Решение № 8841 от 16.05.2025, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 8841 гр. София, 16.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241110130276 по описа за 2024 година

РЕШЕНИЕ

16.05.2025 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 67181/2016 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от К. М. Н. срещу ДФ „З“, като се твърди, че страните се намирали в трудово правоотношение по силата на Трудов договор № 519/09.11.2001 г. за длъжността „изпълнителен директор“, като му било определено да отговаря за отделение „Правно“. Поддържа, че със заповед от 12.05.2006 г. правоотношение му било прекратено, но незаконното уволнение било отменено от съда. Поддържа, че след това поискал да бъде възстановен на работа, но отново с оглед незаконосъобразни действия бил уволнен, за което имало съдебни решения. Навежда доводи, че с искане от 08.03.2024 г. е заявил, че иска да бъде възстановен на работа, но в продължение на месец не бил получил отговор, като при повторно искане по ССЕВ бил получил отговор, че следва да се предостави съобщение по чл. 345 КТ, което било предоставено на 24.04.2024 г. и предоставил на същата дата на 1 ответника. Излага съображения, че на 29.04.2024 г. му била връчена заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, за което били налице мотиви.

Твърди, че е спазил срока за възстановяване на работа, което аргументира подробно.

Поддържа, че не бил допуснат надлежно до работа, като периода бил от подаването на искането – 08.03.2024 г. до 29.04.2024 г. Инвокира доводи, че за периода от 08.03.2024 г. до 29.04.2024 г. е останал без работа, поради което с оглед незаконното уволнение се дължало обезщетение в размер на 2547,00 лева, доколкото възнаграждение за пълен отработен месец – м.04.2006 г. било в размер на 1357,62 лева. Поддържа и претенция за обезщетение в следствие недопускане до работа, а освен това и обезщетение за периода от 26.05.2015 г. до 29.04.2024 г. за неизползван платен годишен отпуск, като последното е подробно обосновано, като прави извод, че същото възлизало на сумата от 20449,00 лева. Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираните суми. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като претенциите се оспорват, като неоснователни. Твърди, че претенцията по чл. 225 КТ не била доказана, като ищеца не бил ангажирал доказателства, че бил недопуснат до работа, което аргументира. Поддържа, че правилно с оглед превратното упражняване на правата по чл. 345 КТ е приел, че ищецът не следвало да бъде възстановяван на работа, поради злоупотреба с право. Инвокира подробни съображения за законосъобразност на уволнителната заповед, като сочи че тълкувателна практика на ВКС имала действие за напред. Развива съображения, че ищецът няма добросъвестно поведение в противовес на правилото на чл. 8, ал. 2 КТ.

Твърди, че е налице друго производство по което спорният въпрос касаел именно това дали и кога е възникнало правото на ищеца да се върне на работа, поради което прави искане за спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Поддържа, че претенцията по чл.

224, ал. 1 КТ била недоказана, поради наличието на изтекла погасителна давност. Навежда подробни доводи за неоснователност на иска. Сочи, че ищецът бил упражнявал правото си на отпуск, освен това претенцията била недоказана по размер. Иска отхвърляне на исковете.

Претендира разноски.

С Определение от 10.09.2024 г., съдът е спрял производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

Постановено е Определение от 17.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 12519/2024 г. по описа на СГС, с което е отменено Определение от 10.09.2024 г. в частта по претенцията по чл. 224, ал.

1 КТ, като в останалата част определението е потвърдено.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

С оглед Определение от 17.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 12519/2024 г. по описа на СГС, настоящият съдебен състав намира, че предвид частичната отмяна и с оглед правилото на чл.

278, ал. 3 ГПК, съдът следва да продължи съдопроизводстветените действия.

СРС, 156-ти състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.

За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да са проявени в обективната действителност три материални предпоставки – 1) да е прекратено трудовото правоотношение; 2) работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години и 3) правото на отпуск да не е погасено по давност – за отпуските, дължими след 01.08.2010 г.

С Протоколно определение от 24.04.2025 г., съдът на основание чл. 253 ГПК е изменил доклада по делото в частта отделянето на спорното от безспорното, като на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е отделил за безспорно, че последното БТВ на ищеца към м.04.2006 г. е в размер на 1357,62 лева.

2

Представен е Трудов договор № 519/09.11.2001 г., сключен между ДФ „З“ от една страна в качеството на работодател и К. Н. М. от друга страна. По силата на трудовият договор, страните са уговорили, че работодателя възлага, а служителят приема да извършва позицията „Заместник изпълнителен директор“, а работодателят се задължава да му заплаща уговореното трудово възнаграждение.

Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при липсата на оспорвания и доказателства, че същият е неавтентичен, то последният обвързва страните с оглед обективираните в договора изявления и произтичащите от това субективни права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Между страните не се спори, че с прието Решение по т. 4. 3. от Протокол № 81/26.05.2015 г. от заседание на ИС на ДФ „З“ е прекратено трудовото правоотношение на К.

