Решение № 1070 от 19.12.2024, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1070 гр. Бургас, 17.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. И.а при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно гражданско дело № 20242100501580 по описа за 2024 година

Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по жалбите на страните по гр.д.№1055/23г. по описа на БРС, подадени против Решение № 2173/25.10.23г. по същото, поправено с Решение №1521/24.07.24г., с което е отхвърлена главната претенция на Д. В. Д. от гр.Бургас против ответник Българската държава, представлявана от МРРБ чрез областен управител на Област Бургас и ответник Община Бургас, за собственост на описания в исковата молба недвижим имот по наследство,завещание и дарение и е прието за установено правото на собственост на ищцата върху същия недвижим имот, находящ се в гр.Бургас, като придобито на основание давностно владение,като са й присъдени дължимите съдебно-деловодни разноски.

1.Жалбата на въззивницата ищца Д. В. Д. с ЕГН **********, с постоянен адрес : ***** е насочена срещу решението за поправка на ЯФГ(Решение №1521/24.07.24г.), с което е отхвърлена главната й претенция против ответник Българската държава, представлявана от МРРБ чрез областен управител на Област Бургас и ответник Община Бургас, за установяване на собственост върху описания в исковата молба недвижим имот в гр.Бургас, придобита на основание наследяване( и по завещание) от баща й В.В. К. в една част и по дарение на частите на племенниците й К.Р.М. и В.Р.К.а, наследени от същия праводател.

В жалбата решението на първата инстанция в тази част се сочи за неправилно, тъй като необосновано от доказателствата и в нарушение на материалния закон приема за неоснователна претенцията по чл.124, ал.1 от ГПК на процесния имот на така заявените основания. Оспорват се конкретно изводите на БРС, че владението върху имота, осъществено от бащата на ищцата и неин 1 праводател (В.К.) не е било добросъвестно, т.к.към момента на сключването на договора за замяна(06.02.1991г.) е имало издаден Акт за държавна собственост(АДС) № 9637/26.01.1989г. за имота. БРС е намерил, че при това положение получилият по замяната чуждия имот е могъл и е следвало да направи справка за наличие или липса на издаден АДС, поради което добросъвестността му е опровергана.

Излагат се подробни съображения и съдебна практика на ВКС,оборващи горния правен извод и обосноваващи обратното, т.к. знанието на приобретателя не следва да се предполага, а да е установено при условие на главно и пълно доказване, каквото в случая не е осъществено, че извинителността или неизвинителността на незнанието, а съответно и небрежността на владелеца при това незнание, са правно ирелевантни, а за определянето на владението като добросъвестно е от значение само незнанието на определени обстоятелства; че по делото няма доказателства, установяващи знанието на В.К. към момента на извършената замяна, че праводателката му не е собственик на заменяния имот.Затова и в съответствие с ТР №4/17.12.12г. по тълк.д. №4/12г. на ВКС-ОСГК- ищцата сочи наследодателя си за станал собственик на процесните недвижими имоти приживе на основание кратка давност, като добросъвестен владелец, а себе си за собственик по завещание за част от горните имоти и по наследство и дарение на останалата извън завещателното разпореждане на В.К. част.

Молило се е за отмяна на съдебното решение на БРС касателно първия иск и за постановяването на друго, с което претенцията по чл.124, ал.1 от ГПК бъде уважена на така посочените основания.Не се ангажират нови доказателства, претендирани са деловодни разноски.

Подаден е в срок писмен отговор от въззивника – ответник- Община Бургас , в който жалбата се оспорва като неоснователна с аргументи, изводими от правото на собственост на тази страна, възникнало по силата на §42 от ПЗР на ЗИД на Закона за общинската собственост(ЗОС), в сила от 09.11.99г., тъй като преди това процесният УПИ ІІІ- 504 е бил държавна собственост вследствие проведено отчуждаване на основание чл.95 и 98 от ЗТСУ от предходния собственик С.

Б., след което е бил съставен и АДС №9637 от 26.01.89г.за имота.Последният бил отреден за обществени нужди.

Страната се позовава на завършена процедура по отчуждаването, при която собственицата получила и обезщетение- надлежно изплатено.Излагат се подробни правни съображения за преминаването на имота от държавна в общинска собственост по силата на закона, но се поддържа и направеното в първа инстанция възражение за нищожност на договора за замяна от 1991г. , т.к. до 01.06.96г. е налице нормативна забрана за придобиване по давност на имоти държавна и общинска собственост. Счита се, че предвид собствеността на имота към 09.11.99г.(частна държавна), а после– частна общинска, давност за придобиването му е започнала да тече в полза на наследодателя К. едва след посочената дата. След този момент, до 01.06.01г. не е изтекъл изискуемият от закона петгодишен срок, поради което няма как да се приеме за установено придобиването на собственост от ищцата върху имота по наследство от нейния баща и праводателВ.К. и по дарение от другите две негови наследници по закон, които също не са успели да придобият от наследодателя вещни права върху процесния имот. В обжалваната част първоинстанционното решение се сочи за правилно. Моли се за неговото потвърждаване.

Спрямо останалата част на съдебния акт, страната поддържа своята въззивна жалба, която също подлежи на разглеждане в настоящото производство. Дирят се деловодни разноски за производството и не се ангажират нови доказателства.

2

В отговора на жалбата, подаден от Българската държава , представлявана от МРРБ чрез Управител на Област с център гр. Бургас, представляван по пълномощие от гл. ю.к.Н.Минкова със съдебен адрес: гр.Бургас, п.к.8000, ул.“Цар Петър“ №1, се твърди, че изнесените от ищцата оплаквания са неоснователни.На първо място се поддържа като правилна тезата на Община Бургас за характера на владението на имота от наследодателя на ищцата, като недобросъвестно. Поддържа се и тезата, че извършеното отчуждаване на имота изключва възможността станалият вече държавен имот да се придобие от бащата на ищцата, а впоследствие от нея по наследяване и по дарение от племенниците й. Моли се за отхвърляне на жалбата и за потвърждаване на решението в атакуваната част.Дирят се и деловодни разноски.Не се сочат нови доказателства.

2.В жалбата на въззивник ответник Българската държава , представлявана от МРРБ чрез областен управител на Област Бургас, представляван по пълномощие на осн.чл.31,ал.2, вр. чл.32, т.4 ГПК от старши ю.к. М.Дерелиева, се излагат съображения за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната уважаваща претенцията за собственост част, като се моли за отмяната й и за произнасяне по същество, при отхвърляне на заявените вещни искове, ведно с присъждането на разноски за страната в две съдебни инстанции.

Оспорват се решаващите изводи на РС, че процесният имот е преотреден от обществено за жилищно строителство със заповед №31/16.01.91г. на ОНС Бургас, срещу, чиято валидност страната е възразила по реда на чл.17, ал.2 ГПК.

Поддържа се, че издаването на заповедта било инициирано от предходен собственик, от когото имотът е бил отчужден без участието на Държавата като собственик към момента на административното производство. С. Б. не била активно легитимирана да даде валидно съгласие по реда на чл.32, ал.2 ЗТСУ(отм.) за изменение на влезлия в сила ЗРП на с. Рудник за процесния имот. Страната счита за изпълнена процедурата за настъпването на вещно правния ефект от отчуждаването според ЗТСУ(отм.), т.к. са налични при условие на кумулативност двете законови предпоставки-влязла в сила заповед по чл.95 от ЗТСУ(отм.), определен с нея начин на обезщетяване и реално обезщетяване на собственика на отчуждения имот. След като процедурата е изпълнена, правото на собственост на Държавата следвало да се счете за доказано.

На следващо място и съгласно цитирана практика на ВС до 1996г.( Решение № 389 от 30.VIII.1993 г. по гр. д. № 1778/92 г., IV г. о. ), горното водело до нищожността на издадената заповед. При това положение, след като съдът е зачел нейните последици, решението му се сочи за постановено в противоречие с императивна материално правна норма.Този неправилен извод е предпоставил следващия неправилен такъв за настъпила трансформация на собствеността в частна общинска на основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС.

Оспорва се и изводът на БРС, че ищцата е установила по делото при условие на пълно и главно доказване твърдяното давностно владение, упражнявано в изискуемия от закона срок от нея и праводателя й.

Намира недоказан анимуса за своене на имота в полза на ищцата, т.к. разкриването на данъчна партида, подаването на декларация по ЗМДТ и плащането на данъци за имота не се приемат от съдебната практика за действия, обективиращи такова намерение. Извод за придобиване на собственост по посочения оригинерен способ не се обосновавал и от позоваването на ищцата на наследяване на имота от покойния К., т.к. тя е безспорен правоприемник на посоченото лице, но последното не е притежавало процесния имот.

Не са събрани според страната и писмени доказателства за владението на имота, считано от 3

1991г., когато е сключен договорът за замяна между Б. и К..Съдът се бил позовал за установяването на посочения факт само на гласни доказателства.

Излагат се съображения и в насока необсъждането от съда на направените от страната възражения за преценката на тези доказателства с оглед изразените съмнения в тяхната достоверност.Доказателствата не били обсъдени според страната и в тяхната съвкупност.

Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила се сочи, че съдът неправилно е счел за недопустим косвения съдебен контрол за законосъобразност на горепосочената заповед, т.к. Държавата не била трето лице в производството по нейното издаване.

Обосновава се обратното становище.Поддържа се, че съдът не е обсъдил всички възражения на страната във връзка с твърдението, че процесната заповед не съдържа каквито и да било правни и фактически основания, които да установяват наличието на някои от законовите предпоставки на чл.32 от ЗТСУ.

В тази връзка и на основание чл.266 ал.3 от ГПК, се е молило за задължаването на Община Бургас да представи по делото Протокол №55/90г. на ЕСКИТЕ, одобряващ изменение, състоящо се в преотреждане на имот 249 вместо за обществено- за жилищно строителство, което искане съдът е отклонил като преклудирано.

В постъпилия в срок отговор на жалбата, подаден от Д. В. Д. чрез процесуален представител, въведените възражения се оспорват като неоснователни, при изложени подробни съображения в тази насока. Оспорваната от жалбоподателя заповед се сочи за валидна и се поддържа, че дори да се приеме наличие на основание за атакуването й като незаконосъобразна, каквото не се установява от данните в процеса, то би довело само до отмяната й, за което атакуване обаче сроковете са вече изтекли. Намира се за правилен изводът на първата инстанция, че Държавата не е трето лице по отношение на процесната заповед, защото издалият я орган е бил такъв на държавна власт и е провеждал в това си качество държавната политика. За невярно се сочи твърдението, че процедурата по издаването на посочената заповед е била инициирана от лице, което вече не е собственик на имота.На следващо място пространно се обосновава извод за пълно и главно доказване на твърдението за упражнена в предвидения от закона срок фактическа власт, достатъчна да посочи ищцата за собственик по давност на процесния имот. Поддържат се и вече изнесените в първа инстанция съображения на страната, че праводателят на ищцата е придобил имота след упражняване на добросъвестно владение върху него, за което е необходим петгодишен срок-вече изтекъл на 01.06.2001г.

В обобщение на всичко изложено се заключава, че ищцата е станала собственик на имота на основание наследство и дарение поради изтекла в полза на наследодателя й давност. Възразява се поради настъпила преклузия и срещу направеното едва в жалбата доказателствено искане. Не се ангажират нови доказателства и се дирят съдебно –деловодни разноски.