26.04.2012 г. частният съдебен изпълнител е възложил на работодателя СОУ „Св. Св. Кирил и Методий“, гр. Сливница връчване на покана за доброволно изпълнение на Р. И. Г. – Д..

Запорното съобщение с изх. №4785 и възлагателното писмо с изх. 4786 и двете от 2

26.04.2012 г., са били връчени надлежно на работодателя 11.05.2012 г..

Видно от отбелязвнаията на гърба на изпълнителния лист в периода 28.05.2012 г. 28.06.2012 г. е постъпила сума в общ размер на 270 лева от длъжника Р. Г..

С Постановление с изх. № 6527/22.06.2012 г. частният съдебен изпълнител е наложил възбрана върху ½ идеална част от недвижим имот, собствена на длъжника Р. Г., вписана от Служба по вписванията-гр. София на 28.06.2012 г..

С молба с вх. № 4595 от 08.05.2014 г. взискателят „Юробанк и ЕФ ДЖИ България“ АД е отправил искане към частния съдебен изпълнител за извършване на опис на движимо имущество на длъжника, находящо се в дома му.

С молба с вх. № 6553/07.08.2017 г. „ЕОС М.“ ЕООД е отправил искане към частния съдебен изпълнител за конституирането му като взискател, въз основа на сключен договор за цесия с „Юробанк и ЕФ ДЖИ България“ АД, по силата на който вземането, предмет на изпълнителното производство, било прехвърлено.

На 26.09.2018 г. частният съдебен изпълнител със запорни съобщения с изх. № 9379 и изх. № 9378 е наложил запор върху банкови сметки на длъжника съответно в „Юробанк България“ АД и „Централна Кооперативна Банка“, получени съответно а 02.10.2018 г. и на 01.10.2018 г..

С Постановление от 01.04.2019 г. на осн. чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство е прекратено.

От приетото по делото копие на изпълнително производство № 20197880400197 по описа на ЧСИ М.К., per. № 788 в регистъра на Камарата на ЧСИ с район на действие – СГС, се установява следното:

Изпълнителното производство с № 20197880400197 е било образувано по молба на „ЕОС М.“ ЕООД за принудително събиране на сумите, за които е издаден процесния изпълнителен лист от 27.10.2011 г. по ч.гр.д. № 42439/2011 г. на СРС, 49 състав срещу Р. И.

Г. - Д. за сумите от 6 898,15 лв., представляваща главница; сумата от 307,94 лв., представляваща договорна лихва; сумата от 46,35 лв., представляваща наказателна лихва; сумата от 547,14 лв., представляваща разноски в производството.

С молбата за образуване на изпълнителното дело от 19.04.2019 г. взискателят е поискал налагане на запор на вземанията на длъжника и насрочване на опис на движимите вещи на адреса на длъжника.

На 03.07.2019 г. частният съдебен изпълнител със запорни съобщения с изх. № 6176 и изх. № 6175 е наложил запор върху банкови сметки на длъжника съответно в „Юробанк България“ АД и „Централна Кооперативна Банка“, получени на 04.07.2019 г..

На 14.06.2021 г. на длъжника и въззиваем в настоящото производство е връчена покана за доброволно изпълнение.

С оглед така установеното се налага правен извод, че в процесния случай изпълнителното основание е Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр. д. № 42439/2011 г. по описа на СРС, 49-ти състав.

Заповедта е издадена на 27.10.2011 г., въз основа на която на същата дата е издаден изпълнителен лист за следните суми - 6 898,15 лв., представляваща главница; 307,94 лв., представляваща договорна лихва; 46,35 лв., представляваща наказателна лихва; 547,14 лв., представляваща разноски в производството,

Оспорването на изпълняемото право от длъжника по реда на чл. 439 ГПК може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В процеесния случай изпълнителното основание е издадената заповед за изпълнение, по отношение на която страните не спорят, че е влязла в сила. Въззивният съд приема, че на длъжника и въззиваем 3 в настоящото производство надлежно е била връчена покана за доброволно изпълнение по изп. д. № 20127880400192 чрез работодателя на 11.05.2012 г.. Въпреки че по изпълнителното дело липсва отрязък за връчване на поканата за доброволно изпълнение, въззивният съд приема, че въззиваемият е бил уведомен за изпълнителното производство, което се установява по категоричен начин и от обстоятелството, че в периода 28.05.2012 г. 28.06.2012 г. е постъпила сума в общ размер на 270 лева от длъжника Р. Г.. При това положение най-късната дата, на която въззиваемата е била уведомена за образуваното изпълнително дело е 28.06.2012 г., респективно за заповедта за незабавно изпълнение. По делото не са ангажирани доказателства въззиваемият да се е възползвал от правото си по чл.

414 ГПК, поради и което въззивният съд приема, че заповедта е влязла в сила на 13.07.2012 г..

По отношение давността настоящият съдебен състав намира за приложима общата 5годишна давност, както за главницата, така и за лихвите. В случая по аналогия следва да се приложи чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Действително, в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията установени „със съдебно решение“, но няма основание това правило да не се приложи и за вземанията, за които има влязла в сила заповед за изпълнение. С аргумент от чл. 439 ГПК вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение не могат да бъдат оспорени по исков ред, освен въз основа на нововъзникнали факти. Съгласно чл. 415 ГПК, ако не е подадено възражение или същото бъде оттеглено заявителят няма правен интерес да установи вземането си по съдебен ред. Липсва логика и основание кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил иск по чл. 422 ГПК да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от този с оспорено вземане, още повече че според чл. 416 ГПК и в двата случая: заповедта за изпълнение влиза в сила, т.е. двата случая са приравнени от процесуалния закон като правни последици. Исторически чл. 117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК /2008 г/, поради което нормата трябва да се тълкува разширително с оглед чл. 416 ГПК. Влязлата в сила заповед за изпълнение има стабилитет, сходен с този на влязло в сила осъдително решение, като установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Съществуването на вземането макар и да не е установено със сила не пресъдено нещо, то законодателят е преклудирал доводите на длъжника срещу основателността на претенцията, както и за изтекла погасителна давност. Това е така, тъй като с изтичане на срока по чл. 414, ал. 1 ГПК и липсата на депозирано възражение, за длъжника се преклудира възможността да оспорва основателността на претенцията, включително да релевира възражение за изтекла погасителна давност. Следователно влязлата в сила заповед на практика има последици, близки до силата на пресъдено нещо, защото единствената възможност за оспорване на самото вземане са основанията по иска с правно основание чл. 424 от ГПК. Извън тях и след срока по чл. 424 ГПК длъжникът не може да се ползва с друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането.