Решение № 2485 от 25.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2485 гр. София, 24.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка И.

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка И. Въззивно гражданско дело № 20221100508425 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 2036774 от 19.05.2022 г. на СРС, 24 с-в, по гр. д. № 6532/2021 г. са отхвърлени предявените от „А. за с. на в.“ ЕАД, с ЕИК ****, срещу З. А. Р. с ЕГН ********** искове, с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за установяване, че последната дължи сумата от 17 770, 98 лв., представляваща главница за периода от 20.07.2020 г. до 20.10.2023 г. по договор за заем № PLUS - 14026445/18.10.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 01.07.2020 г. (подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане, сумата от 562, 75 лв. - обезщетение за забава за периода от 20.11.2019 г. до 12.03.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 28071/2020 г. на СРС, 24-ти с-в.

Със същото решение са отхвърлени предявените в условията на евентуалност осъдителни искове на „А. за с. на в.“ ЕАД, с ЕИК **** срещу З. А. Р. с ЕГН **********, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за осъждане да заплати сумата от 17 770, 93 лв., представляваща частично претендирана главница за периода от 20.07.2020 г. до 20.10.2023 г. по договор за заем № PLUS - 14026445/18.10.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 01.07.2020 г. до окончателното изплащане, сумата от 562, 75 лв. - обезщетение за забава за периода от 20.11.2019 г. до 12.03.2020 г. Ищецът е осъден за заплащане на разноски.

Решението се оспорва от ищеца, чрез представителя му, по съображения, че е незаконосъобразно и необосновано. Излага доводи, че неоснователно съдът е приел, че договорът за кредит е недействителен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10, 11 и 1

12 ЗПК, понеже не съдържа ГПР и обща сума, дължима от потребителя, като липсва разбивка на погасителните вноски по пера. В противоречие с императивните норми на закона, след като е обявил договора за недействителен, съдът не е присъдил дори чистата стойност на кредита, като е приел, че това би довело до подмяна на основанието, на което се претендира вземането. Сочи, че ЗПК има за цел на осигури на потребителите защита, като са съобразени особеностите на потребителския кредит.

Поддържа, че в случая договорът за кредит е сключен между ответницата и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, като по него е отпуснат кредит от 30 000 лв., изцяло при спазване нормите на ЗПК – в писмена форма, на хартиен носител, на разбираем език, с копие за всяка страна. Счита, че клаузите на договора са индивидуално уговорени, посочени са конкретните погасителни вноски, датата на погасяване, размер на ГЛП, ГПР, уговорено е и право на кредитополучателя за отказ от договора. В тежест на ответника е било да установи, че е изпълнил задълженията си по договора – да върне заетата сума. Счита, че след като в договора е уговорен ГПР - 15, 71 %, в който е включен фиксиран ГЛП 13, 47 % и брой на вноските 84, с размер на всяка от 666, 44 лв., изискванията на закона, касаещи референтните стойности на ГЛП, индекси и методики на изчисляване са неприложими. В чл. 19, ал. 4 ЗПК ясно са посочени компонентите на ГПР и не може да се говори за неяснота у потребителя. Договореният ГПР не надхвърля предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдържа се и общата сума, дължима от потребителя към момента на сключване на договора, за което е приложен погасителен план. Счита, че по този начин не са останали никакви скрити такси за потребителя или допълнителни разходи и ответникът е разбирал икономическите последици от договора. Излага доводи, че чл. 10 а ЗПК позволява да се събират допълнителни такси и комисионни, свързани с предоставяне на допълнителни услуги, като не може да се сподели тезата на съда, че посредством сключване на договор за застраховка се цели увеличаване размера на кредита. Неоснователен е и извода на съда, че след като главницата се претендира на договорно основание, при установена недействителност на договора, ще се промени основанието на претенцията и исковете следва да се отхвърлят, тъй като е налице изрична норма в чл. 23 ЗПК, чиято цел е да уреди отношенията между страните при констатирана недействителност на договора за кредит. Сочи още, че ответницата е уведомена за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита на 20.11.2019 г., а ищецът е положил всички усилия за уведомяване на длъжника за цесията. Поддържа, че съдът следва да съобрази и всички падежирали вноски след подаване на исковата молба, по чл. 235, ал. 2 ГПК, до приключване на устните състезания. Стойността на претенциите е установена от приетото пред СРС заключение н ССчЕ. По тези и допълнителни съображения моли да се отмени решението и исковете за да се уважат. Претендира разноски, като възразява по разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна.

