Решение № 971 от 13.02.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 971 гр. София, 13.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия А.а

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова при участието на секретаря Кристина П. Георгиева като разгледа докладваното от Таня Кандилова Въззивно гражданско дело № 20251100513927 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба вх.№ 245035/15.07.2025 г. на Р. А. А., с която като неправилно се обжалва изцяло Решение № 12080/20.06.2025 г., поправено с Решение № 17642/01.10.2025 г. по гр.д. № 13927/2025 г. на СРС, ГО, 181-ви състав, с което в полза В. Л. Л. срещу въззивника е издадена заповед за защита от домашно насилие с мярката по чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН и последният е осъден да заплати разноски.

Поддържа се, че решението на първоинстанционният съд от 20.06.2025 г. е неправилно, постановено при неправилен анализ на събраните по делото доказателства, респ. направени са неправилни изводи въз основа на събраните по делото доказателства за доказаност на процесното домашно насилие от 26.07.2024 г. В тази връзка е посочено, че неправилно са ценени и показанията на свидетелят Б. А., дадени пред първоинстанционния съд. Иска се отмяна на атакуваното първоинстанционно решение и постановяване на 1 друго, с което да се отхвърли молбата за защита от домашно насилие.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, вр. чл.17, ал.4 ЗЗДН въззиваемата страна В. Л. Л. е подала отговор на въззивната жалба, в който се застъпва становище за неоснователност на последната. Изложени са подробни съображения в тази насока.

Предмет на въззивно разглеждане е и насрещна въззивна жалба вх.№ 266728/06.08.2025 г. (подадена по пощата на 04.08.2025 г.), т.е в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК, вр. чл.17, ал.4 ЗЗДН, от В. Л. Л. – молител в първата инстанция, с която се обжалва Решение № 12080/20.06.2025 г., поправено с Решение № 17642/01.10.2025 г. по гр.д. № 13927/2025 г. на СРС, ГО, 181-ви състав, в частта досежно наложените на ответника Р. А. А. мерки за защита, като неправилно. Изложени са съображения в тази насока, като се иска атакуваното първоинстанционно решение да бъде изменено в тази му част и на А. освен мярката по чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН, да бъдат наложени и мерките по чл.5, ал.1, т.3 и т.4 от ЗЗДН в срок, определен от съда. Претендират се разноски.

Въззивникът е въззиваема страна Р. А. А. е застъпил становище за неоснователност на насрещната въззивна жалба, като в подаден отговор по нея в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, вр. чл.17, ал.4 ЗЗДН е развил съображенията си за това.

Въззивните жалби са допустими. Подадени са в законноустановените срокове от страните в първоинстанционното производство, имащи правен интерес от обжалването, и са срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по препратена по подсъдност от РС – Троян молба с вх. № 4698/10.09.2024 г. (по описа на същия съд), подадена от В. Л. Л. за защита от домашно насилие срещу Р. А. А., за което се твърди, че е лице, с което пострадалата се е намирала в интимна връзка, извършено на 26.07.2024 г., в периода 14 - 18.08.2024 г. и на 21.08.2024 г., подробно описано в сезиращата молба.

На 04.11.2024 г. Районен съд –Троян, преди да изпрати делото по подсъдност на СРС, е издал, на основание чл.18, ал.1 ЗЗДН, заповед за незабавна защита срещу Р. А. А. с мерките по чл.5, ал.1, т.1, т.3, пр.1 и пр.2 от ЗЗДН.

2

Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за наличие на домашно насилие.

С решение № 12080/20.06.2025 г., поправено с решение № 17642/01.10.2025 г. по гр.д. № 13927/2025 г. Софийският районен съд, 181-ви състав, е издал заповед на основание чл. 15, ал. 8 ЗЗДН срещу Р. А. А., като го е задължил да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на В. Л. Л. ( чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН), осъдил е Р. А. А. да заплати на В. Л. Л. сумата от 1000 лева, разноски, сторени в производството, а по сметка на Софийския районен съд държавна такса в размер на 25,00 лева.

С решение № 17642/01.10.2025 г. по гр.д. № 13927/2025 г. Софийският районен съд, 181-ви състав, е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 12080/20.06.2025 г., постановено по гр.д. № 74758/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 181-ви състав, като е постановил в диспозитива на съдебният акт единния граждански номер на молителя В. Л.

Л. вместо погрешно изписания - „ЕГН: ********“ да се чете правилния единен граждански номер на тази страна - „ ЕГН: **********“.

Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие за установено следното:

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Така, спорът пред въззвната инстанция е концентриран само върху това, доказано ли е по делото твърдяното в молбата за защита поведение на Р. А. А. спрямо В. Л. Л. на датата 26.07.2024 г. и представлява ли то домашно насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН, респ. наложената от първоинстанционният съд мярка да защита съответна ли е на характера и тежестта на домашното насилие и може ли да постигне преследваните със закона цели, като събитията между страните в периода 14-18.08.2024 г. (за които първоинстанционният съд е приел, че не покриват признаците на състав на домашно насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН) и тези от 21.08.2024 г. (за която първоинстанционният съд е приел за недоказани твърденията на молителя), не са предмет на изследване от въззивния съд.

Наведените от страните доводи за неправилност на обжалваното 3 решение са неоснователни.

