Решение № 93 от 09.05.2023, Районен съд - Харманли

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. Х., 09.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Х., ПЕТНАДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ Д. И.-Г. при участието на секретаря ИВЕЛИНА АТ. И. като разгледа докладваното от МАРИЯ Д. И.-Г. Гражданско дело № 20225630100540 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба на Д. Б. Д., ЕГН ********** против „Д. Г. Л.“ ЕООД, ЕИК *********. За претендираните с исковата молба суми е издадена заповед № 80 от 18.02.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 156 по описа за 2022г. на Районен съд – Х..

Ищецът твърди, че е бил в трудово правоотношение с ответника възникнало въз основа на сключен помежду им трудов договор № 9026 от 04.05.2021г., по силата на който бил назначен на длъжност „шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“ с код по НКПД 83322005, с месторабота в гр. Х.. Ищецът бил постъпил на работа на дата 04.05.2021г. при основно брутно трудово възнаграждение от 650 лева месечно.

Ищецът посочва, че в изпълнение на трудовите си задължения се налагало да изпълнява своите задължения извън определеното му работно място, като често бил командирован за периода между 5-14 дни извън страната. Работодателят следвало да му заплаща освен брутното трудово възнаграждение и дневни и квартирни пари, като обезщетение при командироването. Това обезщетение следвало да се заплати след представяне на отчет за свършената работа и се определяло според дните, в които бил в командировка.

Ищецът посочва, че в началото на месец януари 2022г. ответникът му възложил курс до Чехия и обратно, като на 06.01.2022г. ищецът провел изпълнението на курса и потеглил от гр. Х. за Чехия, управлявайки тежкотоварен автомобил с регистрация на влекач Х****ВХ и номер на ремарке Х****ЕК. Курсът бил изпълнен на 14.01.2022г., когато ищецът пристигнал обратно в гр. Х.. За изпълнението на този курс ответникът дължал на ищеца сума в размер на 790 лева, представляваща обезщетение за времето, в което бил командирован, като същото следвало да бъде заплатено в момента, в който ищецът представи отчета си за свършената работа, а такъв бил представен на 14.01.2022г. – отчет № 922.

Ответникът не бил изплатил и трудовото възнаграждение на ищеца за месец декември 2021г., което възлизало на сума в размер на 650 лева.

Поради неизпълнение на задълженията на ответника да заплаща дължимото 1 възнаграждение на ищеца, ищецът отправил писмено предизвестие, с което уведомил ответника, че прекратява трудовите им взаимоотношения. Това уведомление било получено от ответника на 09.02.2022г., от която дата бил прекратен и трудовият договор.

С оглед на това, че виновното поведение на работодателя било станало причина за прекратяване на трудовото правоотношение ищецът счита, че ответникът му дължи и обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за периода на предизвестието, а именно сума в размер на 650 лева.

Ищецът посочва, че няколко дни след получаване на уведомлението, с което ищецът бил известил ответника, че прекратява трудовото правоотношение поради виновното му поведение от страна на ответника било изпратено писмено становище с изх. № 1 от 16.02.2022г., в което ответникът поставял редица условия на ищеца, след изпълнението на които щели да му бъдат изплатени дължимите суми.

За процесните суми била издадена заповед № 80 от 18.02.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 156 по описа за 2022г. на Районен съд – Х.. В срока по чл. 415 от ГПК било подадено възражение от ответника, от което се извеждал правния интерес на ищеца от предявяване на настоящите искове.

Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което д а установи по отношение на ищеца, че ответникът дължи сумата от 790 лева, представляваща обезщетение за командироване, сума в размер на 650 лева, представляваща незаплатено трудово възнаграждение за месец декември 2021г. и 650 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва от 17.02.2022г. до изплащане на вземането. Претендират се и направените деловодни разноски в настоящото и в заповедното производство.

В съдебно заседание, в което е даден ход по същество, ищецът не се явява, представлява се от адвокат М., който пледира за уважаване на исковете и присъждане на разноски. В срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК представя писмена защита.

В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на искова молба от ответника.

Ответникът твърди, че трудовото правоотношение е било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ въз основа на подадена от ищеца заявление с вх. № 1 от 09.02.2022г.

С 3 броя платежни нареждания от 02.03.2022г. ответникът бил заплатил на ищеца сумата в размер на 504,39 лева нето, съставляваща заплата за месец декември 2021г. след като са приспаднати данъците и осигурителните вноски, сумата от 201,75 нето лева, представляваща заплата за месец януари 2022г. съобразно действително отработените от ищеца дни след приспадането на данъците и осигурителните вноски, както и сумата от 97,26 лева, представляваща заплащане на командировка за месец януари 2022г.

Заплатата за месец януари 2022г. била в размер на 201,75 лева нето, тъй като ищецът бил отработил само 8 дни от месеца, за които му се полага заплащане. През останалата част от месеца същият не се е явявал на работа без уважителна причина.

През месец януари 2022г. ищецът не бил командирован и не бил представил отчети пред работодателя, поради което претенцията му за заплащане на 790 лева за командировка бил неоснователна.