Въззиваемата страна - ответницата З. А. Р. , чрез представителя си, оспорва жалбата в отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е законосъобразно постановено и обосновано. В съответствие с материалния закон съдът е проверил действителността на договора за кредит, както на наведените от ответника основания, така е на непосочени такива. В случая кредиторът е небанкова институция, а ответницата е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК. При нарушения на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 ЗПК, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да се приеме за недействителен. Поддържа, че при недействителността на договора по чл. 22 ЗПК, съгласно чл. 23 ЗПК заемополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи.

Счита, че законосъобразно СРС е приел, че в договора за кредит не е посочен по ясен и 2 разбираем начин как е образуван ГПР и какви са разходите за потребителя, които са свързани с кредитното правоотношение. В договора са посочени единствено ГЛП и ГПР като абсолютна стойност. Поддържа, че не е ясно как ГЛП се съдържа в общия ГПР и потребителят не може да разбере какъв е процента на оскъпяване на финансовия продукт. Не е предоставена пълна и ясна информация за разходите при формиране на ГПР, в нарушение на чл. 11, т. 10 ЗПК. Посочването на по - нисък ГПР от действително приложения представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Директива 2005/29/ЕО. Поддържа още, че в приложения погасителен план не се съдържа информация по какъв начин е формирана всяка вноска и какви компоненти съдържа. Не се установява дружеството - цедент да е отправило изрично изявление до длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението, според изискванията на т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Моли да се потвърди изцяло решението. Претендира разноски

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Районният съд се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и по евентуални искове с основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По отношение допустимостта на решението, в частта, в която са отхвърлени предявените в условията на евентуалност осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл.

240 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът намира следното:

Според разясненията на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. Такъв осъдителен иск, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК, може да се предяви в същото производство и з а разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането.

В същото време целта на осъдителния иск е освен да бъде установено вземането, ищецът да се снабди с изпълнителен лист срещу ответника. С проведеното заповедно производство тази цел е постигната, поради което кредиторът би имал интерес от предявяване на осъдителен иск само в случаите, в които заповедта за изпълнение е обезсилена или се търси разликата между размера на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение и пълния размер на същото или при въвеждане на основание за вземането, различно от това, на което е издадена заповедта за изпълнение. В тези случаи осъдителният иск може да се предяви заедно с установителния по чл. 422 ГПК в условията на евентуалност. (определение № 547 от 09.03.2024 г. по т. д. № 556/2023 г., т. к., ІІ ТО на ВКС).

3

Като се съобразят обаче разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и в т. 11 б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, следва, че предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди настъпването й, като няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането, тъй като вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са в., възникнали на едно и също основание - договора за кредит.

Позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което предявените евентуални осъдителни искове на същото основание, за същите суми и периоди са недопустими, доколкото имат същото основание и страни като предявените главни установителни искове.

По изложените съображения ваззивният състав намира, че решението е недопустимо постановено в частта, в която СРС се е произнесъл по осъдителните искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тази част решението следва да се обезсили, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК и производството да се прекрати като недопустимо.

По отношение решението, с което съдът се е произнесъл по главните установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, решението е валидно и допустимо постановено. Производството се развива след подадено в срока по чл. 414 ГПК възражение от длъжника.

По съществото на спора, според въззивният състав и съгласно общите правила за разпределение на доказателствената тежест, ищцовото дружество е следвало да установи, пълно и главно, че спорното право е възникнало - че са съществували договорни отношения по предоставяне на потребителски кредит на ответницата в определен размер, по които тя не е изпълнила в цялост задълженията си, стойността на в.та и валидното им прехвърляне към ищеца, посредством договор за цесия по чл. 99 ЗЗД. Ответницата е следвало да ангажира доказателства за установяване на правоизключващи или правопогасяващи си възражения срещу съществуването на вземането, респективно срещу неговата изискуемост.

Следва да се отбележи, че с договора за цесия се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на трето лице. Предмет на договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което съществува, към момента на сключване на договора и е прехвърлимо. Със сключване на договора – с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента върху цесионера. Към този момент цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните отношения с цесионера. За да породи действие спрямо длъжника, цесията следва да му се съобщи от цедента на длъжника - според изискването на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД.