Решение № 604 от 06.06.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 604 гр. Варна, 05.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Константин Д. И.

Членове:

Николай Св. Стоянов мл.с. Станислав М. Ангелов при участието на секретаря Марияна Ив. И.а като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско дело № 20243100500867 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 от ГПК и чл.17 от ЗЗДН.

Образувано е по въззивна жалба на И. М. М., ЕГН **********, срещу Решение №968/21.03.2024г. по гр. д. №12723/2023г. на ВРС , 8-ми състав, с което: е задължен И. М. М., ЕГН**********, да се въздържа от домашно насилие по отношение на дъщеря му М. И. М., ЕГН**********, на осн. чл.5, ал.1, т.1 от ЗЗДН;е осъден И. М. да заплати в полза на БСВ глоба в размер на 200.00лв. на осн. чл.5, ал.4 от ЗЗДН; както и е осъден И. М. за държавна такса и за разноски в полза на молителя по делото.

В жалбата са направени пространни оплаквания за незаконосъобразност, неправилност, необоснованост и постановяване в противоречие с материалния и с процесуалните правила на решението на ВРС. Обобщено: показанията на бабата на детето не следва да се ценят, не са непосредствени и не доказват процесния акт на насилие; показанията на св. А. са непосредствени и опровергават соченото насилие; в подкрепа на последното са аудиозаписите на телефонни разговори и записите от камерите в заведението, в което се сочи да е била извършена агресията върху детето; първата СПсЕ е изготвена при някои нарушения, а втората СПсЕ не установява извършено срещу детето насилие от ответника на процесната дата, но потвърждава постоянното матипулативно влияние на майката над детето и 1 конфликта на лоялност у момичето; приетото медицинско също не доказва деянието на ответника, а е налице и разминаване между сочения от молителя начин на нанасяне на ударите и констатираните с медицинското свидетелство увреждания по тялото му. Като извод се твърди, че обжалваното решение е основано на предположения, а не на пълно доказване от молителя. Моли се за отмяна на решението на ВРС, както и за отхвърляне на молбата по ЗЗДН, които искания се поддържат и в о.с.з.

В срока по чл.17, ал.4 от ЗЗДН въззиваемата страна депозира писмен отговор, в който излага становище за неоснователност на въззивната жалба, по посочени причини. Поддържа, че решението е правилно и обосновано, за което излага подробни съображения. Моли за потвърждаването му и за разноски пред ВОС, които искания се поддържат и в о.с.з.

Контролиращата страна ДСП – Варна не взема отношение по жалбата.

При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:

Производството пред ВРС е образувано по молба на Х. К. К., ЕГН**********, като майка и законен представител на детето М. И. М., ЕГН**********, за налагане на мерки за защита по реда на ЗЗДН спрямо детето, срещу ответника И. М. М., ЕГН**********, за сочено домашно насилие на ответника на дата 22.09.2023г.

В сезиралата съда молба се твърди, че Х. К. и И. М. са родители на детето М. М., родено на 20.11.2015г., като с решение по гр.д. № 13738/2021г. на ВРС упражняването на родителските права спрямо детето е предоставено на майката, а на бащата е определен разширен режим на лични отношения.

Отношенията между двамата родители са влошени. От раздялата на родителите и понастоящем ответникът проявява агресивно поведение към майката и детето, като се сочат предишни актове на насилие. Декларираните и в този смисъл релевантните по делото, са следните твърдения за насилствени действия на ответника на следните дати:

На 22.09.2023г. около 15часа , в заведение извън гр. Варна, по време на режима на лични контакти на И. М. с детето М., ответникът завел дъщеря си в тоалетната за заведението и там я бил. Удрял я по краката и по главата, от което за малко тя щяла да се удари в таблата на тоалетната. След това я предупредил да не плаче, за да не си личи, като излязе навън. Тя казала, че ще разкаже на майка си и че няма да отиде следващия път при него, но бащата отвърнал, че майката е никаква и нищо не може да направи.