Всички задължения на ответника към ищеца били изплатени на 02.03.2022г. поради това претендираните от ищеца искове, освен че били недопустими, били и недоказани по основание и размер.

С оглед на гореизложеното ответникът моли производството по делото да бъде прекратено поради недопустимост на исковете, а в условията на евентуалност моли за тяхното отхвърляне като неоснователни, съответно издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК с №80 от 18.02.2022г. по ЧГД №156/2022г. на PC-Х. да бъде обезсилена.

Претендира разноски по делото. Прави възражение за прекомерност на адвокатското 2 възнаграждение на ищцовата страна.

В съдебно заседание, в което е даден ход по същество на делото ответникът не се явява, представлява се от адв. Д.. Пледира за отхвърляне на предявените искове и претендира разноски. В срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК представя писмена защита.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл.

422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК. Именно поради особения ред, по който се предявяват исковете, обуславящ исковото производство като продължение на развилото се заповедно такова, е необходимо исковата молба да е подадена в едномесечен срок от получаване на указанията по чл. 415, ал. 1 от ГПК. В настоящия случай разпореждането на съда е получено от ищеца на 23.05.2022г., следователно последният ден от срока е бил 23.06.2022г. Исковата молба е подадена на 17.06.2022г., поради което следва да се приеме, че едномесечният срок е спазен.

Предметът на търсената с исковата молба защита следва да съвпада с претендираното със заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично вземане право. Налице е пълна идентичност /основание, размер, период/ между търсените със заповедта парични вземания и предявените такива с исковата молба. Едновременно с това ищец в настоящото производство е заявителят в заповедното. Ето защо може да се направи обоснован извод, че исковете са допустими.

По иска с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 128, т. 2 КТ:

Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят дължи заплащане на трудово възнаграждение за извършена работа.

За да възникне парично вземане за заплащане на трудово възнаграждение в обективната действителност следва да са се проявили следните материални предпоставки (юридически факти): 1) между работника или служителя и работодателя да е налице валидно възникнало трудово правоотношение; 2) работникът или служителят да е престирал реално работна сила за твърдения период, за който се претендира, че работодателят не е заплатил дължимото трудово възнаграждение.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказва, че съществува трудово правоотношение между страните по силата на трудов договор №026 от 04.05.2021г., въз основа на което ищецът е заемал длъжност „Шофьор, тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“ с месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 650,00 лева. Това обстоятелство, макар да не е необходимо, се установява и от събраните по делото писмени доказателства, а именно – трудов договор № 026 от 04.05.2021г.

От посочените писмени доказателства се установява, че по силата на трудов договор № 026 от 04.05.2021г. ищецът е бил назначен на длъжността „Шофьор, тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“ с работно време 8 часа и основно месечно трудово възнаграждение в размер на 650,00 лева с допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 0,60 % за всяка година трудов стаж при същия работодател. За всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия.

В хода на съдебното производство се събраха доказателства, от които може да се направи извод за наличието и на втората предпоставка от сложния фактически състав на иска по чл. 128, т. 2 от КТ. Съдът, при извършена съвкупна преценка на представените писмени и гласни доказателства, намира, че безспорно е установено, че ищецът е положил труд през процесния период. Нещо повече, работодателят е представил разчетно-платежна ведомост на „Д. Г. Л.“ ЕООД за месец декември 2021г. и за месец януари 2022г., както и платежни нареждания от месец 02.03.2022г. с правно основание съответно заплата м. декември 2021г. и м. януари 2022г. След като в посочените документи работодателят е 3 начислил дължимо за съответния месец трудово възнаграждение, той е признал извънсъдебно, че работникът или служителят е престирал работната си сила, поради което се дължи и заплащането на трудово възнаграждение. Касае се за извънсъдебно признание на неизгодни за страната факти, а извънсъдебното признание на факти е едно от най-сигурните доказателства в гражданския процес, което преценено в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, води до изясняване на действителното фактическо и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.

Добросъвестността при изпълнението на трудовите задължения се предполага до доказване на противното – чл.8, ал.2 КТ. При липсата на твърдения от ответната страна в обратния смисъл, а и с оглед гореизложеното за направеното извънсъдебно признание на неизгодни за ответника факти, съдът приема, че през месец декември 2021г. ищецът е изпълнявал възложените му трудови задължения съобразно договореното с работодателя, съответно последният му дължи пълния размер на уговореното трудово възнаграждение за този месец.

Страните нямат спор и относно размера на дължимото на работника трудово възнаграждение за процесния месец. Доколкото в трудовия договор липсва уговорка между страните в какъв срок се изплаща трудовото възнаграждение се прилага диспозитивната норма на чл. 270, ал. 2 от КТ, а именно трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. Следователно вземането за трудово възнаграждение е било изискуемо към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

С оглед на горното съдът намира, че са налице всички материални предпоставки, включени във фактическия състав на предявения иск по чл. 128, т. 2 от КТ. Ответникът е възразил, че вземането за трудово възнаграждение е погасено чрез изпълнение.

Следователно правният спор между страните се концентрира върху обстоятелството, дали претендираното трудово възнаграждение е надлежно заплатено.