Решение № 2025 от 29.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2025 гр. Пловдив, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330114044 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Н. Г. Л., ЕГН ********** против „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, пр. 1 ЗЗД

В исковата молба и уточняваща молба от 11.12.2025 г. се твърди, че ищецът е страна по договор за паричен заем № ......... от 23.09.2022 г., сключен с ответника, като му била предоставена в заем сумата от 500 лева, която усвоил, при фиксиран лихвен процент от 40 % и ГПР – 48,75 %.

Съгласно чл. 4 от договора, последният следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията в договора – едно или две физически лица, които да имат осигурителен доход общо в размер на 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя, да не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя, да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход, като при неизпълнение на това задължение, същият дължал неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора в размер на 207,57 лева, дължима разсрочено с месечните вноски по погасителния план.

Ищецът поддържа, че е усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане на неустойката, тъй като клаузата била нищожна. Поради нищожността на клаузата за неустойка, получената сума за такава била без правно основание. Моли за присъждане на сумата от 207,51 лева /106,13 евро/ – получена без основание за неустойка за периода 07.10.2022 г. – 24.02.2023 г., ведно със законната лихва от постъпване на исковата молба в съда – 11.09.2025 г. до окончателното погасяване.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Клаузата за неустойка била действителна, т.к. размерът й не бил прекомерен, а съответен на неизпълнението.

Неустойката, освен обезщетителна, изпълнявала и стимулираща, обезпечителна и наказателна функции. Ищецът имал възможност да погаси задължението си предсрочно, което щяло да доведе до намаляване на общите разходи по кредита, както и на размера на неустойката. Задължението за предоставяне на допълнително обезпечение било с оглед желанието на ищеца за предоставяне от 1 страна на ответника на допълнителни услуги – възможност за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни средства. И двете страни поели насрещни акцесорни задължения. За ищеца нямало да възникне задължението за допълнително обезпечение, съответно за неустойка, ако не се възползвал от предоставяните от ответника преференциални условия и услуги. Клаузата за неустойка била индивидуално уговорена, което обстоятелство било признато от ищеца, съгласно чл. 4, ал. 2 от договора. Моли за отхвърляне на иска. Възразява против присъждането на разноски на насрещната страна, респ. за прекомерност на адв. възнаграждение.

Съдът след като се запозна със събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и на основание чл. 12 вр. с чл. 235, ал.2 ГПК.

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване, се отделят обстоятелствата, че: между страните е подписан процесният договор за паричен заем № .....от 23.09.2022 г., по който предоставената сума е усвоена.

Видно от спраква-опис на плащанията ищцата е заплатила по процесния заем сума в общ размер от 500 лева – главница, 51.43 лева – договорна лихва и 207.57 лева - неустойка / л. 25 – гръб от делото/.

Процесната клауза за неустойка е недействителна, в частност нищожна, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената в чл. 4, ал. 2 от процесния договор неустойка излиза извън присъщите й функции, с оглед предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – в деня на сключването на договора, а изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва и то в размер почти равен на 1/3 от отпуснатия кредит. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство/гаранция, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор.

С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Клаузата е недействителна независимо дали ищецът е съзнавал коментираните тук пороци, поради което неоснователни се приемат доводите на ответника, че ищецът е имал възможност да прецени дали да сключи договора при посочените условия и изисквания и клаузата е индивидуално уговорена.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора /обстоятелство, което е обявено за безспорно между страните с изготвения по делото доклад/, като по този начин посоченият в договора ГПР не съответства на действителния и води до заобикаляне нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.

С оглед на тази дефиниция уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. Невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви и като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния 2 потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Така е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, чиято цел е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Следователно, тъй като клаузата за неустойката е нищожна платената по нея сума в размер на 207.57 лева е платена при изначална липса на основание поради което предявения иск е основателен и следва да бъде уважен.

На основание чл. 78 ГПК в полза на ищцата следва да се присъдят разноски за държавна такса в размер на 25.56 евро, а на основание чл. 38 ЗА в полза на ЕАД Е.И. сума в размер на 245,42 евро с ДДС – минимално адвокатско възнаграждение;

Така мотивиран съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289 ДА ЗАПЛАТИ в полза на Н.

Г. Л., ЕГН ********** сумата от 207,51 лева /106,13 евро/ – получена без основание по недействителна клауза за неустойка към договор за паричен заем № ......... от 23.09.2022 за периода 07.10.2022 г. – 24.02.2023 г., ведно със законната лихва от постъпване на исковата молба в съда – 11.09.2025 г. до окончателното погасяване КАКТО И ДА ЗАПЛАТИ разноските по делото за платена държавна такса от 25.56 евро;

ОСЪЖДА „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289 ДА ЗАПЛАТИ в полза на ЕАД Е. И с ЕИК .... сумата от 245,42 евро – минимално адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА за процесуално представителство и защита на ищцата по делото в настоящата инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Пловдив в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

3