За тези събития детето разказало през сълзи на майка си и на баба си на 24.09.2023г., когато било върнато след режима на срещи с бащата. Показало синините по краката си и се оплакало, че и главата го боли. На 25.09.2023г.

2 майката завела детето на преглед в отделение „съдебна медицина“ при МБАЛ „Св.Анна-Варна“ АД и там лекарят, след преглед, констатирал травматични увреждания по детето – травматичен оток по главата и кръвонасядания по двете бедра, които са резултат на удари с или върху твърди, тъпи предмети и била могли да бъдат получени по указаните време на начин - на 22.09.2023г. чрез удари с ръка, хващане и дърпане от бащата; описаните увреждания в своята съвкупност са обусловили чувство на болка и страдание.

След този пореден акт на физическо насилие детето се страхува да не бъде отново набито от бащата и категорично отказва да отиде отново при него.

Въз основа на тези твърдения моли за налагане на посочени мерки за защита на детето по чл.5 ЗЗДН.

Ответникът депозира писмен отговор, в който оспорва молбата за защита като неоснователна. Излага твърдения за отношенията между самите родители и за родителските слабости на майката, в т.ч. манипулативното й поведение спрямо детето. Досежно датата 22.09.2023г. ответникът твърди, че заедно с дъщеря си, приятелката си и нейната дъщеря са посетили о-в Св.

Анастасия с корабче, където децата си играли с костенурки. По-късно всички те обядвали в “La Toscana“ в гр. Бургас, но в нито един момент ответникът не е придружавал малката М. до тоалетната, още по-малко да е имало извършени от него действия, които да бъдат квалифицирани като насилствени. Докато е хапвала пица на М. са й паднали двете предни зъбчета, които са се клатели, което няма нищо общо с твърденията за насилие, оспорено от ответника.

Моли за отхвърляне на молбата и за разноски, а в о.с.з. поддържа позицията си.

Контролиращата страна – ДСП-Варна – уведомява, че е запозната със силно влошените отношения между родителите, но не не изразява кокретна позиция по твърдяните деяния по ЗЗДН.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, становищата на страните и приложимия закон, съдът преценява, че установеното по делото от фактическа страна в обжалваното решение е коректно и пълно и съответства на установеното от настоящия съдебен състав, поради което и на осн. чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към него.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:

Подадената в случая молба изхожда от лице с право на защита по реда на ЗЗДН, по смисъла на чл.3 от ЗЗДН и чл.8 от ЗЗДН, касае и обстоятелства, твърдяни да са настъпили в срок до един месец преди сезирането на съда, като относно тях е представена и декларация по чл.9 от ЗЗДН,поради което молбата е процесуално допустима.

3

Предмет на разглеждане в настоящото въззивно производство са само и единствено тези от декларираните и конкретно индивидуализирани действия на ответника, които са насочени пряко срещу пострадалото лице. От друга страна в производства по ЗЗДН не се разглеждат въпросите относно родителските качества или дефицити на родителите, както и отношенията между страните по делото по принцип и тяхната цялостна житейска история.

Съобразно чл.2 от ЗЗДН домашното насилие съставлява съзнателен акт на физическо, психическо или друго принудително въздействие и ограничаване на личната свобода или личния живот, насочено спрямо лица, които се намират или са (били) в семейна или родствена връзка или фактическо съжителство. Водещи характеристики на насилственото деяние са не само увреждането на физическата и/или психическата неприкосновеност на едно лице, но също и специфичните условия и начин на извършване, открояващи се с желание да се навреди на пострадалия или поне с допускане и неглижиране на същото, както и с общата нагласа към противоправна доминация над жертвата.