М. Н. на основание чл. 338 КТ – поради отзоваване от избирателното тяло.

От Решение № 1312/22.02.2016 г., постановено по гр. д. № 42460/2015 г. се установява, че уволнението на ищеца извършено с Решение по т. 4. 3. от Протокол № 81/26.05.2015 г. от заседание на ИС на ДФ „З“ е признато за незаконно, като същото е отменено, като ищецът е възстановен на длъжността, която е заемал преди незаконното уволнение, като ответника е осъден на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ да заплати сумата от 8145,72 лева – обезщетение за оставане без работа в следствие на незаконното уволнение. Решението на СРС е било обжалвано, като с Решение № 7158/21.09.2016 г., постановено по в. гр. д. № 8454/2016 г. по описа на СРС, II-Б въззивен състав решението на първоинстанционният съд е било изцяло потвърдено, а при касационно обжалване се установява от Определение № 351/28.04.2017 г. по гр. д. № 5251/2016 г. по описа на ВКС, III Г. О., че не е допуснато касационно обжалване не въззивното съдебно решение. Следователно решението на СРС е влязло в сила на 28.04.2017 г.

Тоест, в случая между страните е налице СПН, че са се намирали в трудово правоотношение, което е било прекратено, като уволнението е било признато за незаконно, като е отменено по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.

В правната доктрина по безспорен начин е изведено схващането, че силата на пресъдено нещо е форма на въздействие на гражданският процес, като защита-санкция (каквото по вид е и заповедното производство – форма на граждански процес) върху материалното право, която цели да превърне правния спор в „правен мир“ между страните, като същите бъда обвързани от властнически държавен правораздавателен акт, с които се установява правното положение между спорещите. Тоест от гледна точка на установителното действие на СПН, същата има правоустановително и правоотричащо действие, а с оглед на това вменява и задължения на страните да се съобразява със съдебно установеното, т.е. налице е регулативен ефект на СПН. С оглед постигането на посечените ефекти, безспорно СПН има и ефекта, че спора между страните става непререшаем (арг. чл.

298 ГПК и чл. 299 ГПК), т.е. влезлият в сила акт формиращ СПН изчерпва окончателно правният спор и основанията на който последният се основава – т. нар. преклудиращо действие.

Представено е искане с вх. № 02-6500/3980 # 27 от 08.03.2024 г., както и искане с вх.

№ 02-6500/3980 # 30 от 24.04.2024 г., с което К. М. Н. е поискал от Изпълнителния директор на ДФ „З" да бъде възстановен на заеманата преди незаконното му уволнение длъжност, с оглед влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 42460/2015 г. по описа на СРС.

Приложено е съобщение по чл. 345, ал. 1 КТ от СРС, 66-ти състав по гр. д. № 42460/2015 г., което е предоставено на ищеца на 24.04.2024 г. (л. 66 в кориците на делото).

От Заповед № 53/29.04.2024 г. се установява. че трудовото правоотношение на К. М.

Н. е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, като заповедта му е връчена на 29.04.2025 г.

3

Приложено е искане с вх. № 02-6500/3980 # 21 от 29.12.2020 г. и искане с вх. № 026500/3980 # 23 от 01.04.2021 г., с което К. М. Н. е поиска от Изпълнителния директор на ДФ „З“ да му се изплати сума по постановено съдебно решение по гр. д. № 42460/2015 г. по описа на СРС за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на сумата от 8145,72 лева, като приложение е приложен изпълнителен лист в оригинал.

От искане с вх. № 02-6500/3980 # 24 от 21.04.2021 г. от К. М. Н. се изяснява, че същият е посочил, че присъдените суми са му заплатени, като иска да му бъде заплатена и дължимата законна лихва в посочен в молбата размер.

С искане с вх. *** # 25 от 06.04.2022 г. се установява, че ищецът е поискал от ответника да му се заплатят и дължимите суми за деловодни разноски по гр. д. № 42460/2015 г. по описа на СРС, за което е представил в оригинал изпълнителен лист от 16.03.2022 г.

В о. с. з. от 24.04.2025 г., съдът е извършил на основание чл. 183 ГПК констатация от оригинал на продължение на Трудова книжка № 259 серия З, № 358956 на К. М. Н., като последното записване е на страница 6 и стр. 7 от ДФ „З“ за длъжността „Заместник изпълнителен директор“, съответно с отбелязвания във връзка с прекратяването на трудовото правоотношение, като последното такова е от 29.04.2024 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ.

Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за факти и обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя. Като такъв вид документ тя има доказателствено значение по смисъла на чл. 179 ГПК за фактите отразени в нея – арг. чл. 347 КТ. Тоест, като официален удостоверителен документ трудовата книжка се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което и съдът е длъжен, при липса на обратно доказване (което по правило е пълно и главно), да приеме отразените обстоятелства в документа за осъществили се в обективната действителност.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК намира следното:

Според постановено Решение по съединени дела C-762/18 и C-37/19 - „Член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя.; Член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение — след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа.“.