Решение № 1480 от 13.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1480 гр. София, 13.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Т. като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100507074 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 3371/13.04.2022 г. на СРС, 27 с - в, по гр. д № 63073/2021 г. е признато за установено, по отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че В.

Д. Т., ЕГН : **********, не дължи на „П.И.Б.“ АД, ЕИК: *******, сума в общ размер на 9 261, 89 EUR, от която 1 999. 34 EUR главница по договор за банков кредит № 211 LD-R-00385/28.03.2013 г. за периода от 28.03.2013 г. до 30.12.2016 г. и 7 262, 55 EUR възнаградителна лихва за периода от 28.03.2013 г. до 30.03.2018 г., поради погасяването им по давност, като иска е отхвърлен за сумата от 1 006, 83 EUR, представляваща разликата между уважената част от главницата до претендирания размер от 10 268.72 EUR. Страните са осъдени съразмерно за заплащане на разноски.

Решението се обжалва от ответника „П.И.Б.“ АД, чрез представителя му, в чатите, в които исковете са уважени с доводи, че е незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон. Въпреки, че съдът е отчел, че вземането по договора за кредит е единно и неделимо и по отношение на него се прилага общата 5 годишна давност по чл. 110 ЗЗД, неправилно е приел, че за всяка отделна вноска по главницата тече отделен давностен срок, чиито начален момент е изискуемостта на отделната вноска. Съдът е отчел, че е налице противоречива практика по въпроса за началния момент на погасителната давност, но не е изложил конкретни съображения и мотиви защо приема, че давността тече от момента на изискуемостта на всяка вноска.

Поддържат, че тези изводи са неправилни, тъй като кредитът, като вид заем, не е задължително да се изплаща на вноски, а би могъл да се изплати изцяло след изтичане на определен срок. В договора за кредит е предвиден краен падеж на всички вземания за главница и лихви, като определянето на падежи на отделните погасителни вноски не 1 представлява краен падеж на задължението. Позовава се на тълкуването дадено в ТР № 5/21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС по повод началният момент на погасителната давност при договор за банков кредит с приет от страните погасителен план. Според това тълкуване, при разсрочване на едно парично задължение, което по съществото си е еднократно – заем, наем и т. н. при уговорка за плащане на вноски с различни падежи, не става въпрос за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.

„в“ от ЗЗД. Погасяването на части е направено в интерес на длъжника, със съгласието на кредитора по арг. от чл. 66 ЗЗД. Поддържа, че според тълкуването на ВКС разсрочването на плащането на отделни погасителни вноски не прави задължението периодично – то продължава да е едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната вноска или моментът на обявяване на предсрочната му изискуемост.

Позовава са на практика на ВКС и съдилищата, според която като начален момент за отчитане на давността се приема крайният срок на целия кредит. Според нея връщането на предоставената сума на вноски представлява по същността си изпълнение на части и 5 годишната давност започва да тече от момента на крайния падеж за погасяване на кредита. Моли да се отмени решението и исковете да се отхвърлят изцяло. Претендира разноски. Прави възражение по разноските на насрещната страна.

Въззиваемата страна - ищецът В. Д. Т., чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Счита, че правилно СРС е приел, че при разсрочване на парично задължение, което е неделимо и еднократно, с уговорка за вноски на различни падежи, не става въпрос за периодични плащания по смисъла на чл. 111 б. „в“ ЗЗД. Обосновано съдът е приел, че задължението се погасяване на части, в интерес на длъжника, със съгласието на кредитора, по арг. от нормата на чл. 66 ЗЗД, поради което давността за вземането е 5 - годишна. Съдът е приел обосновано, че моментът, в който започва да тече давността за главницата е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Обоснован и в съответствие с практиката на съдилищата е и извода на СРС, че давността в полза на ищеца не може да се прекъсне с предявяване на установителния иск в негова полза. Счита, че този принцип се прилага и по отношение на вземанията и законосъобразно СРС е направил извод, че вземанията са погасени към момента на устните състезания пред него - на 24.03.2022 г. Моли да се остави без уважение жалбата и да се потвърди първоинстанционното решение.

Претендира разноски.

СГС, като взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на въззивната проверка, приема следното:

СРС се е произнесъл по искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК -отрицателен установителен иск за недължимост на главница и лихви по договор за кредит, сключен с ответника.

Решението се оспорва само в частите, в които исковете са уважени, поради което в отхвърлителните части е влязло в сила и не подлежи на въззивен контрол.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо в оспорените части.