На първо място, съдът намира за необходимо да отбележи, че от отделеното за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните се установява, че последните са се намирали в интимна връзка по смисъла на § 1, т. 6 ДР на ЗЗДН, продължила повече от 14 години, респ. че ответникът и въззивник в производството е сред кръга лица по чл. 3, т.2, предл. 2-ро ЗЗДН и молителя – въззивник и въззиваема страна в производството е легитимирана да търси защита по този закон срещу него. Наред с това следва да бъде отбелязано, че сезиращата районният съд молба е допустима, като подадена в срока по чл.10, ал.1 ЗЗДН и правилно районният съд я е разгледал по същество.

Противно на твърденията в жалбата на Р. А. А., по делото е установено описаното в сезиращата молба негово поведение на 26.07.2024 г. спрямо В. Л.

Л., покриващо признаците на домашно физическо и психическо насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН. Пострадалата е представила декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, която съдържа всички индивидуализиращи белези на акта на домашно насилие от 26.07.2024 г., извършено на четири очи – описано е насилието по време, място и начин на извършване, посочен е автора на деянието и в каква връзка се намира с пострадалата, поради което и следва бъде зачетена доказателствената стойност на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН в тази и съответна част. Доказателствената стойност на декларацията не е оборена. По делото не са събрани никакви доказателства, които да противоречат на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН, да са по-убедителни от нея или да подлагат под съмнения изложени в нея обстоятелства. Районният съд правилно е анализирал и оценил събраните по делото доказателства, правилно е приел, че насилническият акт от 26.07.2024 г. и неговото авторство е доказано с декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН и при липсата на други доказателства относно тези факти ( както бе посочено деянието е извършено на четири очи) е издал заповед за защита само на основание приложената декларация, т.е. първоинстанционният съд е приложил точно материалния закон (чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН). Във връзка с възраженията в жалбата на А. следва да бъде отбелязано още, че в производството по ЗЗДН в тежест на молителя е да установи осъществените актове на насилие, но тежестта на доказване е облекчена, като доказването не следва да е „отвъд съмнение“, тъй като подобен висок стандарт на доказване не съответства на спецификите на 4 домашното насилие и трудностите, които стоят пред жертвите в защита на своите основни човешки права, като в този смисъл са редица решения на Комитета на Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените. Релевантинте факти могат да се установят както само въз основа на декларацията на пострадалия по чл.9, ал.3 ЗЗДН, когато нейната доказателствената стойност не е оборена от останалите събрани по делото доказателства и в хипотезата на липса на свидетели очевидци, какъвто е настоящия случай досежно датата 26.07.2024 г., така и чрез верига от косвени доказателства, които преценени поотделно и в тяхната взаимовръзка водят до извод за осъществяване на главния факт, предмет на доказване (така Решение №226/12.07.2011 г. по гр.д.№ 921/2010 г. на ВКС, Решение №31/09.03.2012 г. по гр.д.№ 502/2011 г. на ВКС и др.).

Независимо, че случилото се между страните в периода 14 - 18.08.2024 г. и на 21.08.2024 г., не е предмет на изследване от въззивния съд, предвид липсата на каквито и да е доводи в жалбите на страните досежно тези събития (арг. от чл. 269 от ГПК), за яснота на страните, а и с оглед адекватността на мерките за защита, наложени от първостепенния съд, следва да бъде отбелязано, че правилно районният съд е анализирал и оценил събраните по делото доказателства относно събитията в периода 14 - 18.08.2024 г. и е направил правилен извод, че по делото не са събрани никакви доказателства за поведение на А. в този период спрямо Л. (дори в декларацията на пострадала по чл.9, ал.3 ЗЗДН липсва описание за събитията от този период), което да покрива състав на домашно насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН.

Въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря тези изводи, а препраща към тях (чл. 272 от ГПК, вр. с §1 от ДР на ЗЗДН). Последният акт на домашно насилие, който се твърди да е извършен на 21.08.2024 г., е останал недоказан по делото, включително и поради грешка на районния съд, но доколкото досежно събитията от 21.08.2024 г. страните не са въвели никакви доводи в жалбите си, нито са релевирали искане по реда на чл.266, ал.3 ГПК, въззивният съд не намира основания да обсъжда в детайли допуснатото от районният съд процесуално нарушение при събиране на допустимите и относими доказателства, още повече, че последното не се е отразило на крайният извод на съда за доказаност на поведение на Р. А. А. спрямо В. Л. Л. на 26.07.2024 г., покриващо от обективна и субективна страна състав на домашно физическо и психическо насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН, 5 самото то достатъчно за да бъде ангажирана отговорността на извършителя по ЗЗДН.

Доказано е извършено домашно насилие спрямо Л., поради което извършителят следва да понесе предвидената в закона санкция за това.

Настоящата инстанция намира, че наложените от първоинстанционния съд мерки за защита спрямо Р. А. А. са съответни на характера, интензитета и тежестта на установеното домашно насилие от 26.07.2024 г.

Първоинстанционното решение е правилно като краен резултат.

Неоснователни са наведените доводи в жалбата на А., че първоинстанционният съд не се е съобразил с ангажираните доказателства.

Последният не е ангажирал доказателства, които да опровергаят твърдяното в молбата на пострадалата относно процесната дата 26.07.2024 г. От друга страна неоснователни са и доводите в жалбата на Л. за неправилност на първоинстанционното решение, в частта, относно мерките за защита. При налагането на мерките по чл.5 ЗЗДН съдът не е обвързан от искането на страните, а следва да наложи по своя преценка една или повече защитни мерки (чл.16, ал.1 ЗЗДН), които намира за адекватни при съответната конкретика, степента на риска. Както бе посочено, наложената от СРС мярка за защита по чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН е съответна на характера, интензитета и тежестта на установеното домашна насилие.