Решение № 1259 от 11.04.2024, Районен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1259 гр. В., 11.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В., 43 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Т.Л. при участието на секретаря Д.С.Д. като разгледа докладваното от Т.Л. Гражданско дело № 20233110110346 по описа за 2023 година и за да се произнесе, съобрази следното:

Производството по делото е образувано въз основа искова молба от „Е.П.П.”АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: ********, с която против В. О. М., ЕГН ********** с адрес: ********, са предявени искове по реда на чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД, за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №*/* г., поправена с разпореждане № 43324/10.11.2023 г. по ч.гр.д. № */* г. описа на ВРС, а именно: 11698,24 лв. главница, дължима сума за доставена ел. енергия по фактура № ФП ***/21.08.2018г., издадена за периода от 31.05.2018 г. до 28.08.2018 г., за обект с адрес: ********, абонаментен № ********, клиентски № ********, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 03.05.2023 г. до окончателното плащане на задължението, както и 5435,65 лв., представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 11.09.2018 г. до 21.04.2023 г. Претендират се сторените разноски в исковото и в заповедното производство.

Обстоятелства, от които произтичат претендираните от ищеца права:

В обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че ответникът е клиент на „Е.-П.П.” АД, с клиентски №********, във връзка с продажба на ел.енергия за обект на потребление заведен с абонатен №******** и адрес на потребление: ********.

Твърди се, че през процесния период, до обекта на ищеца е доставена електроенергия, която не е заплатена. След издаване на фактура, обективираща вземането на ищеца, ответникът предявява отрицателен установителен иск, който е отхвърлен с решение № 50030/23.03.2023 г. по 1 гр.д. №*/* г. по описа на ВКС. Независимо от горното, ответникът не заплаща начислената сума, поради което за ищеца е налице правен интерес от провеждане на съдебно производство, с оглед снабдяване с изпълнителен титул.

Въз основа заявление на ищеца по чл.410 ГПК, пред ВРС е образувано ч.гр.д № */* г. по описа на съда. Издадена е заповед за изпълнение на парично задължение. Заповедта е връчена на длъжника, който с възражение в законоустановения срок, оспорва същата. На заявителя е указана възможността да предяви иск за установяване на вземането си в срока по чл.415, ал.1 ГПК, като в изпълнение разпореждането на заповедния съд, ищецът представя искова молба, с която предявява иск за установяване на вземането си по издадената заповед.

В срока по чл.131 ГПК, ответникът оспорва допустимостта на предявените искове. Намира, че настоящото производство е недопустимо, доколкото с решение № 50030/23.03.2023 г. по гр.д. №*/* г. по описа на ВКС, съдът е отхвърлил предявения от него отрицателен установителен иск, с който се оспорва дължимостта на процесната сума за главница. Сочи, че страните са обвързани от силата на пресъдено нещо, формирана с по-ранното решение на ВРС, поради което пререшаване на спора е недопустимо. Намира, че за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на положителен установителен иск, доколкото последиците от отхвърляне на отрицателен установителен иск са равнозначни на уважаването на положителен установителен иск. Въвежда възражение за погасяване на задължението, поради изтекъл давностен срок, като в условия на евентуалност се заявява погасяване с изтичане на тригодишен и с изтичане на петгодишен давностен срок.

Варненският районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено, от фактическа и правна страна, следното:

Предявените искове намират правно основание в разпоредбите на чл.415, ал.1 вр. чл.422 ГПК, чл.318 ТЗ вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 91 и сл.

ЗЕ, при действие на Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на „Енерго – Про Продажби“ АД, одобрение от ДКЕВР /сега КЕВР/ с решение №ОУ-061/07.11.2007 г.

Исковата молба е подадена след успешно проведено производство по чл. 410 ГПК. Въз основа на заявление на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №*/* г., поправена с разпореждане № 43324/10.11.2023 г. по ч.гр.д. № */* г. описа на ВРС, а именно: 11698,24 лв. - главница, дължима сума за доставена ел. енергия по фактура № ФП ***/21.08.2018г., издадена за периода от 31.05.2018 г. до 28.08.2018 г., за обект с адрес: ********, абонаментен № ********, клиентски № ********, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 03.05.2023 г. до окончателното плащане на задължението, както и 5435,65 лв., представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 11.09.2018 г. до 21.04.2023 г., както и сторените разноски в заповедното производство.

Заповедта е връчена на длъжника, който в законоустановения срок от съобщаването, депозира възражение срещу издадената заповед за изпълнение, 2 поради което на заявителя е указана възможността да предяви иск за установяване на вземането си в срока по чл.415, ал.1 ГПК. В изпълнение разпореждането на заповедния съд, заявителят представя искова молба, с която предявява иск за установяване на вземанията си по оспорената заповед.

От приобщените по делото писмени доказателства се установява, че след проведена корекционна процедура, съобразена с правилата на ПИКЕЕ, ищецът начислява сумата от 11698,24 лева, като издава фактура, обективираща вземането му към ответника. За отричане дължимостта на тази сума, ответникът предявява отрицателен установителен иск, като исковата молба е образувано в гр.д. № 15982/2018 г. по описа на ВРС. С решение № 1024/12.03.20219 г. гр.д. № 15982/2018 г. на ВРС, потвърдено с решение по в.гр.д. № 320/2021 г., Окръжен съд – В. предявеният иск, отрицателен установителен иск е уважен, като е намерено, че потребителят не дължи начислената сума. Въззивното решение е отменено с с решение №50030/23.03.2023 г. по гр.д. №*/* г. на ВКС, 3 г.о. и предявеният отрицателен установителен иск е отхвърлен. Независимо от това, нито след влизане на решението в сила, нито след образуване на заповедното производство, потребителят не изпълнява задължението си към ищеца.