По съществото на спора и като съобрази установените по делото факти, както и становищата на страните, въззивният състав намира следното :

Съгласно легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с договора за кредит 2 банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален.

В производството не се спори, че на 28.03.2013 г. между страните е сключен договор за банков кредит № 211 LD-R-00385, по силата на който на ищеца е предоставена сумата от 9 930 евро. Не се спори и по въпроса, че сумите не са били плащане на уговорените падежни дати съгласно погасителния план на договора. Безспорен е бил и въпросът, че сборът на вноските за главница от 1-ва до 60-та са в размер на: 3 006, 99 EUR, като сборът на вноските за главница от 1-ва до 45-та са в размер на: 1999,34 EUR. Сборът на вноските за лихва от 1ва до 60-та са в размер на: 7 262, 55 EUR.

Спорът между страните е основно по въпроса дали са налице погасени по давност вземания за главница и възнаградителни лихви по договора, какъв е срока на погасителната давност и от кой момент тече за вноските по кредита.

По тези въпроси, поставени и във въззивното производство, настоящият състав намира следното :

Основателно СРС е приел, че към задълженията по главницата по договора за кредит (заем) намира приложение общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД.

Практиката на ВКС е трайна по въпроса, че не е налице периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „В“ от ЗЗД при договор за заем, с който е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати. Приема се, че за разлика от периодичните плащания, всяко едно от които е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения, при договора за заем задължението е неделимо.

Фактът, че е уговорено връщане на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания, а съставлява само съгласие на кредитора да приеме от длъжника изпълнение на части. Посочено е, че по отношение на договора за кредит нито задължението на банката - кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Заключено е, че връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части - чл. 66 ЗЗД. Това разрешение на въпроса е застъпено в решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV ГО, ВКС, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ ГО; решение № 93 от 27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г., т. к., І ТО на ВКС, решение № 132 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г., т. к., І ТО на ВКС и др.

Във всички решения е прието, че отделните погасителни вноски по предоставения заем представляват частични плащания по договора, по отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Този извод следва от мотивите на ТР № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, в което се застъпва същото становище и съответства на мотивите на ТР № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което са дадени задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Предвид изложеното следва да се приеме за обоснован извода на СРС, че главното задължение по договора за кредит е неделимо и за него се прилага общата 5годишна давност по чл. 110 ЗЗД. Не е налице и спор по въпроса, че за вземанията за лихви и други периодични плащания се прилага тригодишната давност по чл. 111, б.

„В“ ЗЗД.

3

По другият спорен въпрос - от кой момент започва да тече давността, съдът намира следното :

Въз основа на общото правило установени за всички задължения в чл. 114 ЗЗД, началният момент на течението на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането на кредитора. Това е моментът, от който той може да търси изпълнение.

С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение.

Поради наличието на противоречива практика, към момента е образувано ново тъл. дело № 3/2023 г. по описа на ВКС – ГТК, с разпореждане от 07.06.2023 г. , за приемане на тълкувателно решение, на основание чл. 292 ГПК, по въпроса : „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?". По това тълкувателно дело все още не е постановено решение от ВКС.

Настоящият състав обаче намира, че от възприетото вече от ВКС тълкуване в мотивите на ТР № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително за съдилищата, независимо че касае началният момент на срока по чл.

147 ЗЗД, се налага извод, че ВКС застъпва становището, че изискуемостта на вземането настъпва от уговореният краен срок за погасяване на единното задължение по кредита.

Според мотивите на ВКС в посоченото ТР № 5/2022 г., при уговорка за разсрочване на части на едно задължение, което по правило е еднократно, престира само длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил. Ако е постигнато съгласие „плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно, а крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост“.

Поради така направеното тълкуване следва, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. (това е становището застъпено в решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 4674/2021 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС).

В обобщение, въззивният състав споделя по същество изводите на СРС, че давността по отрицателните установителни искове не се прекъсва с подаването на исковата молба и продължава да тече в хода на производството. Въпреки това, като съобрази становището в ТР № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, че началната дата на изискуемостта е датата на последната вноска, която в случая е на 30.03.2023 г. (исковата молба е подадена на 21.06.2021 г.), следва да се приеме, че вземанията както за главница, така и за възнаградителна лихва, предявени в производството, н е са погасени по давност към момента на приключване на устните състезания.