При разрешаване на въпросите относно извършване на твърдяното по делото деяние на ответника и съставомерността му по смисъла на чл.2 ЗЗДН първоинстанционният съд е изложил подробни и обосновани правни изводи, които се споделят изцяло от настоящия съдебен състав, като законосъобразни, правилни, съответни на смисъла и на целта на закона и формирани въз основа на правилно установена фактическа обстановка по делото, поради което и на осн. чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към тях. В тази връзка следва да се посочи, че процесуалната дейност на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а е негово продължение, поради което втората инстанция не дължи повтаряне на коректно извършените процесуални действия на първата, а само надгражда върху тях (в този смисъл и мотивите по т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.

№1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Ето защо и в изпълнение на задължението да даде разрешение по възведените пред него с жалбата въпроси настоящият въззивен състав намира следното:

Заявените в случая твърдения за насилствени действия на ответника са декларирани по реда на чл.9, ал.3 от ЗЗДН. Когато тази декларация изхожда от самото пострадало лице (или от законния му представител, когато възрастта на пострадалия изключва самостоятелната процесуална дееспособност и така – и възможността да декларира лично преживяното), същата има смесена същност – на процесуална предпоставка и на доказателство с обвързваща съда стойност до доказване на противното (чл.13. ал.3 от ЗЗДН вр. чл.9, ал.3 от ЗЗДН вр. чл.8, т.1 от ЗЗДН). Целта е да се облекчи доказването на такива насилствени деяния, които са извършени при условия и по начин, изключващи присъствието на трети лица. Когато по делото има други преки доказателства за инкриминираните събития, те следва да имат приоритетно доказателствено значение, а когато са ангажирани само косвени доказателства за събитията, те следва да се отчитат като коректив на декларираното, прието от законодателя като оборимо вярно.

Както вече се посочи, представената в случая декларация по чл.9, ал.3 4 от ЗЗДН е подписана лично от законния представител на малолетното дете (на 8г.), възпроизвежда оплакванията на детето за преживяното от него насилие и съдържа всички посочени в молбата за защита твърдения за действията на ответника по делото. С оглед на което декларацията разкрива презумптивната й доказателствена стойност (чл.13. ал.3 от ЗЗДН вр. чл.9, ал.3 от ЗЗДН вр. чл.8, т.1 от ЗЗДН). Декларираното не се опровергава от доказателствата по делото, противно на въззивните оплаквания за обратното.

Действително показанията на св. М. К. не са непосредствени за инкриминираното поведение на ответника. Точно толкова опосредствени за последното обаче са показанията и на св. А., която също не е присъствала на декларираните събития (в тоалетната на заведението). В този смисъл изявленията й, че „на конкретната дата не е имало ситуация, в която И. да се е карал, да я е удрял и да е правил нещо на дъщеря си“; „М. да е била тъжна и сърдита не ми е правило впечатление“; „двете деца бяха в много добро настроение“, са крайно недостатъчни да опровергаят твърдението за нанесени на детето удари в кратък момент и при отсъствието на други лица. Касае се до две насрещни, косвени по характер доказателства, и двете принадлежащи на лица по чл.172 от ГПК, поради което (при равни други обстоятелства) те биха имали тъждествена стойност за процеса. Още по-малко е значението на видеозаписите от камерите в заведението в гр. Бургас, защото те не възпроизвеждат данни нито от масата, на която са стояли М., баща й, партньорката му и нейното дете, нито от местоположението на тоалетната, нито (съвсем логично) от самото помещение; отделно записите започват около 15.41 часа, а соченият момент на влизане на двамата възрастни и на двете деца в заведението около 15.00часа (оглед л.106-гръб от делото на ВРС), тоест записите не са и пълни за периода на пребиваване на бащата и детето в заведението. На последно място липсата на оплакване от М. на майка й по телефона, но пред ответника, е изключено да бъде равнозначно на липса на деяние, както по принцип, така и предвид категоричните и кореспондиращи си заключения на двете СПсЕ за изпитвания страх на момичето от баща му и от потенциална агресия върху него. Ето защо от тези доказателства не могат да се приемат за опровергани заявените в декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН действия на ответника.