Решение № 976 от 24.06.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 976 гр. Плевен, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска А.а при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска А.а Гражданско дело № 20264430100214 по описа за 2026 година

Производството по гр.д.№214/2026г. по описа на ПлРС е образувано по искова молба от Д. Х. Д., чрез адв. С.С., против КРЕДИТО ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Черни връх, №51, вх. Г, ап.

32, представлявано от Р. Т., с която е предявени: иск с правно основание чл.

124, ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр чл. 22 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №***.- като главен и иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал.4, вр. ал.1 от ЗЗД, вр. чл.10а и чл.19, ал.5 от ЗПК- като евентуален, за прогласяване нищожността на клаузите за договорна лихва и неустойка по договора. Твърди се, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №***. за сумата от 800лв., при ГПР от 48,36%, фиксиран годишен лихвен процент от 40,10%, при 8 месечни погасителни вноски всяка от 115,61лв. и обща дължима сума по кредита от 924,88лв. Твърди се, че по чл. 26 от Договора е предвидена неустойка, чийто точен размер не се сочи. Твърди се, че договорът за кредит е изцяло недействителен. Сочи се, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 10, ал.1 от ЗПК, като погасителният план не ясен и разбираем, а посоченият ГПР по договора не включва всички разходи по кредита. Сочи се, че уговорената договорна лихва от 40,10 % е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Сочи се, че клаузата по чл. 26 от Договора – за неустойка1 също е нищожна; същата не е индивидуално уговорена. Претендират се разноски. Представят се писмени доказателства.

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „КРЕДИТО ООД, ЕИК ***, чрез адв. П.А., изразява становище за недопустимост, евентуално – за неоснователност на предявените искове. Сочи, че предявения иск е недопустим, тъй като за вземанията по договора е издаден ИЛ въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение. Твърди се, че процесният договор е действителен, като са спазени всички изисквания по ЗПК, както и че сумата по кредита е получена от ищеца. Сочи се също, че поради неизпълнение на задълженията по кредита, от страна на ответника- кредитор е образувано ч.гр.д.№1041/2025г по описа на РС Чирпан, по което е издадена заповед за изпълнение, а след влизането й в сила – и ИЛ, за вземанията по договора.

Сочи се, че ЗИ е връчена на длъжника- ответник в настоящето производство, като същият не е депозирал възражение. Сочи се, че действителността на договора е потвърдена със СПН в производството по издаване на ЗИ по ч.гр.д.

№1041/2025г по описа на РС Чирпан.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

По делото е постановено за безспорно установено факта на сключване на процесния Договор за потребителски кредит №*** между страните и факта на усвояване на сумата по него, в размер на 800лв., от заемателя. Установява се също, че кредитът е уговорен при ГПЛ от 40,10 % и ГПР от 48,36%, за срок от 8 месеца, при месечна вноска от 115,91лв.- вкл. главница и договорна лихва; общо плащания по договора- 924,88лв.

Установява се също, че съобразно чл. 26 от Договора е предвидено задължение за ищеца, в деня на сключване на договора или най- късно в тридневен срок, да представи обезпечение-чрез двама поръчители, отговарящи на определи посочени в договора условия, или банкова гаранция, като при неизпълнение дължи неустойка, в размер, посочен в т.5 от параметрите на договора. Съдът констатира, че няма посочен размер на неустойката. Установява се също, че в представения Погасителен план към договора, няма начислени неустойка и такси по договора.

По делото се установява също, че за вземанията по процесния договор 2 за потребителски кредит №***., въз основа на заявление по чл. 410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение № 710/01,10,2025г. по ч. гр.д.№ 1041/2025г. по описа на РС Чирпан- за сумата от 800лв главница и 124,88лв.- договорна лихва. Установява се също, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение /връчена лично на длъжника/, е издаден ИЛ №802/03,12,2025г.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция– търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът намира, че няма пречка за длъжника да предяви иск за нищожност на договора за заем, независимо от наличието на влязло в сила изпълнително основание за вземанията по договора.

Съдът приема, че клаузата на чл. 26 от Договора за заем, предвиждаща задължение за заемателя за представяне на обезпечение - в тридневен срок от сключване на договора, чрез поръчител или банкова гаранция, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в посочената клауза, 3 въвеждаща задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може да направи избор между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или поръчител, които да отговарят на определени условия, са трудно осъществими и то в предоставеният кратък срок, поради което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.20 от ЗЗП. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение. Налице е противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът приема също, че в случая е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора за това кои компоненти формират посочения ГПР от 48,36%. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора;; налице е невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.

3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялоС.С.гласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал.

5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за 4 потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД, вр. чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.22 от ЗПК- като главен- за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №*** е основателен и следва да бъде уважен.

С оглед изхода на главният иск за нищожноС.С.дът намира, че не следва по същество да бъде разглеждан предявеният при условията на евентуалност иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД, иск за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка и договорна лихва.

Съобразно изхода на делото, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, в размер на 25,56 евро – внесена държавна такса.

Следва в полза на проц. представител на ищеца да бъде присъдено адв.възнаграждение, по реда на чл. 38, ал.2 от ЗАдв., като съобрази и направеното възражение за прекомерност. Настоящият състав на съда счита, че не се налага събиране на доказателствата, посочени в депозираната молба относно възможността на ответника да заплати възнаграждение за процесуално представителство, тъй като, за уважаването претенцията по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв, за заплащане на адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска правна помощ и съдействие, е достатъчно да бъде представен договор за правна защита и съдействие, който да е оформен по правилата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв- да е сключен за осъществяване на безплатна правна помощ и съдействие между адвокат и материално затруднена страна- физическо лице, и да е заявено изрично основанието за присъждане на адвокатско възнаграждение - по осъществено безплатно адвокатско представителство и защита на материално затруднено лице .Съдът намира, че направеното от ответника възражение за прекомерност на адв. възнаграждение е неоснователно. Съдът приема, съобразно правната и фактическа сложност на делото, че претендираното адв. възнаграждение от 240 евро не се явява прекомерно и следва да бъде присъдено.

5

Водим от горното, Съдът

РЕШИ:

На основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем №***., сключен между Д. Х. Д., ЕГН**********, от гр. Плевен- като заемател и „КРЕДИТО“ ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Черни връх, №51, вх. Г, ап. 32, представлявано от Р. Т.-като заемодател.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „КРЕДИТО“ ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Черни връх, №51, вх. Г, ап. 32, представлявано от Р. Т. ДА ЗАПЛАТИ НА Д. Х. Д., ЕГН **********, от гр. Плевен, сумата от 25,56 евро - разноски по делото.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл. 38, ал.2 ЗАдв, „КРЕДИТО“ ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Черни връх, №51, вх. Г, ап. 32, представлявано от Р. Т., ДА ЗАПЛАТИ НА адвокат С. С. С. от АК София, със служебен адрес ***, сумата от 240 евро.- адв. възнаграждение.