Възражението на ответника се свежда до оспорване възможността на ищеца да претендира процесните суми с предявяване на искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК, след влязло в сила решение, с което е отхвърлен отрицателен установителен иск, предявен от потребителя, за отричане дължимостта на същите суми.

Съдът намира възражението на ответника за неоснователно. За ищеца е налице правен интерес от предявяване на исковете за установяване на вземанията по издадената заповед за изпълнение при изрично оспорване на същата от страна на ответника.

Като последица от решението по настоящия спор, заповедта за изпълнение ще влезе в сила, съгласно нормата на чл.416, ал.2 ГПК, с което се създава безспорност по отношение на правото на кредитора да проведе принудително изпълнение за вземането си, легитимирайки се с издаден въз основа на влязлата в сила заповед изпълнителен лист /определение № 463/07.08.2015 г. по ч.т.д. №1207/2015 г. на ВКС, 2 т.о./. Единствената възможност за кредитора, издадената заповед да бъде стабилизирана и той да се снабди с изпълнителен титул е след успешното провеждане на исково производство.

Отделно, присъдената със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №*/* г. по ч.гр.д. № */* г. описа на ВРС, лихва за забава, в размер на 5435,65 лв., начислена за периода от 11.09.2018 г. до 21.04.2023 г. не е била предмет на оспорване по отрицателния установителен иск, поради което и с решение №50030/23.03.2023 г. по гр.д. №*/* г. на ВКС, 3 г.о., спрямо това вземане не е формирана сила на пресъдено нещо. В случай, че ответникът не бе възразил срещу издадената заповед за изпълнение, ищецът щеше да има възможност да се снабди с изпълнителен лист за присъдените му суми, като стори за това разноски, в значително по-нисък размер.

Следва да се посочи, че съгласно формираната съдебна практика, намерила отражение в актове като: определение №1017/06.03.2024 г. по гр.д.

№ 3468/2023 г. на ВКС, 3 г.о., определение №735/20.02.2024 г. по гр.д.

3

№2822/2023 г. на ВКС, 4 г.о.; определение № 86/26.02.2019 г. по т.д. № 2345/2018 г. на ВКС, 1 т.о., Върховният касационен съд последователно не допуска до касационно обжалване въззивни решения на Окръжен съд - В., с които са потвърдени решения на Районен съд - В., с които са уважени искове по чл.422, ал.1 ГПК, след отхвърляне на отрицателни установителни искове за същите суми.

При горните доводи, съдът намира предявените искове за допустими, поради което дължи произнасяне по основателността им.

Съгласно разпределението на доказателствената тежест в процеса, предвидено в разпоредбата на чл.154 ГПК, по предявения положителен установителен иск, в тежест на ищеца е да установи, че през процесния период е налице валидно възникнало правоотношение между страните, елемент от съдържание, на което е задължението на ответника да престира определена/определяема парична сума на сочените от ищеца основания, при неизпълнението на това задължение от страна на ответника. Така ищецът следва да установи: действащ сключен договор за доставка на ел. енергия, т.е. че ответникът е бил потребител на ел. енергия през процесния период; доставянето на електрическа енергия в имота на ответника и стойността на използваната в имота електрическа енергия, съответно по съставените фактури; настъпването на падежа на паричното задължение и размера на обезщетението за неговата забава за посочения период; обстоятелствата по изчисляване на претендираните суми. При възражение от страна на ответника, в тежест на последния е да установи и докаже възражението си против вземането.

С оглед силата на пресъдено нещо, формирана с решение № 50030/23.03.2023 г. по гр.д. №*/* г. на ВКС, 3 г.о., съдът не може да преразглежда въпроса за съществуването, в полза на ищеца, на вземане в размер на 11698,24 лева - главница, дължима сума за доставена ел. енергия по фактура № ФП ***/21.08.2018г., издадена за периода от 31.05.2018 г. до 28.08.2018 г., за обект с адрес: ********, абонаментен № ********, клиентски № ********, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 03.05.2023 г. до окончателното плащане на задължението.

С оглед установената основателност на главния иск, доказан по своето основание е и искът за заплащане на лихва за забава. След извършено от съда изчисление по реда на чл.162 ГПК, същият се явява доказан и по размер /5435,65 лева/, доколкото за посочения в заповедта период на начисляване, дължимата лихва е в по-висок размер, а именно - 5523,39 лева.

Въведеното от ответника възражение за погасяване на задълженията, поради изтекла кратка погасителна давност, е неоснователно. В процесния случай не е налице основание за прилагане нормата на чл.111, б. „в“ ЗЗД.

Претендираната от ищеца сума не касае периодично плащане, в изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, с падеж през предварително определени интервали от време, а за еднократно вземане след проведена корекционна процедура. Тригодишната давност е неприложима, като вземането се погасява с изтичане на общия петгодишен давностен срок. Същият е започнал да тече с изтичане срока за плащане по процесната фактура – 10.09.2018 г., когато вземането е станало изискуемо и до 03.05.2023 г. - датата на подаване на заявлението, образувано в ч.гр.д. № 4

*/* г. по описа на ВРС, този срок не е изтекъл. Отделно с решение №50030/23.03.2023 г. по гр.д. №*/* г. на ВКС, 3 г.о. е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск, поради което приложение намира и разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД.

При горните доводи, съдът намира, че вземанията на ищеца към ответника за сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №*/* г., поправена с разпореждане № 43324/10.11.2023 г. по ч.гр.д. № */* г. описа на ВРС, са доказани в пълния им претендиран размер, поради което и предявените, по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК, обективно съединени искове, следва да бъдат уважени изцяло.